Джаки Колинс
Власт (7)

Шеста глава

— Тръгвам — каза Фреди Леон на личната си секретарка Риа Сантяго.

Риа вдигна за миг поглед от бюрото си, когато той мина край нея. Бе хубава жена от латиноамерикански произход, около четиридесет и пет годишна; работеше за Фреди повече от десет години. Познаваше го по-добре от всички останали, което не означаваше бог знае колко, тъй като Фреди ревниво пазеше личния си живот от чужди погледи и винаги беше много делови.

— Да телефонирам ли на госпожа Леон, за да й кажа, че сте на път за дома? — попита Риа, почуквайки с добре подострения си молив по бюрото.

— Не — отвърна Фреди. — Трябва да се отбия на едно място. Аз ще й се обадя от колата.

— Отлично — каза Риа, чийто мозък сечеше достатъчно, за да знае, че не бива да го пита къде точно ще се отбива.

Фреди влезе в частния асансьор, който ползваха единствено той и съдружникът му в IAA Макс Стийл и натисна копчето за подземния паркинг. След асансьора долу го чакаше светлокафявият му ролс-ройс — идеално чист и лъснат, което му достави удоволствие, защото изключително много държеше на колите си — вбесяваше го дори най-малката драскотина или петънце.

Уили, момчето от паркинга, веднага се изпъна в стойка мирно.

— По новините казаха, че можело да вали, господин Леон — бодро доложи Уили, като внимаваше да диша на другата страна, да не би миризмата на уискито, което току-що бе обърнал, да удари Фреди в носа.

— По новините са се объркали, Уили. Аз надушвам, когато ще вали.

— Тъй вярно, господин Леон — с раболепен тон отвърна Уили и отстъпи още по-назад. Той знаеше повече от всеки друг, как да се подмазва на началството — та нали така си докарваше по един бакшиш от петстотин долара всяка Коледа.

Фреди се качи в колата си и бавно се отдалечи от сградата на IAA — едно архитектурно бижу, — прехвърляйки през ума си събитията от деня, като проверяваше дали е запомнил всяка подробност. Колкото по-малко има записано черно на бяло, толкова по-добре — това беше философията на Фреди. Тази тактика му бе помагала в много случаи.

Надяваше се Лусинда Бенет да не забърка някоя неприятност. Беше й уредил много важен договор — за повече пари, отколкото изобщо бе получавала, освен това с Кевин Пейдж като партньор в главната роля, филмът нямаше как да не стане хит. А сега Лусинда се опитваше да шикалкави, но номерът й нямаше да мине — малката му забележка за негативите в сейфа явно я сепна и я накара да се замисли.

Докъде я докара днешният Холивуд — да му се налага да увещава една актриса, чиято кариера ще приключи след по-малко от пет години, да приеме 12 милиона долара!

Таланти! Особени чешити бяха те. Егоисти, неблагодарници, но съвсем предсказуеми. Ето защо Фреди успяваше да ги убеди, че винаги е правият. Дълбоко в душата си те бяха като деца, на които им трябва обич, но и силна ръка да ги води. Фреди им осигуряваше точно това. Макс, съдружникът му в агенцията, беше пълната противоположност. Макс беше господин Добродушков. Разведен и непрестанно търсещ свежи нови таланти, той живееше като истински плейбой — „Порше“, цял гардероб костюми на „Бриони“, разкошен мезонет на Уилшър, винаги заобиколен от цяло съзвездие красавици. Разликата между тях двамата вършеше чудесна работа. Фреди се занимаваше със суперзнаменитостите, Макс пък се грижеше за по-незначителните светила в бранша.

Фреди се усмихна сам на себе си, но тази усмивка тъй и не стигна до устните му. Макс се имаше за страхотен умник; всъщност беше само един клоун, когото Фреди държеше, за да го разсмива — защото никому не бе позволено да върти номерца на Фреди Леон. А той със сигурност знаеше, че от три месеца Макс води тайни преговори да получи много влиятелен пост в едно киностудио. И ако успееше, щеше, без да се замисли, да зареже IAA и Фреди и да продаде своя дял от агенцията на първия, готов да плати.

Фреди трябваше да внимава за собственото си бъдеще. Макс Стийл кроеше предателство. А Фреди по-добре от всеки друг знаеше как да се разправя с предатели.

 

 

Без изобщо да подозира, че Фреди е в час за неговите преговори, Макс Стийл вече приключваше един разточителен обед в „Дъ Грил“. Компания му правеше една поразително красива шведска манекенка, която доста напомняше Грейс Кели на млади години.

Инга Круеле искаше да направи трудния преход и да стане от топмодел — кинозвезда.

Макс Стийл пък искаше да я вкара в един брой от онези дантелени жартиери на „Виктория Сийкрит“ и да я чука до припадък.

И двамата вече си имаха готови планове за действие.

— И тъй, нали разбираш — каза Инга, прокарвайки издължените си деликатни пръсти по ръба на чашата, докато двамата бавно отпиваха от капучиното без кофеин, — нямам желание да повторя това, което направи Синди. Една главна роля би била прекалено сложна за първи опит в киното.

Самочувствието на тези момичета е направо зашеметяващо, помисли си Макс. Колкото и да е красива, какво кара Инга Круеле да си мисли, че ще пробие на големия екран, след като на улицата чакат стотици актриси — момичета, които наистина си разбират от занаята, без да могат да се докопат до прослушване?

— Много мъдро решение — коментира той. Макс не беше красив като кинозвезда, но на четиридесет и две, все още излъчваше момчешки чар, не беше загубил и косъм от къдравата си кестенява коса, имаше стегнато тяло и се обличаше с голям вкус. Освен това репутацията му на полова шпага беше легендарна.

— Ел като че ли постъпи по-правилно — размишляваше на глас Инга; сега издължените, добре поддържани пръсти си играеха с лъжичката за кафе. — Много добре се представи в онзи филм със Стрейзънд.

Двамата обядваха заедно за втори път и дотук Макс беше изиграл ролята си идеално. Държаха се като агент и потенциална клиентка — нищо повече. Инга, която бе свикнала при вида й на повечето мъже да им потичат лигите, сигурно вече се чудеше, защо той не е направил нещо да скъси дистанцията.

— Ел е умно момиче — делово отвърна Макс, — работи много упорито.

— И аз ще работя упорито — каза Инга, идеалното й лице, без никакъв грим по него, изглеждаше болезнено сериозно. — Даже ще се запиша в школа по актьорско майсторство, ако смятате, че е нужно.

Не, сладурче. За какво ли ти е? Гледай си успешната кариера като манекенка. Не се престаравай.

— Точно така — каза той. — Хубава идея.

— Толкова добре ме разбираш, Макс, толкова си загрижен — трогна се Инга и постави ръка върху неговата.

Добре. Първата крачка беше нейна.

— Чуй сега — започна той с всичката искреност, на която бе способен, — искам да ти помогна, Инга, затова ще те изпратя при един режисьор, мой приятел. Може би, ако те хареса, ще мога да го убедя да направи проба.

— Пробни снимки?

— Да, да видиш как ще се чувстваш пред камера.

Инга се засмя, сякаш по-абсурдно нещо в живота си не бе чувала.

— Ти си виждал снимките ми, Макс — доста нескромно заяви тя. — Знаеш, че обективът ме обожава.

— Фотоснимките са съвсем различно нещо. Кинокамерата има свои изисквания — рече Макс, смаян от самочувствието й. — Одеве ти отвори дума за Синди. Да, тя е страхотно парче и изглеждаше фантастично в този филм. Но големият проблем е там, че емоциите й просто не можаха да излязат наяве. Изглеждаше като неподвижна картина на екрана.

— Точно по тази причина, аз не желая да играя главната роля в първия си филм — рече Инга, като че ли продуцентите вече се блъскаха на опашка да я канят за участие.

— Мога, освен това да уредя нещо, за да те представя в нашите среди — между другото спомена Макс, залагайки внимателно стръвта. — Може би една вечеря със семейство Леон.

— Твоят съдружник?

— Вечерите у Фреди са легендарни.

— Много добре — каза Инга. — Редно ли е да доведа и годеника си?

Какви са пък тези глупости за годеник? За първи път чуваше за него.

— Не знаех, че си сгодена — каза той, леко раздразнен.

— Годеникът ми живее в Швеция — каза Инга, прецизният й акцент със сигурност щеше да се окаже пречка за евентуална филмова кариера. — Той пристига утре, за да прекара два дни с мен в хотел „Бел Еър“, после лети обратно за дома.

— О, така ли? — Макс се ядоса още повече. — И какъв е по професия?

— Преуспял бизнесмен — отвърна Инга. — Знаем се от ученическите ми години.

Макс не се вълнуваше от такива подробности.

— Кога се връщаш в Ню Йорк? — попита той, чудейки се дали малката я бива в чукането.

— Може би идната седмица — отвърна Инга. — От агенцията ми проявяват нетърпение. Аз обаче им обясних колко е важно да остана тук, докато стигна до някакво решение за ангажиментите си в киното.

— Това звучи добре — заяви Макс и реши, че едва ли я бива бог знае колко. Красивите момичета обикновено не са толкова страстни в креватните изпълнения, колкото по-незабележителните им посестрими. — Само трябва да те предупредя — добави той. — Никакви годеници по време на делови срещи. Остави го в хотела.

— Това няма да е проблем — хладнокръвно отвърна Инга.

Макс щракна с пръсти за сметката. След миг тя бе на масата.

Имала си годеник значи, мислеше той. Аз тук времето ли си губя или какво?

Не, виждам онзи алчен поглед. Като на всички момичета, които искат да станат кинозвезди.

— Време е да се връщаме на работа — рече той, докато подписваше чека, след което се изправи.

Инга елегантно се измъкна от сепарето. Беше облечена с бели панталони и бледорозов пуловер от ангорска вълна, който нежно обвиваше малките й, идеално оформени гърди. Той знаеше, че са идеално оформени и не са помпани със силикон, защото беше виждал поместените във „Воуг“ нейни актови фотографии, дело на известния Хелмут Нютън. Осем страници само Инга. Черни чорапи, колан за жартиери в същия цвят, остри токчета и един санбернар, лениво отпуснат до краката й. Много изискано. Много голо. Нищо пресилено или просташко.

Макс реши, че е време да подгони сериозно това сладко шведско парче. Искаше да я обладае — това беше специалитетът му — по най-свирепия начин.

При това скоро.

Сгодена, несгодена — той нямаше никакво съмнение, че му е в кърпа вързана.