Джаки Колинс
Власт (13)

Дванадесета глава

Алеята за джогинг на стадиона не беше особено оживена. Медисън остана изненадана, тъй като очакваше всичко да е претъпкано. Но, от друга страна разбира се, беше още доста рано. Тя пристигна точно преди седем часа и започна да тича на място, защото беше много мразовито. Огледа се да види дали няма да забележи Коул и неговия клиент. Нямаше и помен от тях.

Коул й бе предложил да облече нещо по-предизвикателно, но тя нямаше намерение да примамва Макс със сексапил — сигурна беше, че той има достатъчно богат избор сред актрисите и манекенките. Затова си бе облякла топъл анцуг и беше прибрала дългата си черна коса под червена бейзболна шапка.

Тъкмо правеше упражнения за разтягане на краката, когато Коул и Макс най-после се появиха. Коул определено представляваше внушителна атлетична фигура. Макс бледнееше в сравнение с него, макар че и той бе доста привлекателен по един бляскав, първокласен холивудски начин.

— Хей, Медисън! — извика Коул и й помаха. — Ти пък какво правиш тук?

— Какво ти изглеждам, че правя? — отвърна тя, опитвайки се да не трепери от студ. — Тичам, разбира се. Ти да не мислиш, че ние, нюйоркчани, никога не излизаме на пистата?

— Не знаех, че си падаш по спортуването — рече Коул, който добре се справяше с поверената му роля.

— О, да — излъга тя. В действителност изобщо не си падаше по физически натоварвания и с огромни усилия на волята ходеше в местната фитнес зала два пъти седмично.

Макс с интерес я разглеждаше.

— Здравейте — каза той и протегна ръка. — Макс Стийл.

— Вие сте Макс Стийл? — каза Медисън с уж изненадан тон. — Какво съвпадение само!

— Какво имате предвид?

— Макс Стийл от International Artists Agency?

— Освен ако няма някой друг Макс Стийл, който да се мотае наоколо, без аз да знам.

— Казвам се Медисън Кастели. Пиша за „Манхатън Стайл“. В Ел Ей съм, за да направя материал за вашата агенция.

— Тогава защо не знам за вас? — попита Макс, който не бе свалил поглед от нея и явно бе доволен от това, което виждаше.

— Защото в момента ми уреждат среща с Фреди Леон — за утре. Казаха ми, че той е човекът, с когото трябва да говоря.

— О, така са ви казали значи? — отвърна Макс, очевидно раздразнен. — А казаха ли ви също, че ние с Фреди по една случайност сме съдружници?

— Доколкото разбрах, Фреди движел агенцията, но естествено съм чувала и за вас.

— Много мило — саркастично отбеляза Макс. — Истината е, че тепърва ще чувате много повече за мен.

— Така ли?

— Можете да заложите хубавото си задниче, че така ще стане — тя се намръщи. Той явно не забеляза. — Искате ли да потичате с нас?

— С най-голямо удоволствие — втора лъжа за деня.

Започнаха бавно — Коул бе най-отпред, — докато Медисън поизостана, за да тича до Макс.

— Как навлязохте в импресарския бизнес? — попита тя.

Той заговори, разказа й всичко за стаята с пощенската кореспонденция в „Уилям Морис“ и как той и Фреди дръзко избягали оттам и основали IAA заедно.

Няколко минути й бяха достатъчни да се задъха.

— Знаете ли какво? — едва изговори тя. — От доста време не съм тичала така. Можем ли да идем някъде да закусим заедно, като приключите?

— Аз още не съм видял журналистическата ви карта и акредитацията — косо я погледна Макс. — Може би дори не бива да говоря с вас.

— Документите ми? — запита тя, преструвайки се на обидена. — Аз водя рубриката „Очерци за властта“ всеки месец. Обадете се на главния редактор, ако искате. Виктор Симънс. Сигурна съм, че той с удоволствие ще ви даде желаната информация.

— Не е нужно — каза Макс. — Поради факта, че реших да ви се доверя. Но наистина бих искал да видя някои от материалите, които сте писали.

— Ще помоля в Ню Йорк да ви изпратят по електронната поща интервютата ми с Меджик Джонсън, Джон Кенеди младши, Хенри Кисинджър. А, да, освен това има и едно интересно разговорче с Кастро от посещението ми в Куба.

— Добре, добре, впечатлихте ме — засмя се Макс. — Прекалено привлекателна сте за такава сериозна работа.

— А вие сте прекалено умен, за да ми излизате с такива изтъркани клишета.

— Мислили ли сте някога да се пробвате на модния подиум?

— Защо, а вие?

Той пак се разсмя и се обърна към Коул:

— Откъде познаваш дамата?

— Състудентка е на сестра ми.

— Е, какво ще кажете? — намеси се Медисън. — Ще може ли да се срещнем за закуска, след като приключите с джогинга?

Макс кимна, докато вадеше мъничък клетъчен телефон от джоба на долнището си.

— Ана — каза той по телефона, — отложи закуската ми за девет часа и ми запази маса за двама в „Пенинсюла“.

Медисън се усмихна широко:

— Предполагам, че това значи положителен отговор.

 

 

Закуската с Макс мина добре. Той я забавляваше с историйки за всички хора, които беше открил и за които твърдеше, че ги е направил страхотни звезди. Медисън напрегнато слушаше. Трудно беше да измъкне някаква информация за Фреди Леон, защото всъщност Макс искаше да говори единствено за себе си и за собствените си постижения. Успя да си запише няколко забележителни цитата в този смисъл; Макс не страдаше от излишна скромност.

Тя знаеше, че не е особено честна към него по отношение на интервюто, но усещаше, че той ще млъкне веднага, ако разбере, че материалът ще е посветен на Фреди Леон. Съвсем ясно беше, че Макс се интересуваше единствено от себе си.

На излизане от ресторанта той й предложи да й даде снимки; освен това я покани по-късно през седмицата да мине през кабинета му, за да продължат разговора си.

— Има и още нещо — каза той, докато стояха пред хотела и чакаха момчето от паркинга да докара колите им.

— Да, какво? — попита тя.

— Това не бива да ви го казвам — рече той. — То е много поверително и абсолютно настоявам да не го публикувате.

— Заинтригувахте ме.

— През следващите няколко седмици ще направя едно съобщение, което ще хвърли всички в оркестъра.

— Колко интересно! Ако обещая да не пиша за него, докато не ми дадете зелена светлина, ще ми кажете ли за какво става дума?

Макс неспокойно запристъпя на място — имаше големи крака в сребристосиви маратонки „Найк“, после се огледа, като че ли някой може да подслушва зад рамото му.

— Аз… хм, не мога нищо да ви кажа в момента.

— Е, тогава… знаете къде да ме намерите. И с най-голямо удоволствие ще мина през офиса ви някой ден.

— Кога ще се срещате с Фреди?

— Точно в момента се урежда.

— Искате ли да спомена нещичко за вас?

— Би било много мило.

— Само запомнете: за този материал ви трябва истинска звезда, и, сладурче, тя е точно пред очите ви!

— Да, да — измърмори тя, тъй като това сладурче никак не й хареса.

— Добре. — И той се качи в блестящото си червено „Мазерати“ и потегли.