Димитър Димов
Поручик Бенц (9)

IX

Подофицерът от германското интендантство бе точен. Автомобилната сирена изтръгна Бенц от нездравия сън точно в седем часа. Преди да се отправи за гарата, Бенц каза на шофьора да го закара у Петрашеви. Искаше да види какво е станало с Хиршфогел и да научи от него адреса на Петрашеви в София. Бенц го завари слаб и жълт, изтегнат като мъртвец върху леглото.

— Спите ли? — попита Бенц грубо, за да го събуди, ако наистина спеше.

Споменът от преживяната нощ ожесточаваше Бенц.

Хиршфогел се раздвижи. Бенц забеляза върху бузата му синята подутост от юмручния удар, с който го бе съборил на земята.

— Не — каза Хиршфогел и погледна Бенц накриво. После попита: — Как сте от снощи?

— По-добре от вас — каза Бенц иронично.

Хиршфогел направи гримаса и процеди през зъби:

— Нищо не си спомням.

Бенц вдигна транспаранта и го попита къде живеят Петрашеви в София. Хиршфогел измърмори улицата и номера с пълно равнодушие. Може би наистина не си спомняше нищо от снощи. Алкохолът и маларията го бяха изтощили до смърт. Той така много приличаше на мъртвец, щото за миг Бенц се усъмни дали не му остават да живее само няколко часа.

— В София ли отивате? — извика той презрително след Бенц, когато последният излизаше от стаята му. — Няма нужда!… Тя сама ще ви потърси тук!…

Гласът му се удави в кашлица. Бенц не го дори погледна.

 

 

По онова време движението на муниционните влакове забавяше твърде много пътуването с редовните. Бенц пристигна на софийската гара късно следобед всред невъобразимата бъркотия на един артилерийски полк, който разтоварваше оръдията и конете си. Германската униформа го спаси от проверките при изхода. Това му спести най-малко един час. И все пак той имаше тревожно убеждение, че закъснява.

Софийската къща на Петрашеви бе по-нова и по-голяма от тая, която Бенц познаваше в Х… Тя се намираше на един спокоен площад, близо до „Ал. Невски“. Лицевата й част, както и лицевите части на няколко други къщи, бе надупчена с парчета от аеропланни бомби. Бенц позвъни с убеждението, че вратата трябваше да се отвори от Силви — едрата и чернокоса левантинска слугиня, която Петрашеви бяха довели от Цариград. Отвори един слуга с тъмни дрехи и кръгло лице и покани Бенц в просторно и светло преддверие, от което една мраморна стълба, постлана с килим, водеше към втория етаж. Отгоре идваше глъчка на много гласове.

На Бенц стана ясно, че трябва да се махне веднага. Идването му съвпадаше с неочакваното присъствие на други хора. Върху закачалката имаше много фуражки — германски и български, — които му подсказваха неприятната възможност да попадне между притежателите им. Това ни най-малко не влизаше в сметките му. Почувствува досада. Реши да спре слугата, който отнасяше визитната му картичка, но в същия миг забеляза до стълбите едно малко салонче. То бе празно. Бенц влезе в него и каза на слугата:

— Ще чакам госпожицата тук.

Прозорецът на салончето бе отворен и от него се виждаше „Ал. Невски“, чиито златни кубета блестяха ярко под лъчите на есенното слънце. Бенц седна на едно кресло. Мисълта по онова, за което бе дошъл, не го оставяше нито за миг. Стресна го грохотът на артилерийския полк, чието разтоварване видя на гарата. След това отново потъна в мислите си. Той бе забравил войната и света. Но светът, неговият свят, който се въртеше скоро Елена, не беше ли в сърцето му! И все пак това, що изпитваше, нямаше нищо общо с обикновените пристъпи на любовен възторг, възбуждан или обуздаван от мисълта. Елена бе като съдба, която не можеше да се промени, като образ, който изникваше и потъваше в ослепителна светлина и непрогледен мрак. Нейното съществуване го изпълваше с блаженство и морален ужас. Какво търсеше в тази къща? Не бе ли дошъл да извърши сам атентат срещу честта на професията си? Никой не го викаше. Нито дори Елена: единственият двигател на всичко, що вършеше, бе любовта му. Тя бе проникнала в мозъка му, в сърцето му, в нервите му. Целият образ на Елена се бе неразривно свързал с личността му. Този образ бе станал като постоянен и необходим елемент в живота на съзнанието му, като морална идея в живота на аскетите. Само че Бенц не беше аскет и Елена стоеше като гибелен антипод на всяка морална идея.

Тя се показа на вратата, облечена в рокля от червен crêpe de chine. Една бяла роза, лъжлив символ на несъществуваща добродетел, две златни гривни, инкрустирани с рубини, заедно с целомъдрения израз на лицето й смекчаваха малко дръзкото безсрамие на тази рокля, която оставяше раменете и ръцете й почти голи. Бенц се усмихна горчиво: видът й сигурно очароваше германските офицери, които се сражаваха на покер и вместо кръвта си проливаха шампанско. Тя го погледна с дълбоко и смаяно учудване в очите си. Ръката й несъзнателно затвори вратата. Няколко секунди Бенц съзерцаваше мълчаливо изуменото й лице — тъй изтънчено в линиите си, тъй сладостно в момчешката подчертаност на израза си, неизразимо красиво в тоя миг на пълна неподвижност и сподавено вълнение. Гласът й произнесе затаено, но с някаква успокояваща сладост малкото име на Бенц. Бенц го чу и не каза нищо.

Тя взе от масичката една цигара с позлатен край и я запали бързо. Но сигурно бе пушила много с германските офицери и тютюневият дим й причини отвращение, защото веднага я смачка в пепелницата.

— Да, аз съм — каза Бенц най-после и се ослуша мрачно в смеха на гостите й, които навярно пиеха чай и ядяха сладкиши. — Досадно, нали? Но трябва да ви кажа, че не съм дошъл за себе си.

Тя не мръдна, а само втренчи в лицето му още по-силно черните си зеници и каза умолително:

— Не говорете тъй!

— Трябва да говоря именно тъй. И у мен има малко от онова чувство, което всеки разумен мъж би нарекъл свое достойнство.

— Казвате това, за да ме оскърбите ли?

— Бих могъл да ви кажа хиляди горчиви думи, но не съм дошъл за това. Оскърблението щеше да бъде тъй безсмислено, както умолителните викове, които бих надал след вас. Нищо не може да ви оскърби или трогне.

Тя скръсти ръцете си и наведе глава:

— Бих била щастлива, ако удовлетворявахте гордостта си на моя сметка и заедно с това не страдахте.

— А, мъчно ли ви е за мен? — извика Бенц със стиснати зъби. — Но вие сама избрахте пътя, по който е невъзможно да се върнете. Нито пък аз. Ако в тоя момент ме виждате пред себе си, това се дължи на обстоятелства, които лежат извън нашите отношения, извън това, което остана зад нас.

— Зад нас? — повтори тя като тъжно ехо. — О, Айтел, ние носехме любовта в сърцата си като деца.

— Но вие се отрекохте от нея — каза Бенц горчиво. — Това бе съвършено банална любов, недостойна за личността ви.

Тя го погледна с оня поглед, отпуснат и златист, в чиято нежност имаше нещо страшно. Това бе единствената дума, що можеше да изрази бездната от страсти, в която човек надничаше, гледайки очите й.

— Защо допускате велики чувства само у себе си? — попита тя.

— От самохвалство.

— Не се шегувайте, драги ми. Много важно е да зная същинското състояние на чувствата ви.

— Мога да изпитвам велики чувства, дребнави чувства или въобще никакви чувства. Всичко това има ли някакво значение за вас?

Тя се усмихна търпеливо и каза без гняв:

— Не бъдете зъл.

Бенц не можеше да си представи нещо по-нежно и по-проникващо от тоя глас, който звънтеше умолително и търпеливо. Той обхвана сърцето му като мрежа. Но припадъкът на злост или по-право нравствената неуравновесеност, в която се намираше, го възбудиха с нова сила. Той продължи със злобата на отчаянието:

— Зъл ли ме наричате? Искате да ме уверите, че моите думи ви засягат? Много малко почтеност трябва, за да признаете противното. Каква нужда имаше да бъда привличан, ласкан, заслепяван с трогателни изповеди, с лъстиви признания? Или в мен нямаше човешко съчувствие, та трябваше да прибегнете към шарлатанството на страстите? И до такава степен ли сте закоравяла в безсърдечието си, та не вие, а Хиршфогел трябваше да помисли за мен?

— Хиршфогел ли? — извика тя със смътно подозрение и очите й се разтвориха широко.

— Да, Хиршфогел — повтори Бенц злобно.

— Не се шегувайте — каза тя.

— Защо мислите, че се шегувам?

— Хиршфогел каза, че заминава за фронта в същия ден, в който аз тръгнах за София.

— Мога да ви уверя — каза Бенц сериозно, — че снощи бях с Хиршфогел.

Тя наведе очи и събра тънките си черни вежди. Бенц познаваше тая гримаса, която издаваше напрегнато мислене. Той си каза уверено: „Хиршфогел й е обещал да не ми казва нищо.“ Тая мисъл проникна в болната му душа като балсам.

— Били сте с Хиршфогел — каза тя замислено, — това значи, говорили сте за мен.

Бенц кимна с глава утвърдително.

— Какво още ви каза Хиршфогел за мен? — попита тя малко презрително.

— Посъветва ме да ви убия.

Тя се разсмя с облекчение:

— И вие дойдохте да изпълните това?

Бенц наблюдаваше със затаен възторг чаровната подвижност на лицето й, дяволитата сериозност, младия и силен живот, който бликаше от него при всяко движение на мисълта. Нищо не можеше да противостои срещу изкушението да продължи тази игра. Дори в най-трагичните часове на отношенията си с Елена той изпитваше тъжно доволство да наблюдава това безспирно трептене на духа й.

— Наистина — каза Бенц — човек би ви убил, ако можеше да ви убие след това в мисълта си. Но вие сте неуязвима. Вие сте самата съдба, взела човешки образ, за да причинява нещастия. О, отровно и замайващо видение… Отчаянието ми би могло да ви даде хиляди подобни имена, ако всяко от тях ви подхождаше напълно. Но каквото и да сте, ангел или зъл дух, никога не ще забравя човешкия ви образ…

— Нито спомена от чувствата си — допълни тя тихо.

 

 

Ноемврийското слънце се скри зад златните кубета на „Ал. Невски“, чийто заоблен силует изпъкна ярко върху оранжевите светлини на залеза. Бенц седеше до прозореца. В тъмнеещия здрач на стаята отраженията на кристалния полилей гаснеха едно след друго. Когато Бенц свърши, цялото тяло на Елена се друсаше от плач. Бенц очакваше подобна реакция, но не предполагаше, че щеше да бъде тъй силна.

— Овладейте се! — каза той с възможно най-голямо съчувствие.

Но плачът й не преставаше. С дълбоко и задавено хлипане тя повтаряше, обливайки лицето си със сълзи:

— Хоршфогел ви е казал всичко!… Хоршфогел ви е казал всичко!…

Изведнъж Бенц се почувствува трогнат, покъртен в самата дълбочина на оная безкрайна готовност да прави жертви, що бе любовта му.

Той отиде при нея и като извърна лицето й към себе си, произнесе ободрително:

— Ще направя всичко за вас.

Бенц излезе от къщата ако не жизнерадостен (това чувство бе съвсем чуждо на любовта му), поне с убеждението, че е избавен от гризенето на съмненията. Трябваше да бърза и всъщност това бе, което го спасяваше от мъчителната възможност да разсъждава върху състоянието на Еленините чувства. Всеки подобен опит можеше да го отклони от изключителната съсредоточеност на мисълта му върху настоящето. Бяха уговорили Елена да замине още на другия ден и да го чака в Х… Там бе най-подходящото място за аборта.

Бенц тръгна към хотела с намерение да обмисли най-подробно всичко. Операцията трябваше да свърши успешно. Всяко допускане на противното го изпълваше с ужас. Не мислеше за дисциплинарния съд или за клетвата, която бе дал при излизането си от военната медицинска академия. Не!… Всички съображения за чест, морал и кариера се стопяваха пред образа на тая жена. Това бе първото му безумно отричане от себе си. Но можеше ли да постъпи иначе?

Той изброяваше мислено възможните положения, спомняше си случаи, които познаваше от клиниките. Удивителна е логичната точност на мисълта ни, когато волята изгуби властта си над чувствата. Бенц разсъждаваше с болезнена яснота, като престъпник, загубил възможността да се върне назад. И странно нещо!… Вместо да почувствува смущение пред криминалния аборт, който се готвеше да извърши, изпитваше, напротив, необяснима самоувереност. И през най-тежки операции той запазваше пълно самообладание. Сега към тая сигурност се присъединяваше и някаква отчаяна вяра в провидението. Чувството за живот, тъй мощно в сърцето му, отхвърляше с възмущение всеки лош изход и ако имаше нещо, което можеше да противодействува на решението му, това не бе малодушието.