Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dishonoured, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Пепа Стоилова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget(2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Мария Барет. Любовно проклятие
ИК „Хермес“, Пловдив, 1996
Редактор: Валентин Георгиев
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 954–459–325-X
История
- —Добавяне
Глава десета
Времето се беше задържало сравнително топло през март и началото на април, но по средата на месеца бе започнало да вали. Валеше почти непрекъснато цяла седмица. Джейн седеше до масата в трапезарията, върху чиято полирана повърхност танцуваше нежната светлина на свещите, и без да се заслушва в говора около нея, гледаше водата, стичаща се по стъклата в сложни вертикални линии, които се сливаха и веднага изчезваха. Те я привличаха, но щом се огледа, забеляза, че баща й я наблюдава и бързо се включи в разговора, отправяйки му бърза, съучастническа усмивка. Обърна се към Филип, който седеше от дясната й страна, заобиколен от Клеър, Теди и майка й, които бяха изцяло погълнати от разказа му, и изпита задоволство. Отпи глътка вино и се заслуша.
— И какво станало по-нататък? — запита Клеър, върху чието лице бе изписан ужас, примесен с любопитство.
— Ами птичката, която полковник Милс намерил, очевидно е била част от чифт и другата останала у индиеца. Когато избягал от щата, той се зарекъл да отмъсти на англичаните, особено на полковник Милс и неговото семейство, задето откраднал птичката, убил баща му и провалил живота му — Филип замълча и отпи глътка вино, преди да завърши разказа си: — Поне доколкото ми е известно, тази клетва важи и до днес.
— О! — Клеър потръпна. — Толкова е невероятно! Не се ли страхувате да се върнете в Индия, Филип? Аз бих се страхувала.
Филип се усмихна:
— Струва ми се, че всичко това е вече забравено, Клеър. Аз съм първият Милс, който отива там след времето, в което се предполага, че се е случило това, ако в него изобщо има някаква истина — той сви рамене. — Мисля, че е съвсем безопасно. А и освен всичко друго, не бива да забравяте, че аз съм много смел!
Клеър се засмя и се обърна към сестра си:
— Не е ли вълнуваща тази история, Джейн?
Джейн се усмихна:
— Разбира се, но и Филип е голям майстор в разказването на различни истории.
Филип хвана ръката й и я стисна.
— Наистина ли долавям сарказъм в тона ти, Джейн Бенет?
— В моя тон? О, не!
Всички избухнаха в смях.
— Ти си виждала тази птичка в Бритиш Мюзиъм, така ли, Джейн? — запита баща й.
— Да. Много е красива.
Клеър тръсна глава.
— Учудвам се, че изобщо сте отишли в Индия, Филип. Аз не бих стъпила на място, където ме заплашва подобна опасност.
— Точно затова и не служиш в армията — усмихна й се Теди.
— Връзките на семейството ви в Индия ли повлияха, за да заемете сегашната си длъжност, Филип? — попита генерал Бенет.
— Не, сър, мисля, че не. Разбира се, когато получих назначението си, се оказа много полезно, че имах някои познания относно навиците и културата на страната, но не мисля, че това е била основната причина — сви рамене и допи виното си. После попи устните си със салфетка. — Вечерята беше превъзходна, Джейн. И виното беше отлично. Благодаря ви, сър.
— Джейн е изключителна готвачка — намеси се мисис Бенет. — Когато се събираме да се повеселим, винаги тя ни готви, нали, Джон?
— Да — той се усмихна на дъщеря си. — А Клеър обикновено се занимава с чистенето. Много я бива да разчиства, нали, Теди?
Теди се засмя:
— Да, много!
— А сега ще пийнете ли едно бренди, Филип, или предпочитате портвайн? — генерал Бенет се изправи и се приближи до барчето. — Теди? Ще пиеш чаша портвайн с мен, нали?
— Да, с удоволствие.
Филип понечи да се изправи, когато Джейн стана, за да помогне на майка си да разчистят масата.
— Не ставай — тихо му каза тя и сложи ръка на рамото му. След това се обърна към баща си: — Ние ще ви оставим за малко.
— Не искаш ли едно бренди, Джени?
Джейн поклати глава.
— А майка ти? Каролайн? Няма ли да пийнеш нещо?
— Не, Джон, благодаря. Ще се заемем със съдовете и ще сложим кафето — мисис Бенет се зае да раздига и да подава чиниите на Клеър. — Би ли проверил дали камината във всекидневната още гори? — обърна се тя към съпруга си, преди да последва дъщерите си в кухнята.
— Не е ли божествен? — прошепна Клеър на майка си, когато се увери, че Джейн е вече в кухнята, заета да увива останалата храна във фолио и да я подрежда в хладилника. — И е лудо влюбен в Джейн!
— Едва ли е влюбен — провикна се Джейн към тях. — Ние просто се разбираме много добре и това е всичко.
Каролайн Бенет поклати глава и започна да пуска чиниите в мивката. Не искаше да се меси — това си беше работа на Джейн и тя щеше да стои настрана. Сложи и последната чиния, пусна докрай крана, за да напълни мивката и изцеди малко „Феъри“ под течащата вода. Надяваше се отношенията между Джейн и Филип да не са сериозни. Той изглежда чудесен мъж, мислеше си тя, докато наблюдаваше как мивката се пълни, но Джейн едва го познава. При това не след дълго щеше да се върне в Индия и Джейн щеше да обикаля къщата, обзета от меланхолия, и да превърне живота на всички им в ад. Спря крана и си сложи гумените ръкавици. Какво, за Бога, си бе наумила Джейн, че да го кани у дома през почивния ден на мисис Джоунс? Това вече беше прекалено! Гостите за вечеря винаги бяха нещо много приятно, но когато прислужницата беше тук. В противен случай подобно нещо беше недопустимо.
— Ще ми подаваш чиниите, нали, Клеър? — обърна се мисис Бенет към дъщеря си. — А ти би могла да ги подсушаваш, Джейн.
Джейн се стресна и се огледа. Отново се бе загледала към съхнещите струйки върху прозореца.
Тя се наведе към хладилника, постави последния пакет и затвори вратата.
— Идвам! — извика и се приближи към майка си и Клеър.
— Започвам да ги торя някъде през май, когато времето се затопли трайно, но винаги внимавам. Измервам точното количество тор и го записвам, така че постоянно съм наясно как вървят нещата — Джон Бенет замълча и дръпна от пурата си. Филип го бе попитал за розите му и той се бе впуснал да разказва, но за съжаление младият човек не бе проявил вежливостта да го изслуша. Той изчака, допи портвайна си и се обърна към Теди: — Би ли ми подал портвайна, Теди?
— Разбира се — зет му се протегна към гарафата и му я подаде.
Филип вдигна поглед.
— Струва ми се, че дъждът спря — каза той, докато мистър Бенет си наливаше втора чаша. — Питам се дали бихте имали нещо против, ако помоля Джейн да ми покаже розите ви, сър? Искам да видя какво сте постигнали с внимателното торене.
Джон Бенет се усмихна. Беше го слушал. Само бе изглеждало, че е разсеян.
— Джон — каза той. — Моля ви, Филип, наричайте ме Джон. И нямам нищо против. Джейн с удоволствие ще ви покаже розите. Тя е почти толкова грижовна към тях, колкото и аз.
— Благодаря ви, Джон — Филип се изправи. — Бихте ли ме извинили?
— Разбира се.
Филип тръгна към вратата. Стаята беше много приятна. Френската маса от черешово дърво бе излъскана до блясък, така че пламъчетата на свещите проблясваха по нея, а върху повърхността й се отразяваше вазата, натежала от рози. Погледна окачените на стената картини на холандски художници от седемнадесети век, за които Джейн му беше говорила, след това към прозореца, зад който сякаш до безкрайност се простираше градината. Къщата беше чудесна, обстановката — съвсем подходяща за него, и това само засили решителността му.
— Ще се върнем за кафето — каза той и Джон кимна.
Бързо, преди брендито да изгуби въздействието си, той напусна всекидневната, прекоси коридора и се отправи към кухнята. Почука на вратата и веднага влезе.
Градината наистина е безкрайна, помисли си Филип, докато следваше Джейн между лехите с рози към поляната, оградена от всички страни с обичайния английски жив плет. Ароматът на лавандула и сладък грах, на ружа и орлови нокти се усещаше по-силно във влажния въздух. Той улови ръката й и тя се извърна да го погледне през рамо.
— Пейката на целувките е там — каза тя. — В самия край на градината.
— И е направена специално за целувки?
Джейн се усмихна:
— Не, не специално за това.
Продължиха нататък. Обувките на Филип бяха мокри и чорапите му започнаха да лепнат, докато стигнаха до металната пейка до оградата от диви рози, близо, до която растеше къпинов храст. Джейн извади от джоба си кърпа и избърса пейката.
— Заповядай.
— Имаш ли нещо против да остана прав? — Филип сложи ръце в джобовете си и се отдалечи от нея. Сведе поглед към буйната трева и видя, че маншетите на панталона му са мокри. Съвсем не така си го представях, помисли си той. — Хммм, Джейн?
Тя бе седнала и оглеждаше къпиновия храст, за да прецени колко плод ще даде през септември. Обърна се към него.
— Джейн, исках да поговоря с теб за нещо — каза той. — За нещо много важно.
Джейн сложи ръце в джобовете си и кръстоса крака.
— Досетих се — тихо отвърна тя. — Много нетипично е за теб да ми се обадиш в последната минута и да се самопоканиш у дома — сви рамене, за да прикрие разочарованието си. — Какво има?
Цяла вечер бе очаквала това. Може и да беше стар трик, но поне най-после бе намерил смелостта да й го каже в лицето.
— За да бъда съвсем откровен, трябва да призная, че се чувствам малко неудобно — каза Филип. — Не знам откъде да започна.
— Просто го кажи — окуражи го Джейн. — Изплюй камъчето.
Филип повдигна вежди.
— Добре — каза той и се изкашля.
„Разбирам, момчето ми, помисли си Джейн, опитваш се да нахраниш вълка и да оставиш агнето цяло.“ Престана да го слуша.
— Джейн, ще се омъжиш ли за мен?
— Всичко е наред. Очаквах това.
— Моля? Джейн, чу ли какво казах?
Тя вдигна глава. Беше й дошло до гуша да бъде търпелива с хората.
— Не. Какво каза, Филип? — саркастично попита тя. Очевидно той имаше намерение да изясни нещата докрай.
— Попитах те дали ще се омъжиш за мен.
Джейн присви очи и го загледа.
— Това ли каза?
Филип сподави една въздишка от раздразнение и се запита дали тя не му се подиграва.
— Предложих ти да се омъжиш за мен, Джейн — Джейн не откъсваше поглед от него.
— Разбирам — каза тя.
Филип не помръдна от мястото си. Чорапите му бяха вече съвсем подгизнали и върху лицето му паднаха няколко дъждовни капки.
— Само това ли ще кажеш?
— Ами… не. Не само това — Джейн стисна устни. — И защо?
Филип се приближи до пейката и седна до нея.
— Защо искам да се оженя за теб?
— Да. Защо?
Това беше нещо, което беше репетирал и бе овладял до съвършенство.
— Защото ние с теб сме чудесна двойка. Разбираме се добре и имаме много общи неща — взе ръката й и целуна дланта й. — Ти си интелигентна, духовита и мила и аз мисля, че ще ми бъдеш добра съпруга. А освен това си подхождаме в леглото, което също е много важно.
Джейн пое дълбоко дъх, задържа го, след това бавно го изпусна. Беше поразена от това, което току-що бе чула. Почувства се замаяна и отчаяно се опитваше да мисли. Филип не беше споменал за любов, но нима бе необходимо? Те не биха могли да се влюбят за няколко седмици. На любовта й бяха необходими години, нужни й бяха женитба и деца. Казаното от него беше разумно — те наистина се разбираха добре, имаха общи приятели и със сигурност си допадаха в леглото, което за нея беше съвсем неочаквано. Може би любовта щеше да дойде? Може би щеше да покълне? Така трябваше да мисли човек, ако разсъждава трезво. Но нима можеше да разсъди трезво, чудеше се, докато разхлаждаше с ръка пламналите си страни. Вдигна очи към него.
— Ами Индия? — попита тя.
— Ще дойдеш с мен. Бихме могли да се оженим преди края на отпуската ми — Филип долавяше колебанието й. Не това беше очаквал. — Индия е невероятна възможност, Джени. Нали винаги си искала да отидеш там?
— Да, но…
— Какво „но“? Работата ти? Да учиш група старци от Дружеството на акварелистите как да рисуват прави линии! Помисли за картините, които можеш да нарисуваш в Индия, Джени, за хилядолетната култура, която чака да я откриеш! Сигурен съм, че ще ти хареса!
— Изглежда, всичко си обмислил — каза тя, освободи ръката си и се изправи. Приближи се до една пролука в оградата и се загледа към полето.
— Трябваше да го премисля — тихо каза той, като застана зад нея и я обгърна с ръце. — Аз съм на тридесет и пет години, знам какво искам и ми остават само две седмици от всичко шестседмичния ми отпуск.
— Разбирам.
Филип нежно я обърна към себе си.
— Това вече го каза.
— Знам.
Той вдигна брадичката й.
— Обърни се към мен и ме погледни, Джени! — прибра кичур коси зад ухото й. Тя веднага реагира на допира му. — Ще се омъжиш ли за мен, Джейн Бенет?
Джейн се вгледа в студените му сиви очи, започна да проучва най-красивото мъжко лице, което някога беше виждала, след това вдигна ръка й докосна бузата му с обич.
— Целуни ме — отвърна тя. — Първо ме целуни.
— А после?
— После ще видим.
Джон Бенет внимателно затвори вратата на спалнята, за да не събуди Каролайн, и погледна часовника си. Светещият циферблат показваше един след полунощ. Завърза колана на халата си и се наведе да вземе пантофите си. Спусна се по стълбите, като пропусна двете най-горни стъпала, тъй като скърцаха, прекоси коридора и влезе във всекидневната.
— Джени?
Джейн се бе свила на пода пред камината. Обърна се и се усмихна на баща си:
— Влез, татко.
— Добре ли си?
— Да, добре съм.
Той влезе, приближи се до нея и се отпусна на креслото.
— Чух, че Филип си отиде, но ти не се качи горе — наведе се, взе ръжена и разбута последните горящи въглени. — Затова се запитах дали си добре.
Джейн се усмихна:
— Благодаря ти.
За момент двамата останаха мълчаливи.
— Мислиш ли, че Филип остана доволен от вечерта?
— Да. Мисля, че да.
— Това сега ли ти хрумна или просто забрави да го кажеш на майка си?
Джейн присви колене, обгърна ги с ръце и положи брадата си върху тях.
— Филип искаше да говори с мен.
— О?
Неочаквано Джейн се протегна, докосна крака му и се засмя:
— О, татко! Толкова е лесно да се предскаже реакцията ти!
— Така ли?
— Да! — смехът на Джейн бавно заглъхна. — Филип ми предложи да се омъжа за него. Трябваше да го кажа първо на теб.
— Разбирам — Джон Бенет разбута отново огъня само за да направи нещо. — Влюбена ли си в него, Джени?
Джейн вдигна рамене, без да знае какво да отговори.
— В такъв случай, ако бях на твое място, щях да обмисля всичко много внимателно.
Джейн вдигна глава.
— Допускаш ли, че не съм мислила?
— Не, не, разбира се, но смятам, че лесно можеш да се подведеш от романтиката на момента.
Джейн остана мълчалива. Положи отново глава върху коленете си и се загледа в гаснещия огън.
— Аз съм на двадесет и седем години, татко — тихо започна тя. — За мен това е шанс, който няма да ми бъде предоставен отново. Той е чудесен човек и ще бъде добър съпруг. Ние сме добри приятели и много си подхождаме. Това е възможност да пътувам, да направя нещо в живота си, да се измъкна от преподаването и да опитам нещо ново! Не искам да прекарам целия си живот в Съсекс. Филип е прав — толкова много неща бих могла да направя в Индия! И не е само Индия, татко! Ако се омъжа за него, пред мен се разкриват хиляди възможности, които бих могла да използвам през остатъка от живота си!
Джон преглътна напиращите думи. Искаше му се да й обясни толкова много неща, но не знаеше как.
— А любовта?
— Не знам нищо за нея, така че не бих могла да кажа дали го обичам или не. Нямам никакъв опит в любовта или в нещо подобно, но смятам, че тя би могла да се зароди.
— Не ти е необходим опит, Джени — каза Джон. — Щеше да знаеш, ако наистина го обичаше.
Наведе се напред, взе ръцете и стисна пръстите й.
— Не бих искал да прекараш живота си, чудейки се какво ли представлява това да обичаш някого с цялото си сърце и душа. И не бих искал да срещнеш този някого, когато вече е прекалено късно.
Пусна ръцете й и се загледа в огъня. Джейн забеляза как лицето му пребледнява и поразена, осъзна колко стар и тъжен е той. Какво ли му бе липсвало през живота му?
— Татко, знам какво правя. Моля те, повярвай ми. Аз съм достатъчно голяма, за да съм наясно какво искам.
— Наистина ли знаеш какво искаш, Джени?
Тя го погледна право в очите.
— Да. Знам.
Той се изправи.
— Е, в такъв случай ще те оставя да вземеш решението си. Лека нощ, мила. Помисли сериозно върху това — наведе се и я целуна по бузата.
Джейн кимна, но щом той стигна до вратата, го повика обратно.
— Е?
— Аз казах „да“ — заяви тя.
Без да каже нищо повече, Джон Бенет отвори вратата и напусна стаята. Разбираше я, но решението й го бе изпълнило с разочарование. Нито безкрайните пътувания, нито неограничените възможности бяха в състояние да заменят всепоглъщащата любов. От цялото си сърце той се надяваше, че това е истина, с която няма да й се наложи да се сблъска.