Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (29)

Глава 29

Ами ако на некролога ми пише, че съм имала дарбата да се провалям във всичко, с което захвана? Мисълта ме човърка, докато чета статия за някой си господин Кейн в Дейли Експрес.

Според прокурора: „Господин Кейн, когото не обявили за издирване, бил срамежлив, интровертен самотник и май имал дарба да се проваля във всичко, с което се захваща“.

Качвам се в метрото и изречението не излиза от главата ми. Дарба да се проваля в почти всичко. Какво ужасно наследство! Тормозя се, защото усещам, че и аз поемам по същия път.

Живея с майка си и баба си, а и двете предпочитат Робърт Редфорд пред мен. Твърде слаба съм, за да живея сама. Все още се занимавам с проучването за дезодорантите. Том ме мрази. Нямам нужния набор от най-необходими дрехи. Унищожили сме озоновия слой. Имам петно на стомаха, което ме сърби, вероятно е ухапване от бълха. Току-що горски пожар някъде на юг е изпепелил милиони дървета и това отменя значимостта на факта, че миналата седмица дадох всички непотребни вестници на вторични суровини. Вероятно в Земята ще се блъсне метеорит. Не мога да търпя дрехите, които съм облякла. Някой трови делфини. Аз се боя от агенти на недвижими имоти, затова съм обречена да живея с майка си и баба си. Косата ми е сплескана, сякаш е залепена за главата си. А никой даже не забелязал, че господин Кейн го няма. Докато стигна до работа, изпадам в лошо настроение.

То изобщо не се подобрява, след като се връщам от тоалетната и Латиша с глас, силен като звука на Конкорд при излитане, вика:

— Хелън, обаждане за теб от „Местната служба по психиатрична помощ“.

Замръзвам и широко отварям очи (както и целият офис), а Латиша сладко нарежда:

— Да ти го прехвърля ли?

Гледам я ядосано и отвръщам:

— Щом се налага.

Тя се хили самодоволно. Решавам да й изиграя номер с поканата за коледния бал на дебютантите и да променя правилата за обличане от „официално вечерно облекло“ на „маскирани като пчелари“.

Грабвам телефона.

— Да? — съскам, като закривам с ръка слушалката.

— Хелън Брадшоу? — казва топъл глас. — Съжалявам, че ви безпокоя в работата, аз съм Клиф Мичъм и се грижа за майка ви. Надявам се да ви е предупредила, че ще се обадя! — преглъщам. Неблагоразумието му ме изпълва с гняв. Той добавя: — Колежката ви нямаше да ме свърже, ако не се бях идентифицирал. Но може да отложим разговора и за друг път, ако искате.

Прощавам му и си казвам, че в поканата на Латиша ще пише още: „Моля, донесете си собствен кошер.“ Въздъхвам и казвам:

— Ще бъде ли удобно да се обадите по обяд? — удобно му е, колкото и да е вбесяващо за мен.

И той се обажда пак.

 

 

За щастие, Латиша има „делови“ обяд в Айви и целият офис се изпразва. Очаквам Клиф да прескочи любезностите и да дава по същество, но на него очевидно му се бърбори.

— Значи сте журналист? — започва той. — Колко вълнуващо! Интервюирате ли много известни хора?

— Хиляди — отговарям, като едва сдържам смеха си.

Клиф е толкова завладян от бляскавата представа за професията ми, че си измислям три звезди, с които съм се срещала ексклузивно, за да не го разочаровам. Интересът му ме поощрява, аз се впускам в подробности: защо Деми ми е разказала са трудностите в брака, преди да ги сподели с Брус, когато се усещам, че съм се увлякла и трябва да спра.

— Както и да е, стига за нея. Тя не обича да я обсъждат. Какво мога да направя за вас? — питам учтиво.

Клиф се връща в сивата реалност и ми казва, че за него е важно да разбере майка ми, връзката й с баща ми и това каква промяна е настъпила след смъртта му.

— Но аз мислех, че вече сте говорили за тези неща — казвам. Обяснява ми, че освен нейните впечатления за него, е полезно да чуе и моите. Изричам най-невярната за годината фраза. — Тя е ту добре, ту зле.

Той мълчи и аз добавям:

— Опитах се да положа грижи, но на нея й липсва татко — спирам. Никаква реакция.

После Клиф небрежно казва:

— И как се грижехте за нея?

Казвам му за готвенето, за разходките до галерията, за заниманията по рейки и вечерята, за изслушването, за това как съм накарала Вивиан да я покани на вечеря.

Клиф възкликва:

— Леле!

Вече съм се задъхала от приказки, но той сякаш не забелязва. Задава ми още около деветдесет въпроса, свързани с майка ми. Иска да знае кой според мен е силният в отношенията ни. Иска да знае чии нужди са по-важни. Иска да знае всичко, което нямам желание да му казвам.

После пита:

— А какво става, когато вие имате нужда от грижи?

Слисана съм.

— Не разбирам — казвам.

— Ами, когато вие имате нужда от майчина грижа, какво става тогава?

Въпрос, който щеше да е много по-уместен, ако бях на четири. Отговарям кратко:

— Нещата не стоят така.

Чувам как Клиф силно си дръпва от ръчно свита цигара.

— Разбирам — казва той с неопределен тон. Кашля, извинява се, после съобщава, че от утре майка ми ще има часове в клиниката и той ще се радва да посетя поне една от сесиите й.

— С удоволствие — излъгвам, — но се боя, че не мога. — Работа — обяснявам.

Предлага ми да си помисля.

— Да, разбира се — казвам оживено, — нещо друго не ви ли трябва? — казвам го като шега, с която искам да го прогоня. Той обяснява, че ще му бъде полезно да разбере семейството „като цяло“.

Кимам, казвам „ъхъм“ и всъщност се чудя с какво се занимава в свободното си време, когато ме пита как се е променил животът ми след смъртта на баща ми. Изведнъж главата ми е празна. Мисля за след оргазмения си пристъп и ме обзема вътрешна паника. Сърбят ме ръцете да тръшна слушалката и да изляза. След цяла една минута Клиф казва:

— Усещам, че ви е трудно да говорите за чувствата си.

Сигурно е отворил „Психиатрия за начинаещи“ на седма страница. Отговарям хапливо:

— Нищо не чувствам — и е почти вярно. Клиф, колкото и да е невероятно, мълчи. Аз запелтечвам: — Бях твърде заета в работата, както и с майка ми — Клиф продължава да мълчи. Сякаш говоря с камък. Ей, може би все пак той наистина е Клиф^[1]. — Оттогава тя много се разстрои, разбирате ли.

— Какво? — пита той.

— След смъртта на баща ми — прекъсвам го. За какво, по дяволите, си мисли, че мога да говоря, за отпадането на любимия й отбор ли? — Тя си сряза вените! — възкликвам.

Клиф май очаква подробности и му казвам какво се е случило, макар да съм сигурна, че майка ми е разказала надълго и нашироко. Пояснявам, че вечерта на рязането на вените е единственият понеделник, в който не сме били заедно и разбира се след случилото се никога повече няма да пропусна този ден отново. Не искам пак да ме обвинят в немарливост към родителите.

Но когато приключвам, Клиф казва:

— Доста време сте посветила на майка си.

Кимам, но се усещам, че той не вижда.

— Ами сега има нужда от мен — казвам.

Клиф отново млъква. Господи, не бих искала да съм му гадже! Шегувам се:

— Обръщам гръб за миг и бам! Дялка си вените! — не е най-остроумната ми шега и Клиф не се смее. Казва, че според него майка ми се е опитвала да ме принуди да се грижа за нея.

— Но аз се грижех! — скърцам със зъби. Пределно ясно ми беше, че ще стигнем дотук.

После казва, че според него тя се е опитала да ме накаже, че не съм била там.

— Тук сте прав — казвам кисело.

— Но Хелън — казва той, — ами вашият живот?

Разговорът бързо ми дотяга. Прилича на глупава викторина без паричната награда.

— Какво за него? — казвам аз остро.

— Не можете да живеете само за майка си — отвръща той.

— Не, но… — тръгвам да казвам, после се спирам за момент, — аз не живея само за нея. Тя се нуждае от мен. Както и да е, нямам друга работа, а тя си няма никой друг — казвам сърдито.

— Има себе си — отговаря той.

Искам да коментирам нелепото му твърдение, когато той добавя, че не е здравословно, нито нормално една майка да е толкова зависима от детето си — дете. По-голяма съм от него, задник такъв! Клиф казва, че колкото повече й ходя по свирката, толкова по-зле ще става.

— Просто не помага — заключава той.

— О, значи вината е моя!

— Не, не е твоя — тихо казва Клиф, — ти не си отговорна за поведението на майка си. Отговорна си само за своето. Единственото, което можеш да направиш за себе си и майка си — в този ред — е да я оставиш да се научи да се справя с тъгата си.

Лесно му е да го каже, като си седи в клиниката, пуши си смрадливите цигари и никога не е изпитвал гнева на Сесилия Брадшоу, когато нещата не стават както иска тя.

— Значи да не й обръщам внимание, така ли, докато не скочи през прозореца? — казвам саркастично.

Клиф, който се оказва не по-чаровен от зловонен дъх, признава, че да устои на исканията на майка ми е като хазарт. Но също казва, че ако винаги съм на линия, никоя от нас няма да „напредне особено“. Не съм сигурна, че ми харесва всеобхватния характер на това последно изказване.

— Какво искаш да кажеш с това? — казвам надменно.

Клиф кашля.

— Ако не можеш да пребориш болката, най-лесното, което можеш да направиш, е да я върнеш в кутията. Когато някой се тревожи за болката на другите, той се разсейва от собствената си.

Чувствам се неловко и сковано казвам:

— Не зная за какво говориш.

Клиф се колебае, после сменя темата.

— Оки-доки.

Обзалагам се, че не използва този език и пред най-добрите си приятели.

— Хелън, разкажи ми малко за отношенията с баща ти — казва той с меден глас.

Кисело отговарям:

— Какво има за казване.

Клиф чака.

— Ами например какво обичахте да правите заедно? — подсказва той.

— Нищо особено — казвам.

Анализирай това, задник такъв! Така съм свила рамене, че са на нивото на очите ми. Поглеждам часовника. Божичко, говорила съм с този човек трийсет минути! Няма ли собствен живот? Изчовърквам мистериозна зелена коричка изпод левия си палец и казвам:

— Виж, трябва да затварям. Искам да си взема сандвич. Както и да е, мислех, че ще говорим за майка ми.

Клиф спира. Чувам как щрака със запалката си. Подозирам, че ще каже нещо помпозно, както и става.

— Хелън — казва той, — когато някой умре, се отваря вратата на стая, пълна със скръб. А може би има и други стаи и ако събереш кураж, можеш — да погледнеш и по-нататък. Някои хора отново затварят вратата.

После започва да говори за „финала“ и пита дали има още нещо, което искам да споделя — няма.

Гледам в нищото в продължение на десет минути, след което започвам да звъня на агенти на недвижими имоти.