Бети Нийлс
И розите имат бодли (8)

Осма глава

Сара се върна към своята монотонна работа. Вече се бе научила да бъде по-разумна и да не губи време в безполезни мисли. Всъщност, бе решила да не мисли изобщо за професора, но въпреки това мисълта за него беше там, в главата й през цялото време, а когато заспеше, го сънуваше. Ако свободният й ден се паднеше през седмицата, обикновено отиваше до Бедфорд. Там имаше няколко хубави магазина и тя започна да харчи част от грижливо заделяните пари, за да попълни оскъдния си гардероб с нови дрехи. След пазаруването отиваше да обядва в ресторант. Беше неизменно сама, но с годините бе свикнала с това.

От професора нямаше никакъв знак и тя си каза, че това е добре. Дълбоко в себе си си припомняше всичко отново и отново. Стараеше се да работи усърдно, за да не й остава време да седне и да мисли. Отслабна и стана по-бледа въпреки хубавото време, но работата й спореше както винаги. Обсъждайки всичко това с госпожа Ледж, Корк каза, че въпреки бодрия си вид Сара е нещастна.

— Тя не е от типа млади хора, които го показват. Не би искала и да я попитат какво става, ако разбирате какво имам предвид — той отпи от предложения му от госпожа Ледж чай. — Това просто не е в нейния натюрел.

Госпожа Ледж, която не бе много сигурна какво означава „натюрел“, кимна мъдро.

— Наистина не е, господин Корк. Вие сте много проницателен мъж, ако мога да се изразя така.

Един ден професор Ноута пристигна за обяд при лейди Уесли и само кратък поглед върху Сара му бе достатъчен, за да разбере, че нещо не е наред. При предишните си посещения беше забелязал, че тя приятно се е закръглила, а бледото й лондонско лице бе станало розово и излъчваше здраве. Сега розовината бе изчезнала и тя отново бе отслабнала. Може би копнееше за младия Фицгибън и професорът помисли, че трябва да им помогне. Около болницата имаше апартаменти, в които живееха женени лекари. Без съмнение той можеше да се застъпи и първият апартамент, който се освободи, да бъде даден на младия мъж. След това двамата със Сара можеха да се оженят, а и самият той щеше да има възможност да я наглежда.

Професорът не намираше нищо странно в своята идея. Преди да се върне в Лондон, трябваше да измисли повод, за да разговаря с нея. Беше я видял съвсем за малко, когато пристигна, а обядът сервираше Парсънс, но възможност сигурно щеше да се появи. Така и стана, и то без някакви усилия от негова страна. След обяда, докато разговаряше с лейди Уесли, тя каза:

— Докато си тук, Радолф, би ли прегледал Флечър? Госпожа Ледж ми каза, че е доста отслабнала и въпреки че работи много усърдно и задоволява всички изисквания, изглежда прекалено бледа. Може би е анемична и се нуждае от тонизиращи билки?

Лейди Уесли никога не бе прекарвала нещо по-тежко от настинка и не разбираше изобщо от медицина.

Професорът погледна кръстницата си с обич. Тя беше от хората, които ако имаха възможност да получат нещо безплатно, не я пропускаха. Ако й напомнеше за таксата, тя сигурно щеше да получи сърдечен пристъп.

— Да, разбира се, че ще я прегледам — той погледна часовника си. — Трябва да тръгвам след около половин час, затова ще мога ли да я видя веднага? Ти ще подремнеш, нали? Няма да те безпокоя, само ще ти кажа довиждане, когато тръгвам. Ако има нещо сериозно за Сара, ще уведомя госпожа Ледж.

— Благодаря ти, Радолф! Ако нямаш нищо против, иди в стаята на госпожа Ледж, а аз ще изпратя Сара там.

Сара седеше на двора с Чарлс, когато Парсънс й съобщи, че я викат в стаята на госпожа Ледж. Тя не знаеше каква е причината и се оказа съвсем неподготвена да види професора, който разговаряше с икономката. Госпожа Ледж я погледна:

— Господарката помоли професор Ноута да те прегледа, Флечър. Безпокоях се за теб през последната седмица. Ти не си същата… — тя се обърна към него: — Ще бъда в стаята на прислугата, сър, ако имате нужда от нещо.

Професорът затвори внимателно вратата след нея и погледна Сара.

— Нека се изясним първо! Моята кръстница не може да устои на изкушението да получи нещо безплатно и тъй като аз съм тук и съм лекар, тя реши да се възползва от безплатен преглед. Не съм убеден, че се безпокои за здравето ти, но Корк и госпожа Ледж със сигурност се притесняват. Седни и ми кажи какво не е наред с теб, Сара. Помни, че ние с теб сме просто пациент и лекар и нищо повече.

Тя се зарадва на предложението му да седне, защото краката й трепереха. Дългото му въведение й позволи да се съвземе малко, за да може да отвърне:

— Но аз не съм болна, професоре, наистина не съм!

— Значи нещо те тревожи — гласът му беше мил и любезен. — Безпокоиш се за мащехата си ли? — тя поклати отрицателно глава. — Но все пак си нещастна. Знаеш ли, напомняш ми за героинята от „Дванадесета нощ“. Тя никога не призна своята любов, нали? Мисля, че ти си подобен случай, Сара!

Той погледна поруменялото й лице и въздъхна. Тя беше на двадесет и осем години, достатъчно възрастна, за да подреди своя личен живот, но реагираше като осемнадесетгодишна. Предположи, че тя и младият Фицгибън са се скарали. Можеше да разбере това доста лесно, тъй като Уилфред споделяше всичко с него.

— Лейди Уесли и госпожа Ледж са на мнение, че трябва да се лекуваш с тонизиращи отвари. Не си спомням някога да съм предписвал нещо подобно, но тъй като от мен се очаква, ще ти предпиша чаша гинес на вечеря.

— Не обичам бира!

— Въпреки това ще я пиеш, Сара, и аз ще уверя госпожа Ледж, че ще се възстановиш бързо. И, за Бога, нека това бъде последният път, когато се виждаме!

Тя се изправи бавно. Никога не се бе чувствала по-нещастна. Искаше да се обърне и да избяга на другия край на света, колкото се може по-далеч от този мъж. Не можеше да мисли и да говори. А и какво ли би могла да каже? Радолф не искаше да я вижда повече! Той скоро щеше да се ожени и окончателно да разбие сърцето й. Тя го погледна и без да проговори, отвори вратата и излезе. Струваше й се, че не се движи със собствените си крака.

Професорът поговори около пет минути с госпожа Ледж, след това се качи в колата си и потегли към Лондон в ужасно настроение. За слугите му беше щастие, че на следващия ден заминаваше на кратък семинар. Щеше да посети Бирмингам, Абърдийн и Единбург, а оттам щеше да отлети за Близкия Изток, за да се присъедини към консулт на лекари относно здравето на някакъв петролен магнат. Докато опаковаше багажа му, господин Бриндъл каза, че едноседмично пътуване би ободрило професора. Госпожа Бриндъл погледна вкусното ядене, което професорът едва бе наченал и върнал в кухнята, и се съгласи с него.

 

 

Сара редовно пиеше бира на вечеря, но беше очевидно, че не се подобрява. Дори отслабна още повече и побледня. Въпреки това си остана весела и бодра както винаги.

— Мисля — каза госпожица Мъд, докато пиеше чай с госпожа Ледж, — че момичето е влюбено.

— Твърде е възможно — и двете кимнаха съучастнически.

Сара не знаеше за тяхната загриженост и вършеше работата си. Тя предполагаше, че ще може да забрави професора, да го изтрие от съзнанието си, като не си оставя време да мисли за него, въпреки че това не й се удаваше.

 

 

Професорът отиде в клиниката — хладен и учтив както винаги. Имаше много пациенти и успя да види младия Фицгибън едва след работно време.

— Имаш ли планове за женитба? — попита го направо.

Уилфред се усмихна.

— Ами, да, сър, ние бихме искали… Е, имаме някои противоречия, но най-важното е да намерим къде ще живеем. Тя иска да продължи да работи, но аз не мога да позволя това. Джанет мисли, че съм старомоден…

— Джанет?!

— Това е името й, сър. Джанет Бъроус — тя е медицинска сестра в хирургическото отделение. Познаваме се от няколко години.

Любезно заинтересованото лице на професора не трепна, докато той отчаяно се мъчеше да потисне приятната изненада и гнева си към Сара. Успя само да продума:

— Добре, ти сега започваш, нали? След няколко месеца доктор Уилкинсън ще напусне. Ако искаш, мисля, че мога да кажа някоя добра дума за теб.

Уилфред се изчерви от вълнение.

— Наистина ли, сър? Това би било чудесно. И ще можем да се оженим!

— Така мисля — каза професора меко. — Имаш още осем или девет месеца да работиш тук. Послушай съвета ми, иди в малка болница след това. До края на следващата година ще можеш да работиш като домашен лекар.

— Сър, вие сте много добър! Почакайте само Джанет да чуе това!

Професорът погледна часовника си.

— Може би ще имам нужда от помощта ти след половин час. Бъди в мъжкото отделение — каза той и тръгна.

Уилфред забърза към хирургическото отделение, за да открие своята Джанет.

Професорът отиде в кабинета си и затвори вратата. Трябваше да обмисли толкова много неща, но главното бе Сара. Мислите му прекъсна Уилфред, който сияеше от благодарност и радост и професорът се върна към проблемите на мъжкото отделение.

 

 

Още щом го видя на вратата, господин Бриндъл довери на жена си, че професорът е разтревожен и доволен едновременно. Неговото мнение се потвърди, когато професорът не хапна нищо от вкусната вечеря, а после отиде в кухнята, за да похвали госпожа Бриндъл за нея.

— Не може да е свързано с работата му — каза тя на мъжа си, — той е влюбен!

Те си размениха съучастнически погледи.

— Онази хубава млада лейди, която обядва тук наскоро — добави госпожа Бриндъл и се усмихна.

Професорът се оттегли в кабинета си с Тротър. Кучето веднага заспа, а професорът започна да преглежда документите на бюрото си. След това позволи на мислите отново да го завладеят. Опита се да си припомни какво чувстваше към Сара, когато тя работеше в клиниката. Стигна до заключението, че не е чувствал нищо. Тя беше тихо обикновено момиче, с изненадващо остър език, красиви очи, хубава коса и много прям поглед… Сега обаче трябваше да признае, че за него тя бе станала по-важна от всеки друг на света. Перспективата за бъдеще без нея му се струваше ужасна. Чрез някаква метаморфоза тя се бе превърнала в най-красивата жена, която някога беше срещал.

— Харесва ли ти идеята? — той бутна леко кучето с крак. Тротър отвори едно око, изръмжа и отново го затвори. — Ще трябва да си я поделите с Чарлс!

 

 

Сара не подозираше, че професор Ноута планира бъдещето й. Всяка вечер тя плачеше, заровила глава в меката козина на Чарлс, а всяка сутрин твърдо решаваше да не мисли повече за професора.

Изглежда, че лесно щеше да се справи поне следващия уикенд, тъй като лейди Уесли беше поканила гости за тържеството по случай рождения си ден. Когато Сара разбра, се осмели да попита Корк дали ще има нужда от нея в кухнята. Всичко трябваше да бъде изрядно и Корк се съгласи тя да помага.

— За готвенето може да потрябва допълнителна помощ, тъй като са поканени осемнадесет гости — той се намръщи важно. — Ще уважа твоята молба, тъй като са продиктувани от чувство за дълг. На масата инцидент не трябва да има! Но тази събота ще сервираш на масата, Сара! Ще бъдат само трима гости — полковника, госпожа Фелпс и уважаемата госпожица Бенет — той погледна строго към Сара. — Надявам се, че ще се справиш добре!

Тя облекчено благодари. Професорът сигурно щеше да бъде един от гостите на рождения ден и ако тя помагаше в кухнята, нямаше да има възможност да го срещне.

Уикендът, ангажиран с тримата застаряващи и претенциозни госта, мина безинтересно и сега цялото домакинство се приготвяше за рождения ден. Първо щеше да има вечеря за осемнадесет души, а за тържеството след това щяха да дойдат още четиридесет-петдесет гости. Сара беше много заета да тича напред-назад, да носи цветя на госпожица Мъд, да слиза до мазето, за да помага на Корк да приготви вината, да мие стъклени съдове и да лъска сребърни прибори. Готвачката имаше твърдото намерение да очарова всички с изискани блюда. Трябваше също така да се преместват мебели, да се удължи масата, да се свалят и качват предмети и, тъй като Сара беше най-бърза и пъргава, на нея се падна да изпълнява всички хрумвания на госпожа Ледж. В края на деня се почувства много изморена, но доволна, защото не й остана време да мисли за професора.

Рожденият ден на лейди Уесли започна с ясно и слънчево утро. Сара стана рано като всички в къщата и работи цял ден. Вечерта, когато първите гости започнаха да пристигат, тя беше на работното си място. В кухнята беше горещо, но тя се чувстваше удобно, защото беше скрита. Парсънс седна да изпие набързо чаша чай, докато чакаше звънеца за вечеря и коментираше гостите:

— Госпожица де Фо-Бургс е тук, облечена в червен креп, който изобщо не й отива. Стои и оглежда всички мъже. Професор Ноута също е тук. Изглежда по-доволен от всякога.

Тя изпи останалата част от чая си и изхвърча като стрела, тъй като чу звънеца. Под наблюдателния поглед на готвачката Сара започна да подрежда блюдата върху таблите. Според Корк вечерята мина добре и той поръча на Сара да се качи в трапезарията и да почисти масата.

— Парсънс е горе, но работата е много за един човек.

Сара се качи по стълбите, оглеждайки се внимателно за професора, но не го видя никъде. Тя помогна на Парсънс и тръгна към салона. Корк я беше предупредил, че ако една домашна прислужница се появи пред гостите, ще ги шокира. Въпреки това Сара застана на вратата и се огледа. Професорът бе в другия край на салона. Тя беше твърде далеч, за да види изражението му, но почувства огромно желание да се хвърли в обятията му. Чудеше се как може да иска толкова силно да отиде при човек, който бе изразил искреното си желание да не я вижда повече! Нямаше време да мисли. В кухнята цареше хаос. Имаше страшно много работа.

— Чудесно тържество — каза лейди Уесли на госпожица Мъд, която й помагаше да си легне в два часа след полунощ.

 

 

Няколко дни по-късно слънцето се скри зад тъмни облаци, въздухът се насити с влага, а някъде отдалеч се чуха гръмотевици. С изключение на градинаря, който отдавна чакаше дъжд, никой не се зарадва на промяната във времето.

— Ще се излее голям дъжд — каза Корк. — Шиповете в краката ме болят.

Пророчеството се сбъдна още на следващата сутрин.

Изсипа се истински порой. Водата шуртеше от водосточните тръби на покрива и превърна чакъла пред къщата в мочурлива кал. Силните гръмотевици изплашиха Чарлс. Той успя да се измъкне от тясната стаичка и да избяга навън. Отсъствието му бе забелязано чак на другата сутрин.

— Не може да е стигнал далеч — надяваше се Моли, която всъщност бе оставила вратата на стаята отворена. — Съжалявам, Сара! Тръгвам да го търся веднага след като си свърша работата.

— Не се безпокой — отвърна Сара, — той ще се върне. Скоро пак ще завали, а той не обича да е мокър.

До вечерта Чарлс не се върна и Сара, облечена във взет назаем непромокаем шлифер, прекара останалата част от вечерта в търсене. На сутринта още при изгрев-слънце обиколи отново полето и околността. От Чарлс нямаше и следа.

Нямаше го и след три дни, когато Сара си взе почивен ден. Беше решила какво ще направи. Изпи сутрешния си чай с Моли, направи си няколко сандвича, сложи една ябълка в джоба и тръгна. Възнамеряваше да провери всяко скришно кътче. Беше вече късен следобед и тя се намираше на няколко мили от къщата в гъстата гора, когато го откри, хванат в капан за зайци. Втурна се към него, но се препъна и падна. Усети как друг капан се стегна около ръката й. Не можеше да освободи ръката си, не можеше да стигне и до Чарлс. С рязко движение протегна другата си ръка и успя да разхлаби малко примката. Полежа няколко минути, като се чудеше какво да направи. Чарлс я гледаше тъжно. Ако протегне ръка, той ще се опита да се добере до нея, ще затегне капана и може да се удуши. Опита да освободи стегнатата си ръка — дръпна няколко пъти, но връвта заплашително се затегна и тя се отказа. Отпусна се на земята и се помъчи да си припомни дали наблизо имаше ферми, като потискаше нарастващата паника. Пое си дълбоко дъх и извика. Вика още известно време през дълги интервали, но когато се стъмни, се отказа.

— Какви глупаци сме с теб! — каза на притихналия Чарлс. — Може да се наложи да прекараме нощта тук. Но поне сме двамата, а и все някой ще дойде на сутринта.

 

 

Професорът беше прегледал и последните пациенти и прелистваше бележките си, докато пиеше чашата чай, която сестрата му бе донесла. Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката, загледан в листовете.

— Доктор Ноута?

Беше работил целия ден и се надяваше възможността за спокойна вечер да не се провали. Гласът на лейди Уесли прозвуча доста възбудено и той попита:

— Лельо Беатрис, какво се е случило? Болна ли си?

— Разтревожена съм! Сара я няма. Нейният котарак, Чарлс, изчезна преди три дни и никой не можа да го намери. Сара днес имаше свободен ден и разбрах, че е излязла преди седем сутринта да го търси. Все още не се е върнала. Знам, че са минали само дванадесет часа, но тя е казала на Моли, че ще го намери на всяка цена.

— Търсихте ли я? — гласът на професора бе тих.

— Нот взе колата и обиколи околните пътища и две близки ферми, но хората казаха, че са я видели рано сутринта, когато ги е разпитвала за котарака. Да се обадя ли в полицията? Чувала съм такива страшни истории за сами момичета в гората…

— Недей! Аз ще я потърся. Ще взема Тротър с мен. Той познава Сара и може да открие миризмата й. Селото и полето са претърсени, нали?

— Разбира се. Корк организира всичко. Той е най-загрижен. Всички обичат Сара — такова приятно момиче!

Професорът се усмихна горчиво, но не каза нищо.

— Ще се видим скоро, лельо Беатрис.

Той се обади в отделението, говори с помощника си, остави на сестрата да заключи кабинета и се прибра вкъщи. Каза на Бриндъл, че веднага тръгва към лейди Уесли и помоли да му направят няколко сандвича и малко кафе.

— Да ви опаковам ли багажа, сър? — попита Бриндъл, като едва прикриваше любопитството си.

— Няма време. Госпожица Флечър и котаракът й са изчезнали. Ще взема Тротър и ще я потърсим. Той е умен й може би ще разпознае миризмата й.

— Чудесна идея! И аз бих направил същото. Веднага ще отида да помогна за сандвичите, сър.

Той забърза към кухнята, за да каже на госпожа Бриндъл, че вкусното ядене, което бе приготвила за професора, няма да е нужно. Въпреки това тя прие с радост новината.

— Отдавна разбрах — каза, докато режеше шунка за сандвичите, — че той харесва това момиче.

— Повече от харесване е! Според мен иска да се ожени за нея.

Жена му кимна с одобрение.

Когато беше необходимо, професорът можеше да бъде удивително бърз. Той тръгна след около половин час и не намали бясната скорост, докато не стигна пред главния вход на имението. Корк го очакваше загрижено.

— Лейди Уесли е в малката всекидневна, сър.

Лейди Уесли, която рядко се притесняваше за някого другиго, освен за себе си, изглеждаше неспокойна.

— Толкова невероятно! Сара е сериозно момиче, никога не би направила нещо, което да ме разтревожи.

Професорът преглътна няколко остри думи и каза меко:

— Лельо Беатрис, сигурно й се е случило нещо, за което не е могла да те уведоми. Ще взема Тротър и ще се опитам да я намеря.

— Но, скъпо момче, вече минава осем!

— Да не губим време! Ще поговоря с Нот, ако мога и тръгвам — и допълни внимателно: — Не ме чакай, легни си.

— Няма и да мога да те дочакам — това е твърде голям шок за мен.

Професорът се въздържа да отбележи, че за него шокът също е голям. Нот беше в стаята за прислугата. Той му показа карта на местността и предложи помощта си.

— Всички сме разтревожени — такава хубава млада госпожица като Сара, нали, Корк…

— Така е. Само кажете какво и веднага ще го направим, сър!

— Вие вече сте направили много — поне знам къде не е. Благодаря ти за грижливото претърсване, Корк! — професорът седна до масата и започна да изучава картата. Накрая каза: — Зайците! Къде поставят местните хора капани за зайци?

— Изобщо не се сетих за това — отговори Нот. — На края на Бернардската гора — посочи той на картата, — а също и тук, по границите на фермата на Дингъл. Намира се на около две мили от имението ни, а гората е на около четири мили и е доста гъста — той погледна Тротър, който търпеливо седеше до своя господар.

— Тротър ще се оправи — каза професорът, — а сега ми дайте чифт здрави ръкавици, ножици и шише вода. В колата имам бренди и фенер. Нот, ще се радвам да ми помогнеш! Ще отида първо до фермата на Дингъл, а после и до Бернардската гора. Ако ги открия, ще ги доведа, а ако не ги намеря до шест часа сутринта, ще се върна и ще измислим нещо друго. Ако ги намеря и наблизо има телефон, ще ви звънна да докарате колата до най-близкото място.

Той извади ключовете за колата от джоба си и ги хвърли на Нот.

— Корк, нали ще ми помогнеш? Обади се във фермата на Дингъл преди полунощ. Ако се случи нещо, оставям на теб да решиш какво да правиш. Не мисля, че Сара може да е стигнала далеч, но ако не я открием до сутринта, ще се наложи да съобщим в полицията. Аз тръгвам.

Беше светла вечер. Професорът потегли бързо, въпреки недоволството на Тротър, който не се въодушеви от идеята за дълга нощна разходка. Като гледаше картата, той започна да претърсва всички възможни кътчета, като спираше при всяка къщурка и ферма. Беше сигурен, че това е вярната следа, тъй като Тротър бе подушил престилката на Сара в кухнята и бе уловил миризмата й. Въпреки че някои от хората, с които разговаря, бяха виждали девойката тази сутрин, никой не я беше виждал повторно.

Професорът претърси около оградата на фермата на Дингъл, но без успех и продължи по-нататък. От време на време спираше, за да извика и да се ослуша за отговор. Беше почти единадесет часа, красива нощ, огряна от лунната светлина. Стигна до Бернардската гора, извървя я цялата по дължина — може би миля и повече, като проверяваше всеки храсталак, но отново без успех…

От противоположния край на гората предприе нов обход. Тръгна по диагонал, като се движеше много бавно и даваше повече време на Тротър. Въпреки луната, в гората бе тъмно, а храсталаците — много гъсти. Бяха стигнали до средата, когато Тротър спря, изръмжа и започна да си проправя път през гъсталака. Професорът извика. Отговори му слабо стенание и той се спусна след кучето, като разтваряше храстите пред себе си. Спря на няколко пъти, за да се ослуша, но Тротър упорито вървеше напред.

След миг фенерът на професора освети Сара, паднала на земята и уловена в капан за зайци. Професорът коленичи до нея.

— Не мърдай, докато прережа връвта! — гласът му звучеше бодро, като че ли не забелязваше измъченото й лице. — Имаш ли представа колко време си лежала тук?

— Беше светло — прошепна Сара. — Моля те, виж как е Чарлс!

— Няма нищо счупено, но си се натъртила лошо. Ще те боли известно време. А сега седни, за да можеш да прегърнеш Чарлс.

Неговият сдържан глас й подейства ободряващо. Изправи се, като се хвана за ръката му. Тротър дишаше в лицето й и гледаше как професорът освобождава Чарлс, преглежда го внимателно, дава му да пийне вода и го слага в нежните ръце на Сара.

— Ще умре, нали? — тъжно прошепна Сара.

— Глупости, разбира се, че няма да умре! Едно посещение при ветеринаря, няколко обилни обяда и ще е здрав. Изпий това!

Тя се опита да откаже, но професорът изля брендито в гърлото й. Сара се постопли, но продължи да кашля и заеква.

— Откъде разбра, че съм тук? — попита несигурно.

— Тротър те откри.

— Да, но как?

— Не задавай много въпроси — той погледна часовника си. Беше почти един сутринта, а не знаеше как да излязат отново на пътя. Въздъхна, седна до Сара и я прегърна през раменете. — Веднага щом се развидели, тръгваме към вкъщи.

Тя кимна и подсмръкна отчаяно.

— Скоро ще се почувстваш по-добре — той отпуши отново шишето. — Пийни още бренди — и тъй като тя измърмори нещо, настоя: — Прави каквото ти казвам, Сара!

— Чарлс мърка — прошепна тя и отпи.

— Мисля, че има основателни причини за това.

Професорът погали Тротър зад ушите и се увери, че се чувства напълно щастлив да седи в гората, прегърнал Сара, с перспективата за една безсънна нощ. Усмихна се на себе си в тъмнината и каза тихо:

— Затвори очи и спи!

Тя облегна глава на рамото му.

— Няма да си отидеш, нали?

— Не ставай глупава — мило отвърна той.

Сара и Чарлс заспаха, а професорът и Тротър останаха будни да чакат зората. Стояха тихо, но от време на време професорът се навеждаше и целуваше нежно косата на Сара.