Метаданни
Данни
- Серия
- Връзки в Ел Ей (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Power, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валентина Рашева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 18гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg(2010)
- Разпознаване и корекция
- plqsak(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Джаки Колинс. Власт
ИК „Хермес“, Пловдив, 1998
Редактор: Антон Баев
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN: 954–459–563–5
История
- —Добавяне
Осма глава
Медисън беше на телефона.
— И тъй? — каза тя, държейки слушалката далеч от ухото си, защото нейният главен редактор, Виктор, така пускаше мощния си като бурия глас, че можеше да ти се спука тъпанчето. — Кога ще взема интервюто с Фреди Леон?
— Ти току-що пристигна, нали?
— Слязох от самолета преди час.
— Какво ти има бе, момиче? — гръмко избоботи Виктор. — Не можеш ли да потраеш няколко дни и да се отпуснеш като нормален човек?
— Не съм с нагласата да си почивам, Виктор. Тук съм по работа.
— Работата не е заек да…
— Не ми приказвай тези изтъркани глупости — сряза го тя. — Освен това, би трябвало да се радваш, че съм такава абсолютна работохоличка — направи малка пауза, за да му даде време да си помисли по този въпрос. — И така — делово продължи тя, — кога ще се срещна с него?
Виктор въздъхна.
— Ти си невъзможна жена.
— Никога не съм твърдяла обратното.
— Моят познат е извън града до утре.
— Чудно си подредил нещата.
— Никой не е идеален. С изключение на теб.
— Радвам се, че го осъзнаваш.
— Добре де, добре, утре ще уредя всичко. Обещавам.
— Хубаво — тя се поколеба за момент, преди да продължи: — Ъ-ъ… между другото, Виктор, имам едно такова странично предложение…
— Нека го чуя.
— Ами виж, в самолета седях точно до Сали Т. Търнър.
— Късметлийка такава! — избумтя Виктор.
— Не бях сигурна, че ще знаеш за кого говоря.
— Двамата с единайсетгодишния ми син гледаме „Учи!“ всяка вторнична вечер. Нещо като мъжки заговор, нали разбираш?
— Колко сте милички!
— Нищо миличко няма в Сали Т. Търнър — ухили се Виктор и изведнъж прозвуча необичайно закачлив: — Както би казал синът ми: Ей т’ва парче да ми падне!
— Виктор!
— Извинявай — избоботи той в отговор. — Да не би да се увлякох за момент?
— Точно това направи — рече през смях Медисън. — Абсолютно необичайно за теб.
— Какво точно искаше да ми кажеш?
— Всъщност си мислех, че с нея може да се получи много добро интервю.
— Ти си готова да интервюираш Сали Т. Търнър? — попита Виктор, като едва успяваше да скрие изненадата си.
— Защо не? В нея има някаква свежа искреност и съм сигурна, че ще е готова да разкрие много за нещата, които ти се случват в Холивуд, ако си младо, невероятно гадже със… ъъ… доста забележителна фасада. Определено ще се получи феминистичен материал, но интересен. Какво мислиш?
— Мисля, че ако идеята харесва на теб, би трябвало да опитаме.
— Хубаво. Мога да го вместя в програмата, докато се мотая и чакам господин Леон.
— За бога, Медисън, спри да се оплакваш. Ще ти звънна в секундата, когато мога.
— Ще чакам — каза тя и постави слушалката на място, усмихната до уши.
— Какво става? — попита Натали и й подаде чаша студен ябълков сок.
— Виктор си пада по Сали Т. Можеш ли да си представиш? Виктор никога дори не поглежда друга жена, освен Евелин.
— А Евелин е?…
— Съпругата му, разбира се. Управлява го с железен юмрук и камшик за езда, който винаги носи със себе си.
Натали се закикоти.
— Искаш да кажеш, че на него му харесва да го пляскат по влиятелния малък задник?
— Не му е чак толкова малък — отвърна Медисън и също се усмихна. — Виктор прилича на голям пухкав мечок. Определено не е като тукашните мъжаги.
Натали хвърли поглед към часовника си.
— По дяволите! — бързо грабна якето си. — Трябва да се добера някак до студиото. Имаш ли нужда от нещо?
— Не се притеснявай за мен — спокойно отвърна Медисън. — Аз съм идеална за гостенка. Само ме сложи близо до телефона и друго не ми трябва.
— Коул ще се прибере скоро.
— От години не съм го виждала.
— Значи ти предстои малък шок — рече Натали весело. — Сигурно го помниш като кльощаво, нервно идиотче в пубертета. Нали?
— Точно така — съгласи се Медисън и си спомни, колко често Натали изпадаше в отчаяние, защото по-малкото й братче беше здравата затънало в рап музиката, кварталните банди и наркотиците.
— Сега е станал господин Ясна цел. Всъщност е един от най-търсените треньори по фитнес в Ел Ей. А, да — добави Натали, вече до вратата, — освен това не крие, че е обратен. Хайде, доскоро.
Коул не криел, че е обратен? Вечно размъкнатият хлапак Коул, с хулиганските приказки и походката на бияч? Медисън поклати глава… Кой ли би се досетил? Със сигурност не и тя.
Взе телефона и набра номера, който Сали й бе дала. Никой не вдигна и тъй като нямаше какво да прави, отиде в мъничката стая за гости и разопакова единствения си куфар. Можеше да отседне и в хотел — Виктор беше доста щедър по отношение на командировъчните, — но Натали щеше да се разсърди. Самата тя също искаше да погостува на най-добрата си приятелка — до края на годината едва ли щеше им се отвори друга възможност, да прекарат няколко дни заедно. А и толкова неща имаха да си казват! Медисън гореше от нетърпение да седнат и хубавичко да си побъбрят, както едно време.
В шест часа включи телевизора, за да хване рубриката на Натали за шоубизнеса. Водещият емисията беше невероятно хубав, с ослепителна усмивка. Колежката му пред другия микрофон представляваше младо русо копие на Джоун Ландън. Този, който представяше метеорологичната прогноза, беше от испански произход. Накрая се появи и чаровната Натали със своята светска хроника.
— Не мога да ги трая всичките тези клюкарски глупости — беше й доверила Натали в колата по пътя от летището. — Но поне физиономията ми се появява по телевизията и трупам полезен опит.
Коул влезе точно когато Натали приключваше рубриката. Или поне Медисън реши, че е Коул, макар че това високо, мускулесто подобие на Дензъл Уошингтън, облечено в шорти и горнище с емблемата на „Лейкърс“, ни най-малко не напомняше върлинестия сърдит тийнейджър, когото за последно бе видяла при завършването на колежа преди седем години.
— Коул? — попита тя.
— Медисън? — реагира той.
И двамата се ухилиха един на друг, разменяйки обичайните Изглеждаш невероятно! и От колко време не сме се виждали.
Каква загуба само, помисли си Медисън, докато го оглеждаше. Защо всичките наистина страхотни типове са обратни?
— Имаш ли нужда от нещо? — попита Коул и отпи от пластмасовата бутилка минерална вода „Евиан“.
— Казах и на сестра ти: дай ми телефон — и съм напълно щастлива.
— По работа ли си тук?
— Пиша за „Манхатън Стайл“. Материали за рубриката „Власт“.
— Кого си подгонила този път?
— Фреди Леон, импресариото.
— Готин пич.
— Познаваш ли го?
— Веднъж тренирахме заедно, когато редовният му инструктор беше болен. Казвам ти, доста ме поизпоти.
— Спортяга, а?
— Има дух на роден състезател, с такова впечатление останах — още едно отпиване от минералната вода. — Знаеш ли, аз тренирам неговия съдружник — Макс Стийл.
— Сериозно! — възкликна Медисън, надушвайки важен пробив. — Коул! Направо те обожавам!
— А?
— Макс Стийл е номер едно в списъка на хората, с които трябва да говоря. Кога можеш да го уредиш?
— Ей — през смях отвърна Коул, — чакай малко — казах, че го тренирам, а не, че му уреждам срещите.
— Само половин час — заувещава го Медисън с блеснали от вълнение очи.
— Макс е много зает, все търчи нанякъде.
— Разбира се, бих могла да го уредя и чрез списанието — размишляваше Медисън, — но ако ти ми помогнеш, ще стане толкова по-бързо.
— Всеки ден бягаме по пистата на стадиона в седем сутринта. Защо не дойдеш и ти да потичаш и ще ви запозная.
— Това е страхотна идея! Там съм!
— Да… и облечи нещо готино, той си пада по френски гаджета.
Сега беше ред на Медисън да се засмее:
— Аз искам да говоря с него, не да го чукам!
Коул се ухили широко:
— Е… човек никога не знае… голям майстор е по тънката част.
Медисън се намръщи.
— Я се дръж прилично! Помня те още от нищо и никакво хулиганче, което гонеше момиченцата!
Усмивката на Коул стана още по-широка:
— Да бе, всъщност нищо не се е променило бог знае колко. Само дето сега гоня момченцата.
— И Натали така ми каза.
Той взе една ябълка от барплота.
— Тя като че ли се кефи, нали се сещаш: брат ми, обратния. Като излизаме двамата, някой път се басираме кои мъже са нормални и кои си падат по батковци. Всеки път печеля, защото имам невероятен усет!
След малко Коул отиде да си вземе душ и Медисън пак опита да се свърже със Сали. Този път Сали вдигна телефона и с предизвикателно придихание каза:
— Здрасти. На телефона е Сали Т.
— Помните ли ме? — попита Медисън. — Инструкторката ви по летене.
— Разбира се, че помня — отвърна Сали, която много се зарадва. — Ау! Ама вие наистина ми се обадихте. Мислех, че няма да искате.
— Говорих с главния редактор. На него много му хареса идеята да направим интервю.
— Доста бързо стана.
— Учудващо. Може ли да намина по някое време след дванайсет утре?
— Ами… — Сали явно се разколеба. — Всъщност трябва да кажа на официалния си говорител. Ще се разбеснее, ако уредя нещо без негово знание.
— Служителите за връзки с обществеността имат навика да скапват цялата история — бързо каза Медисън, опитвайки се да я разубеди, защото разправиите с разни говорители бяха абсолютна досада. — Направете го, ако искате, но трябва да ви предупредя, че докато той се навие, сигурно отдавна ще съм си заминала.
— Права сте — съгласи се Сали. — Наистина искам да се появя в „Манхатън Стайл“. Това ще е нещо като промяна на имиджа, нали?
— Ще бъде забавно — обеща Медисън.
— Окей — каза Сали като малко момиченце, което е замислило някаква беля. — Ще ви дам адреса си и можете да дойдете за обед утре.
— С нетърпение ще чакам.
Това си беше самата истина. Нещо у Сали Т. Търнър много я привличаше. Въпреки фасадата на сексбомба — големи цици и облаци изрусена коса, — у нея имаше нещо мило и уязвимо. Напомняше Мерилин Монро от ранните и години.
Медисън изпрати съобщение по електронната поща до Ню Йорк с молба да я снабдят с архивните материали за Сали. После провери пак обширните си записки за Фреди Леон и най-накрая се отпусна. Добави малко водка в досадно здравословния си ябълков сок, след което се просна пред телевизора и зачака Натали да се прибере.
Ел Ей се оказваше по-приятно преживяване, отколкото си мислеше.