Джаки Колинс
Власт (2)

Първа глава

Една година по-късно

Мадисън Кастелини не изпитваше, особено удоволствие да пише материали за Холивуд. Животът на богатите безделници й беше чужд — и точно по тази причина нейният главен редактор, Виктор Симънс, реши, че тя е най-подходящият човек за материала.

— Не си затънала до шия във всичките му там холивудски простотии — беше й казал той. — Нямаш вземане-даване с така наречения елит във властта, затова си идеалният журналист, който ще ми даде искрено написана, вярна статия за Фреди Леон, господин Всемогъщи. Освен, това си и хубава, значи ще ти обърне внимание.

Точно така, мрачно си мислеше Медисън, докато се качваше в самолета на „Америкън Еърлайнз“ за Лос Анджелис. Толкова съм хубава, че преди три месеца Дейвид, гаджето, с което живяхме цели две години, излезе да купи цигари и така и не се върна.

Беше й оставил обаче някаква бележчица, пъзльото му с пъзльо, в която обясняваше как не бил дозрял за такъв сериозен ангажимент и никога нямало да може да я направи щастлива. Пет седмици по-късно някой и каза, че той се оженил за гаджето си от детските години — една безцветна блондинка с огромни гърди и обратна захапка.

Толкова значи му е бил страхът от обвързване.

Медисън беше двайсет и девет годишна и изключително привлекателна, въпреки опитите й да омаловажи хубостта си, като носи само практични дрехи и почти не слага грим. Но колкото и да се стараеше, нищо не можеше да скрие бадемовите очи, добре очертаните скули, съблазнителните устни, гладката смугла кожа и непокорната гарвановочерна коса, която обикновено носеше, вързана на опашка. Да не говорим за стройното, високо метър седемдесет и пет тяло, с добре заоблени гърди, тънък кръст и дълги като на танцьорка крака.

Самата Медисън не се смяташе за хубава. Нейният идеал за женска красота бе майка й, Стела — изваяна като статуя блондинка, чиито проникновени очи и чувствени устни напомняха на много хора за Мерилин Монро.

По външност, Медисън се беше метнала на баща си, Майкъл, петдесет и осем годишен и все още най-привлекателният сред връстниците си в Кънектикът. Освен това, беше наследила неговата желязна решимост и безспорен чар — две прекрасни качества, които много й помогнаха да напредне в журналистическата кариера. Тя водеше постоянна рубрика в списанието, където излизаха нейни очерци за света на богатите, известните и влиятелни персони.

Медисън обичаше професията си — да преследва истината, да прави обществено достояние, заровените хорски тайни. Политиците и магнатите бяха любимите й събеседници за интервюта. Кинозвезди, спортисти и холивудски асове заемаха последните места в ранглистата й. Не се смяташе за конфликтен журналист, от така наречените хрътки — макар понякога, болезнената й откровеност да притесняваше интервюираните. Повечето от събеседниците й бяха свикнали да се крият зад многочислена кохорта свои служители, отговарящи за връзките с обществеността.

Какво да се прави, като не им харесва — Медисън просто казваше истината.

Тя се настани на мястото си — в първа класа, до прозореца — и се огледа; веднага забеляза Бо Дийкън, известен телевизионен водещ, който имаше също тъй добре известен проблем с твърдите наркотици. Бо не изглеждаше във форма — лицето му имаше нездравия цвят на тесто, долната челюст бе отпусната, — но все още успяваше да се пооживи малко, когато камерите забръмчат в популярното му нощно предаване.

Медисън се надяваше, че седалката до нея ще остане свободна, но уви! В последния момент, някаква задъхана едрогърдеста блондинка в миниатюрна черна кожена рокличка бе качена с почести на борда на самолета от двамина притеснени представители на авиолинията, които я отнесоха почти на ръце до мястото й. Медисън разпозна момичето като Сали Т. Търнър, най-новата любимка на таблоидните издания. Сали беше звездата на „Учи!“, евтин комедиен тв сериал от половинчасови епизоди, който се излъчваше всяка седмица. В него тя играеше ролята на съблазнителна инструкторка по плуване, която посещава различни богаташки имения, за нула време завърта мъжките глави, спасява удавници на поразия — и през цялото време се кипри в невероятно изрязан черен бански костюм от гумирана материя, чиято единствена цел бе да подчертае надутите със силикон гърди, петдесетсантиметровата талия и дългите бедра.

— Ау! — възкликна Сали, като се отпусна на седалката и пооправи буйните си руси къдрици. — Едва не го изтървах!

— Добре ли сте, госпожо Търнър? — запита притеснено авиослужител номер едно.

— Какво да ви донеса? — добави угоднически авиослужител номер две.

И двамата се пулеха като замаяни, вперили очи в пищния й бюст, като че ли никога преди не бяха виждали такова нещо. А може и наистина да не са виждали, помисли си Медисън.

— Всичко е тип-топ, момчета — каза Сали и ги ощастливи с широка усмивка. — Съпругът ми ще ме чака в Ел Ей. Ако бях изпуснала самолета, щеше направо да посинее от бяс!

— Ами нищо чудно да е така — заяви авиослужител номер едно, пулейки очи.

— И аз тъй смятам! — съгласи се другият.

Медисън зарови лице в броя на „Нюзуик“ — последното, което й трябваше в момента, беше да завързва разговор с тази празноглава жена. Някак отстрани чу, че стюардесата моли двамата мъже да напуснат и малко по-късно голямата машина се засили по пистата.

Без никакво предупреждение, Сали внезапно се вкопчи в ръката на Медисън, която едва не изтърва списанието си.

— Мразя да летя — изпищя Сали, мигайки често-често с огромните си сини очи. — Искам да кажа, не че точно мразя да летя, по-скоро май мразя да катастрофирам.

Медисън внимателно отмести пръстите на момичето от лакътя си.

— Затворете очите си, поемете дълбоко въздух и бавно бройте до сто — посъветва я тя. — Аз ще ви кажа, когато вече сме във въздуха.

— Ох, много ви благодаря — избърбори Сали. — Не бих се сетила сама.

Медисън се намръщи. Явно й предстоеше тежък полет. Как не можа да й се падне някой по-интересен на съседната седалка!

Сгъна списанието и се загледа през илюминатора, докато самолетът излиташе. За разлика от Сали, тя много обичаше да лети. Бързото набиране на скорост, онова опияняващо чувство, трепетът, когато колесникът се отлепя от земята, първоначалното издигане — всичко това винаги я изпълваше с голямо вълнение, независимо колко пъти го бе преживявала.

Сали седеше до нея тихо, стиснала здраво очи, издутите й устни се движеха, оформяйки поредното число.

Когато отново погледна, вече бяха във въздуха.

— Невероятно! — възкликна Сали и се обърна към Медисън: — Вие сте фантастична!

— Моля ви, за нищо — промърмори Медисън.

— Ама не, наистина — държеше на своето Сали. — Съветът ви действително свърши работа!

— Радвам се — отвърна Медисън, на която вече й се щеше, Мис Гумен бански да си бе държала очите затворени през цялото пътуване.

В този миг на помощ й се притече не кой да е, а самият Бо Дийкън; той се придвижваше към тях с чаша скоч в ръка.

— Сладичката ми Сали! — възкликна Бо. — Днес направо ми иде да те изпапкам!

— О, здрасти, Бо! — невинно отвърна Сали. — И ти ли си с този самолет?

Умен въпрос, мрачно си помисли Медисън. Какво удоволствие е да пътува човек с интелектуалци!

— Да, сладурче, ей там съм седнал — каза той и посочи от другата страна на пътечката. — Паднал съм се до някаква дърта кранта. Що не опитаме да я накараме да си сменим местата?

Сали запърха с дългите си изкуствени мигли.

— Как се движи рейтингът ти напоследък? — попита тя, като че ли това бе решаващ фактор дали да седне до него или не.

— Едва ли е толкова висок като твоя, бейби — ухили се той. — Що не ида да помоля старата кранта да се мръдне?

— Тук си ми е доста добре — каза Сали.

— Хайде, хайде — не млъкваше Бо. — Трябва да седнем заедно, за да можем да говорим кога пак ще се появиш в моето предаване. Последния път, като участваше, рейтингът ми се вдигна повече от този на Хауърд.

Сали се закикоти, доволна от комплимента.

— Участвах в шоуто на Хауърд в Ню Йорк — каза тя, облизвайки с розово езиче пухкавите си устни. — Тооолкова е груб, но пак е готин.

— Ти си първата, която чувам да казва, че Хауърд бил готин — заклати глава Бо.

— Ами такъв си е — продължи Сали. — Такъв един голям и страшен, и все говори за малкото си пишле. Аз обаче предполагам, че сигурно има ей такова парче!

На Медисън й мина през ум, че всъщност в момента седи до един истински, жив символ — прословутата руса холивудска кукла. Ако преразкаже този диалог на някои от нюйоркските си приятели, сигурно няма да й повярват.

— Имам една идея — каза Медисън и се наведе напред, обръщайки се директно към Бо. — Ако това би ви помогнало, аз мога да сменя мястото си с вашето.

Сега Бо я забеляза за първи път.

— Хей, малката, много мило от ваша страна — каза той с онзи специален тон, в смисъл: Аз съм голяма звезда, но мога да се държа учтиво и с простосмъртните.

„Малката“? Този майтап ли си прави?

— При едно условие — прекъсна го Сали.

— И какво е то, сладурче? — попита Бо.

— Трябва да седя до тази дама, когато се приземяваме. Тя е направо върхът. Помогна ми да преживея излитането. Тя е като някаква, как да го кажа, магична лечителка.

Бо вдигна вежда.

— Наистина? — попита той и за втори път погледна Медисън. — Ти да не си от ония екстрасенси, сладурче? Може би трябва да те поканя в предаването си.

— Благодаря ви за предложението, господин Дийкън — хладно отвърна Медисън. — Имам чувството, че е по-добре да се придържате към гости от типа на шимпанзето Макс.

Бо й намигна.

— Значи гледаш шоуто, а?

Когато не мога да спя, искаше й се да каже. Когато съм изгледала всичките стари филми, а Летърман и Лено повтарят едно и също и изобщо не знам какво друго да правя.

— Понякога — отвърна с приятна усмивка, събирайки вещите си, след което стана и се премести от другата страна на пътеката, в освободената от Бо седалка.

Жената, която той бе нарекъл стара кранта, се оказа делова дама с приятна външност, на около четиридесет години, която усърдно работеше нещо с портативния си компютър.

— Здравейте — каза Медисън. — Сменихме местата си с господин Дийкън. Имате ли нещо против?

Жената вдигна очи.

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна тя. — Направо се притеснявах, че ще ми се наложи да говоря с него.

И двете се засмяха.

Медисън се облегна доволно. Тази спътница много повече й допадаше.