Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Getting Over It, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Виолета Ненова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 24гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget(2011)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Анна Макстед. Да погледнеш живота в очите
ИК „Санома Блясък“, София, 2008
Редактор: Милена Милева
Коректор: Мая Георгиева
ISBN: 978–954–8186–04–9
История
- —Добавяне
Глава 32
Един от най-полезните ми навици е да обвинявам другите. Да си вгорчаваш живота е толкова досадно, а съм сигурна, че уврежда и имунната система. За жалост, когато се събуждам олигавена на дизайнерския диван на Лизи в седем сутринта и си припомням трагедията от снощи, няма как да отрека, че бедствието с кучешките задници е изцяло моя вина. Като изключим алкохола и лудостта, какво друго ме беше обладало? Какво щеше да ми стане, ако Лизи беше пила само сок от боровинки? Не съм ли достатъчно голяма, лоша и страшна, че да се напия сама? И какво очаквах, като предложих да отидем в бара на Том? Какво ли си мисли за мен? Защо го направих? Луда ли съм? Нямам ли срам? Каква идиотка! И отгоре на всичко усещам, че настивам.
Седя пред големия прозорец на Лизи, гледам Темза, огряна от бледото зимно слънце, и се чудя от колко време Том излиза с тази жена. Дори фактът, че страховете и цинизмът ми са оправдани, не може да ме утеши. Ако бях на мястото на Том и аз бих излизал с нея. Изглеждаше интелигентна, очарователна и му подхождаше. За разлика от тъпата, грозна и разпадаща се аз. Усещам бучка болка в себе си, но съм твърде изморена, за да се преборя с нея. Страданието ме облива цялата и аз не се противя. Победена съм, планирам да емигрирам в Нова Зеландия, после стискам зъби и решително изсъсквам: „Е, и?“ Мога и мъжки да приема нещата. Когато Лизи се промъква в просторния хол с бяла хавлия и болезнено изражение, аз си чопля в носа.
Виждам, че се приготвя да изкаже дълго извинение. Протягам ръка.
— Недей — казвам, — вината беше моя, а ти беше много смешна.
Лизи не се усмихва. Всеки момент ще се разреве. Изпелтечва:
— Мога да отида в работата му и да обясня! Ще го посетя! Аз…
Прекъсвам я:
— Не, няма! Господи, това ще влоши нещата!
Лизи е застанала в позата на Мадона (нямам предвид Материалното момиче, а Христовата майка) и вдига ръка, за да поглади челото си. Невероятна е. Даже махмурлукът страшно й отива.
— Не мога да повярвам какво направих! — стене тя. — Аз не пия! Не съм такава! Чувствам се ужасно! Трябва да се детоксикирам!
Нервно се смея — отклонила съм Светата дева от правия път — и я придумвам:
— Но Лизи, ти си изпила четири чаши за целия си живот! Нужда от детоксикация ще имаш, ако пиеш водка за закуска!
Лизи кацва с малкото си задниче на голямата стъклена маса и търпеливо обяснява разликата между детоксикация в клиника за алкохолици и детоксикация под формата на тридневна диета със сокове. Клиниката за алкохолици звучи по-весело и тайно се заричам, че ако някога се уловя да ям суров карфиол на обяд и смятам шест изсушени кайсии за „угощение“, веднага ще прибегна до пиенето, за да си възвърна самоуважението.
Лизи унило се отнася в кухнята и приготвя ментов чай за себе си и двойно еспресо за мен. Смутена е, че трябва да пропусне закуската (най-важното ядене за деня), защото й се повдига, но се опитва да се държи. Отказвам предложението й за душ и/или нискокалорична зърнена закуска и се отпускам на дивана, който направо насинява задника, докато Лизи не каза, че е време да тръгваме за работа.
— Мисля, че трябва да се обадиш и да кажеш, че си болна — казвам, докато изучавам шикозно бледото й лице.
— Не бих могла — прошепва тя, сякаш хромираната й халогенна лампа се е повредила.
Вдигам рамене, вземам мобилния си и се обаждам на майка:
— Да — казва тя с гробовен глас.
— Мамо? Аз съм! — казвам. — Снощи останах у Лизи.
— Е, и? — звучи тя изненадано.
Аз замълчавам и казвам:
— Ами не исках да се тревожиш, помислих, че може би ще се тревожиш къде съм.
— О! О! Не бях забелязала. Вчера откарах Флорънс до тях. Бях много уморена и си легнах рано. Сега спя — събуждаш ме.
В този момент губя желание да продължа разговора.
— Мамо, вече е почти обяд. Би ли нахранила Шишко, когато евентуално решиш да станеш? — тя се съгласява и затваря.
— Добре ли е? — пита Лизи.
— Нищо й няма, мързи я, това й е проблемът — казвам аз. Лизи не знае как да отговори и сменя темата.
— Чудя се дали Тина ще дойде днес — казва тя звънливо. Аз мълча и тя добавя: — Мислиш ли, че е добре?
— Не зная, не ми пука — излайвам аз.
Лизи въздъхва и казва:
— Зная, че беше ужасно груба с теб, но съм сигурна, че се беше поболяла от нещо — вчера я нямаше. Ако и днес не се появи, ще й звънна.
Едно е вярно за Тина — тя не е толкова зла, колкото Мишел. Решавам, че ако ми се подмаже, ще й простя. Суха е като пържен картоф, но в крайна сметка е верен приятел и не искам да я загубя. Макар да заболя от това, което каза, се опитвам да го осмисля. Вероятно съм бесен двуличник. Но не мога да променя начина, по който се чувствам. Дори и да няма смисъл и за мен да е по-изненадващо, отколкото за другите. Поне беше ядосана — щях да се тревожа повече, ако го беше казала в нормално състояние. Може да й звънна по-късно.
— Е, Брайън кога се връща от Хонконг? — питам Лизи, която се стреми да се освободи от снощния грях.
— Скоро — отговаря тя нещастно и после, — моля те, нека обясня на Том!
Стискам челото си и казвам:
— Няма значение! Каквото и да стане, няма смисъл. Видя, че излиза с друга.
Лизи стене:
— Но тя може да му е просто приятелка! Или сестра! Не можеш да си сигурна!
Правя гримаса и казвам — сякаш се обръщам към изключително глупаво дете:
— Лиз, той й държеше ръката.
Лизи продължава:
— Да, но държането на ръце може да озна… — вижда буреносното ми лице и спира.
Тя е по свой невинен начин разочарована от мен. Цупи се и измъква малко кафяво шишенце от чантата си. Отваря го, натиска пипетната капачка и изстисква две калки от течността в устата си.
— Какво е това? — казвам, душейки.
— Спасителният лек на Бах — отговаря тя кратко.
— Мирише на уиски — изръмжавам.
— Билки са — изръмжава тя в отговор.
— По-скоро е едно малко от снощното — промърморвам.
— Какво? — казва Лизи.
— Нищо — отвръщам сладко, — просто ми напомни никога да не те напивам повече.
— Не е нужно да ми го припомняш — прекъсва ме тя.
Гледам сърдитата й физиономия. Носи червено сако, кафяви кадифени ръкавици и изглежда точно като нацупена порцеланова кукла. Липсват само воланите.
— Ау! — казвам. — Знаеш ли кой е най-добрият лек за махмурлук?
Лизи ме гледа с надежда.
— Кой? — диша учестено тя.
— Пържена закуска — казвам мило.
Тя не казва нищо, само леко, но невероятно болезнено ме ощипва по ръката.
— Стига — изквичавам аз и двете се разсмиваме. После, докато стигнем до офиса, се възцарява досадна тишина.
Рухвам на бюрото си и решавам утре да се обадя на Тина. Днес имам твърде много работа. Имам агенти на недвижими имоти, майки и ветеринарни лекари, с които да говоря. Латиша е в среща и аз прекарвам следващите трийсет минути да измъквам подробности за кухненски шкафове от млади мъже на име Ричард и Костас, които са обидени от смешната сума, с която разполагам, и нямат желание да пилеят времето си в преследване на лещанка вместо на акули.
После се обаждам на майка ми. Този път е будна.
— Ало? — изпява тя.
— Мамо — казвам, — можеш ли да ми направиш една услуга?
Следва тревожна пауза, преди тя неохотно да каже:
— Какво?
Ровя се за по-впечатляваща фраза и казвам:
— Имам нужда от подкрепа — очаквам да видя дали невроните й ще го уловят. Тишина. Продължавам: — Искам да заведеш Шишко на лекар.
Майка ми отговаря:
— Тим, ветеринарят?
Казвам:
— Да, Том.
Тя е ентусиазирана:
— Такова очарователно момче! Тромав, но толкова очарователен!
Чудя се как да я изиграя.
— Мамо! — казвам накрая. — Шишко не се чувства добре. Спи прекалено много и се боя, че може да е болен от… сънна болест. Затова трябва да го заведеш при Том спешно, по възможност днес.
Майка ми не е убедена. Обявява:
— Но котките могат да спят от шестнайсет до осемнайсет часа на ден! Шейсет и шест до седемдесет и пет процента от денонощието! Имат леки дремки, които траят около трийсет минути, откъдето идва и „котешка дрямка“, след което, освен ако не решиш да им дърпаш опашката, идва по-дълбоката фаза, която е съществена биологична функция! Те…
Отрязвам тази лекция с вика:
— Майко!
Тя спира по средата на изречението и нацупено казва:
— Миналия срок правихме проект за котките.
Такъв ми бил късметът.
— Сигурна съм, че си права — казвам аз и се опитвам да запазя добрия тон, — но въпреки това предпочитам Том да го прегледа.
Майка ми бързо казва:
— А защо ти не го заведеш?
Викам:
— Какво имаш предвид?
— Не съм малоумна, Хелън! Може да стана сводница, ако искаш, но не съм малоумна! — нечестно и изключително неудобно изказване. През целия ми живот жената, която е играла инспектор Клусо, сега избира да е Шерлок Холмс. Тази нейна черта, а именно неочакваната проява на интелект е само една от многото, които правят майка ми толкова уникално дразнеща.
— Добре — казвам с неохота, — но обещай ми да не казваш нещо, с което да ме изложиш?
Тя избухва:
— Разбира се, че няма! Кажи ми защо ти не искаш да го заведеш!
Не ми остава друго, освен да й призная:
— Том и аз се скарахме — казвам предпазливо. — Том ме накара да се чувствам зле, без да съм направила нищо лошо! Както и да е, Лизи и аз излязохме снощи и се натъкнахме на него, и, ами мамо, моля те, не повтаряй тези думи, където и да било, но Лизи го обиди, защото той беше с друга жена.
Майка ми ахва и аз очаквам дълга и многословна тирада за разпасания морал на младото поколение, но тя възкликва:
— И какъв е проблемът?
Аз изкрещявам:
— Какъв е проблемът ли?! Мамо! Критикува ме, а после се оказва, че ме мами!
Тя отговаря сприхаво:
— Спи ли е теб?
Прямотата й ме сразява и в опит да я предпазя от долната истина, излъгвам:
— Ами, не!
Майка силно изсумтява в ухото ми и излайва:
— Не! Защо не? Какво му е? Да не би да е гей?
Едва не си глътвам езика (черта номер две — аномалията на неочаквано настроение) и изхленчвам:
— Не!
Майка ми е объркана. Бързо казва:
— Ако не спи с теб, какъв е проблемът? Когато аз бях на твоята възраст, излизах с трима мъже наведнъж — или им харесваше, или се отказваха. Всичко в любовта и войната е честно, докато някой не предложи!
Интересно! Не споря. Просто казвам:
— Искам да разбереш какво чувства Том към мен сега и ако е възможно, да узнаеш коя е онази жена — после сериозно добавям, като ми се искаше да можех в този момент да й подам някаква джаджа за ефект: — Разчитам на теб.
Майка ми ахва отново и гордо казва:
— Всичко зависи от мен! Дай ми адреса! Чувствам се като детектив!
Въртя очи и шеговито казвам:
— Страхотно, само не забравяй да вземеш Шишко.
Следва пауза и очаквам да чуя смеха й, но тя казва:
— Шиш? О, да, разбира се!
Затварям телефона и се чудя кое е най-лошото, което може да се случи?
За две минути се разсейвам, защото Ричард звъни и казва, че има „апартамент фантастично бижу“, който иска да видя.
— Какво не му е наред? — казвам.
— Нищо! — казва той ранено.
— Трябва да има нещо — казвам.
Той признава, че има нужда „от малко ремонт“. Но не се намира над ресторант за бързо хранене и се съгласявам да го видя тази вечер. Докато оставям слушалката, го чувам как изсъсква „Йесссс!“. После чопля кожата на устната си и се моля майка ми да не направи нещо глупаво при ветеринаря. Искам да кажа — дали току-що дадох пушка в ръцете на шимпанзе? Чакам и чакам, прекарвам часове в обикаляне на супермаркети да търся зеленчук на име „тученица“ за вечерята, която Латиша организира (когато се връщам мрачна и с празни ръце, тя крещи: — Нима си съвсем безполезна? Това е етнически зеленчук!), чакам и чакам, говоря с перверзник, който иска да му чета заглавия от Гърлтайм (този месец думичката „оргазмен“ присъства в едно от тях), чакам и чакам, набирам една статия за целулита на знаменитостите („Има съвети, които може да ти помогнат“, отбелязва Латиша, като ми тръсва произведението от 3000 думи), чакам и чакам и когато повече не мога да издържам, звъня на майка ми.
Вдига.
— Мамо — изпищявам, — защо не ми се обади?
Тя казва обидено:
— Тъкмо прекрачвам прага. И седях в тази чакалня часове наред! Ама че неудобно! Отне ми часове да намеря котката! Беше излязъл на лов. Бях на прага и го виках цели двайсет минути! Пощальонката ме погледна странно. (Предполагам, че е защото майка ми отказва да нарича Шишко по име и настоява на „маци“, но не казвам нищо, защото нямам търпение да чуя новините.)
— Е, видя ли Том? — казвам.
— Уфф — отговаря майка ми (която толкова се наслаждава на властта, че перфектно може да бъде злодей от филмите на Джеймс Бонд). — Тази котка тежи цял тон! Чакай да си поема дъх! Не, нямаше го. Негов колега прегледа котката. Не страда от сънна болест, но има бълхи. А Том е на почивка с приятелката си.