Димитър Димов
Поручик Бенц (7)

VII

Следващите дни бяха тихи, слънчеви и удивително топли. Есента умираше всред тръпки на сладостна тъга и разбити надежди за мир. Морното спокойствие на въздуха се нарушаваше от далечното тракане на учебни картечници или случайното избръмчаване на аероплани, прелитащи над града като ангели на разрушението, окъпани в блясък и синевина. От казармата долитаха звукове на хармоники и тъжни селски песни, в които трептеше страстен копнеж към далечни, оставени села, към очакващи жени и обречени девойки. Думите им отекваха прости и трогателни. А над всичко висеше тъмносиният балдахин на небето, усмихнат и безоблачен, като че под него нямаше ни смърт, ни глад, ни отчаяние.

Тъжната прелест на тая българска есен насищаше душата на Бенц с остро, сладостно и някак жестоко вълнение. Образът на Елена му се разкриваше всред ясното усещане, че тя е преситена, уморена и може би разочарована от живота си. О, да!… Защото тя искаше да се превърне в пепел всред всичките видове блясък и ласкателства, които я заобикаляха. Той усвои навика да прекарва късата си следобедна почивка у Петрашеви. През тия празни, бъбриви и отпуснати часове Бенц свикна да я вижда във всички форми на нейното многообразие — възбудена, безразлична, сериозна или лудешки безгрижна. Бързината, с която идваха във все по-близък контакт помежду си, бе удивителна. Бенц се отдаваше на тая нарастваща близост със смътна неувереност в щастието си, с една напрегнатост, която бе мъчителна и все пак сладостна, за да бъде предпочетена пред загубения мир на миналото. Но дори самата безнадеждност можеше ли да прибави или отнеме нещо от любовта му?

Един златист октомврийски следобед Бенц излезе от болницата и по тесните безлюдни улички, напоени с дъх на съхнещ тютюн, тръгна към Петрашеви. Тишината в тази, тъй да се каже, аристократична част на града бе удивителна. Човек чуваше само притъпения звук на стъпките си и шумоленето на тютюневите низи, окачени по фасадите на къщите. Това шумолене бе странно и не приличаше на триенето, което издават листата на дърветата, раздвижени от вятъра. В него имаше нещо хриптящо и тъжно.

Бенц вървеше с бавни, отмерени стъпки, но тази външна уравновесеност, като пречеше на възбудата му да намери отдушник в по-бързи движения, само усилваше вълнението му. Той стигна желязната, черно боядисана врата и улови дръжката, готов да чуе раздиращия шум на резетата й. Те изскърцаха толкова силно, колкото очакваше, дори по-пронизително.

Лицето на къщата и безвкусното архитектурно украшение над главния вход — барелеф от кръстосани саби, пушки и знамена — се изпречиха пред очите му с внезапна яркост, осветени от червените лъчи на ниското слънце.

Отвори му едрата и пълна левантинска слугиня. Мургавото й лице не се съживи от никакво учудване, когато видя Бенц. Тя само посочи градината и произнесе на френски:

— Mademoiselle est là-bas!

Фройлайн Петрашева и Хиршфогел наистина седяха в градината върху дълги, платнени столове, с неизбежната цигарена кутия до тях, захвърлена на тревата.

— Как!… Вие ли сте! — извика тя и радостно скочи да посрещне Бенц.

Тя бе в лека кремава рокля — рокля за тенис или разходка в полето. Устремът й заля сетивата му с вълна от цъфтяща красота и благоухание на ориганов парфюм. Лицето й, съвършено в юношеската чистота на линиите си, запазваше познатия твърд, диамантов блясък. Бенц я сравни с великолепна бяла роза. Той направи сравнението в мисълта си, възторжено, всред чудесното усещане от докосването на ръката й, която му подаде, и седна срещу нея доста учуден от липсата на Андерсон. Хиршфогел побърза да обясни: Андерсон замина за София. И някак неопределено той добави, че било предстоящо и неговото заминаване.

— А вие? — попита Бенц фройлайн Петрашева. — Вие какво ще правите?

— Ще остана тук — каза тя.

Черните й очи го погледнаха изпитателно. Тя долови недоумението му и заяви полусериозно:

— Ей тъй! Ще остана тук. Аз съм болна, не виждате ли?

— Медицината ще ви спаси — намеси се Хиршфогел.

Погледът му, отправен към фройлайн Петрашева, бе настойчив и подигравателен. По заядливия тон на гласа му Бенц заключи, че преди да дойде, двамата са се карали.

— Можете ли да ме спасите? — обърна се тя към Бенц.

— От що? — попита Бенц неразбиращ.

— От един ужас — произнесе тя с мрачна определеност. — То е по-скоро лъжлив срам, непобедимо малодушие или самата съдба. Зависи от преценката. Но аз не знам дали и вие не преценявате като него!

Тя посочи Хиршфогел. Последният изглеждаше напълно отдалечен в мислите си. Отговорът му обаче издаде вниманието, с което слушаше фройлайн Петрашева.

— Вие ще го накарате да избяга — каза той ниско и се разсмя.

— Да — каза тя и в гласа й трепна съжаление. После се обърна към Бенц: — Това трябваше да стане отдавна: Наистина не ви ли обзема понякога желанието да се махнете от мен, от този, от всичко, което чувате наоколо?

— „Този“ няма никаква вина, струва ми се — забеляза. Хиршфогел, сочейки с пръст към себе си.

— Никаква — съгласи се тя с колебание. — Но защо бяхте толкова зъл преди малко? Вие презирате жените, поручик Хиршфогел, но всъщност не презирате ли само мене?

— Всички жени са еднакви — каза Хиршфогел неопределено.

— Еднакви?… О, никого не съм измамила, струва ми се.

Хиршфогел изпусна дима от цигарата си, без да го глътне, и лицето му се сгърчи. Фройлайн Петрашева го бе ударила жестоко по болното място.

— Не мамите ли понякога себе си? — попита той дрезгаво.

— Може би — произнесе тя. — Но в такъв случай последствията падат върху мен.

— Това е недостатъчно да ви оправдае — каза Хиршфогел поучително.

После се изправи внезапно и като се извини с превъзходна вежливост, повлече оръфания си шинел към стълбите на главния вход.

Фройлайн Петрашева проследи мълчаливо високата му фигура. Тя изглеждаше уморена и сякаш разбита, както винаги след всеки разговор с него.

— Този човек е морален самоубиец — произнесе тя всред мълчанието, в което ги остави Хиршфогел. — Можех да му простя, ако това, което го караше да тича след мен, бе някаква страст. Нищо подобно!… Той върви по петите ми като призрак, за да се киска зловещо. Познавате смеха му… Но аз не съм развалина като него. Не!…

— У него има лоша и разрушителна гордост — каза Бенц снизходително.

— И само това! — извика тя. Гласът й се повиши ожесточено. — Но не за да удави някакво възвишено или долно чувство. Гордостта е човешко качество, обаче, струва ми се, Хиршфогел е само сянка на човек. Неговата чудовищна надменност ме дразнеше постоянно. Почнах да губя самообладание. Струваше ми се, че бих дала всичко да го видя унизен или безпомощен пред коя да е жена. Една вечер изпитах желание да почна лоша игра и му направих същинско любовно признание. Боже мой, това беше безразсъдно и все пак го направих!… Но той не повярва, не пожела да повярва или просто повярва, отблъсквайки признанието ми. Мисля, че последното бе най-вярно. В очите му светеше ужасно злорадство. Той каза: „Знам, че сте проницателна, и не мога да разбера защо рискувахте тъй глупаво гордостта си!“ „Вие сте по-проницателен!… — извиках обезумяла и като го улових за рамената, почнах да крещя: — Аз се преструвах, разбирате ли, аз се преструвах!“ Той се освободи от ръцете ми и каза спокойно: „Това няма никакво значение.“ Погледът му излъчваше убийствено доволство. В гнева си бях скъсала пагона му и веднага ми дойде наум, че моят гняв доказваше всъщност тъкмо обратното на онова, що крещях. Строполих се изнемощяла върху един стол. Той има достатъчно човещина да ми налее чаша вермут и да я поднесе към устните ми с презрителна вежливост и с думите: „Благоволете да не правите сцени!“ „Лъжех — казах отчаяно още веднъж. — Но това е все едно.“ „Да, все едно е“ — повтори той почти нежно, задето му бях дала възможност да злорадствува над унижението ми. „Поканих само вас тази вечер — продължих обхваната от отчаяната решителност, с която изведнъж бях решила да действувам докрай. — Не ще ли се възползувате? Всички жени са еднакви за вас.“ „О, да!… — съгласи се той любезно. — Но все пак съществува въпрос на вкус.“ Той се усмихваше с вежливо безразличие, умъртвявайки ме напълно с погледа си. В тоя миг почувствувах, че той вярваше в признанието ми. Почувствувах неизразимо презрение към себе си. Почнах да треперя. Исках да кажа нещо жестоко, нещо, което да се забие в раната на миналото му, но не намирах думи. Помолих го със знак да си върви. После изпаднах в нервна криза, която продължи през цялата нощ. Исках да го убия, представяте ли си?… Но като нямах възможност да направя това, въобразявах си го в болницата разкъсан, обезобразен и увит в кървави бинтове. Виждала съм такива ранени. И все пак изпитвах някакво затаено възхищение от него. Съзнавах, че ако изчезнеше от средата ми, ще съжалявам за безподобния му характер. Разправяли са ми, че съм била съблазнителна!… Чували ли сте по-голяма глупост от тая!

Тя се разсмя. Смехът й бе остър и висок. Тя се наведе изведнъж, за да вземе цигара от кутията върху тревата, като хвърли зъл поглед към направлението, в което се отдалечи Хиршфогел. После запали цигарата си от Бенцовата. Докато тя правеше това, Бенц се съвзе от вцепенението, в което бе изпаднал, докато я слушаше.

— Хиршфогел ме бе замаял с постъпката си — продължи тя с равен глас и преходът в него на предишния й тон бе удивителен. — Но това не бе любов!… Не! Трябва да повярвате. Може би се учудвате, че ви разказвам тия неща. Във всичко, което ви говоря, в целия епизод на нашето запознаване въобще има нещо тъмно, нали?…

Бенц каза твърдо, че без съмнение това е отчасти така. Той се бе съвзел с огромно усилие, с усещането, че състоянието, в което се намираше, бе някак унизително и безпомощно. Последните и уморени от деня лъчи на слънцето заливаха лицето на фройлайн Петрашева с оранжева светлина, придавайки му нещо ярко и проникващо.

— Нали! — повтори тя, сякаш учудена от внезапно високия тон, с който Бенц отговори. — Човек би казал, че се измъчвам от угризения и правя всичко възможно да се отърва от тях. Всъщност това е самата истина. Но не бива да мислите, че аз съм нещо съвсем лошо. Хиршфогел винаги сгъстява боите…

— Хиршфогел!… — произнесе Бенц учудено.

Той искаше да попита защо фройлайн Петрашева свързва името на Хиршфогел с всичко лошо, що можеше да чуе за нея.

— Да, Хиршфогел… — каза тя бързо. — Преди да дойдете, той ми призна, че му ставало жално, когато гледал как безсъвестно съм използвала добрината ви. Но нашият заговор плаши ли ви?

Нейният поглед, пронизващ и черен, се спря изпитателно върху Бенц и като изпълни сърцето му със сладък трепет, го накара да забрави всичко, що бе разказала преди малко за играта си с Хиршфогел. Фатална сила на мигновената съблазън, която винаги ни примирява с миналото на жените, които обичаме.

— Бихте се учудили, ако знаехте колко малко мисля за него — произнесе Бенц развълнувано, — искам да кажа, за неизвестността по отношение на себе си. Не ще забравя наистина първата вечер, когато ви видях: луната, мрачното лице на Хиршфогел, ужасната му противоположност с Андерсон и всичко, що чух за вас. Вие имахте вид на съзаклятници.

— И вие бяхте жертвата. Но за какво мислехте?

— Защо ме питате? — възропта Бенц неохотно. — Не е ли достатъчно да знаете, че бях забравил себе си?

— Не! — извика тя разпалено.

— Добре, ще ви кажа — произнесе Бенц със затаен дъх. — Мислех за вас. Цялата вечер и много дни след това.

Стори му се, че думите му не й направиха никакво впечатление. Фройлайн Петрашева ги посрещна с безстрастна усмивка. Но те не отскочиха, тъй да се каже, за да паднат отново върху Бенц с тежестта на съжалението, че ги е произнесъл. Мълчанието й накара сърцето му да забие с луда сила.

— Наистина!… — каза тя след малко.

Паузата, която настъпи, се стори на Бенц цяла вечност. Лицето й, извърнато към него, запазваше оная чаровна усмивка, която му придаваше нещо безсмъртно, красиво и гибелно, като идеално понятие за женственост, което се отделяше от личността й и наподобяваше лицата на жени в тъжни повести за любов и смърт — жени, които се раждат, за да бъдат обожавани, ревнувани и убивани.

— И вие идвахте заради мен! — каза тя внезапно с игрив и много ясен глас. — Защото аз исках това! Защото ме обичахте, нали!…

Бенц кимна с глава мълчаливо, като хипнотизиран всред някакво мрачно опиянение от начина, по който тя изтръгна признанието му.

— Това има ли някакво значение за вас? — попита той най-после.

— Да, голямо — каза тя. — Знаете, че съм сгодена…

— Зная — повтори Бенц по-високо, отколкото искаше. — Но няма нужда да се измъчвате от угризения. Състраданието ви е трогателно, макар да бе по-разумно, ако не го проявявахте.

Тя не отговори. В очите й, устремени в Бенц и златисто-черни под светлините на залеза, блестеше нещо сладостно и страшно, каращо човека да мисли за тайната на битието със същото чувство на ужас и потреперване, което би изпитал в някоя ясна нощ, гледайки звездите.

Изведнъж Бенц се почувствува смазан и неопределимо разстроен. Самото присъствие на фройлайн Петрашева в градината му се стори извънредно мъчително. Искаше да се махне оттук, да остане сам. И макар да съзнаваше, че това щеше да го облекчи, нямаше сила да отвърне погледа си от нея. Той я гледаше тъжно, почти умолително. Златистите отражения в зениците й изчезваха бавно с последните светлини на угасващия ден.

 

 

Вечерният здрач се бе съвършено сгъстил, когато Бенц почувствува нужда да стане и да си върви. Той се изправи с огромно усилие, почти омаломощен от движението, което направи. То изчерпа силите му напълно, сякаш бе станал с някакъв грамаден товар върху плещите си.

— Трябва да вървя — каза той глухо. — Дежурен съм в болницата.

Това бе вярно.

— Толкова рано!… — произнесе тя със странен, уморен глас.

— Трябва — повтори Бенц, давайки си твърде обикновен вид всред отчаянието, което разкъсваше гърдите му.

— Не бързайте — помоли тя със същия отпаднал глас.

Бенц доби впечатлението, че тя е изнурена сякаш по същия начин, по който бе и той. Самото й положение върху стола изразяваше много добре това състояние. Двете й ръце висяха безпомощно отстрани на тялото, придавайки на цялата й личност крайно отпуснат вид. Бенц се постара да каже едно досущ обикновено „довиждане“ и тръгна към изхода на градината. О, колко близо бе той до спасението си!… Но всичко в тия дни бе против оная разумна сила, която искаше да го спаси. Внезапно Бенц съзна, че фройлайн Петрашева бе тръгнала с него. Почувствува провирането на ръката й под мишницата си. Обзе го мигновено желание да я блъсне далеч от себе си, но това разумно пробуждане на волята, измамливо поради краткостта си и неспособно да го върне назад, се удави в безкрайната сладост на докосването й. Следващия миг той стискаше пръстите на ръката й с отчаяното и безвъзвратно решение да върви — не усещаше ли с прозрението на ясновидец — по гибелния път на любовта си. Крачките им неусетно ставаха по-малки и рамото й все по-силно се притискаше до неговото. Онова, що съзнаваше, бе меката трева, по която вървяха, и ужасната близост на тялото й. Друго, много по-слабо и някак успокоително усещане бе това, що идеше от тишината на сгъстения здрач. Бенц почувствува облекчение, когато ръката й се раздвижи и сякаш направи усилие да се измъкне изпод неговата. Освободи я инстинктивно. Но вместо да се издърпа, ръката на фройлайн Петрашева се плъзна около кръста му, без да прекъсва сладкия ужас на докосването си. Бенц улесни движението, като повдигна своята ръка и я сложи върху другото й рамо. Направи го машинално. След това двамата се спряха и в същия миг, подчинявайки се на някаква мощна сила, която направляваше движенията му, Бенц привлече Елена към себе си. Известно време той се бори с мисълта, че някой можеше да ги види, после — с яркия блясък на карбидната лампа, който идваше от прозореца на Хиршфогеловата стая. Тоя блясък пронизваше очите му до момента, в който топлата влага на устните й го накара да ги затвори. Бенц загуби представа за всичко, що ставаше около него. Само ускореното и дълбоко дишане на Еленините гърди разделяше блаженството му на кратки мигове, сливащи се неумолимо с вечността. Той изпитваше усещане за безкрайна тишина в себе си и около себе си, наситена с тънко благоухание на ориган; и в тая тишина замря последното движение на мисълта му.

Пронизващото отваряне на пътната врата го върна отново към действителността. Той усети върху гърдите си лекия натиск на ръцете й, които правеха усилие да го отблъснат. Освободи я веднага и се почувствува зашеметен, сякаш бе паднал от огромна височина. Карбидната лампа от прозореца на Хиршфогел блесна отново в очите му.

— Това е лудост! — прошепна тя, като оправи косата си.

— Съжалявате ли? — попита Бенц мрачно. — Не се бойте! Рано е да се страхувате от угризения.

— Защо дойдохте тук? — попита тя уплашено.

Гласът й трепереше.

— О, не зная!… — отговори той иронично. — Може би от шарлатанство. Сега трябва да се махна, нали?

— Махнете се! — каза тя шепнешком, потискайки някакво отчаяно вълнение, и сложи ръцете си върху пагоните му. — Махнете се от мене, от тая къща, от всичко, което е недостойни за вас.

— А!… — възкликна Бенц. — Недостойно? За живота си ли говорите? Но любовната игра е стара като света и, струва ми се, винаги сте я обичали. Защо бягате сега от нея? И защо избирате пътя на себеунижението? Гризене на съвестта може би. Признахте, че сама сте искали да идвам. Просташка чувствителност, недостойна за личността ви. Върнете се в София при блестящите си флиртове, при ексцентричните си приятелства. Само тя може да задоволи сложния ви вкус, странната ви наклонност към жестоки експерименти. Или всичко това ви омръзна, та потърсихте любовно развлечение тук?

— Любовно развлечение!… — произнесе тя унесено. — О, драги ми! Любовното развлечение е просто и искрено чувство! То би спасило от мъка и двама ни.

— Само вас! — избухна Бенц гневно. — То отговаря на прищевките ви, но не се съгласува с амбициите ви. Ще го стъпчете веднага в краката си…

Чуха се стъпки на човек, който минаваше зад чимшировата стена на градината, много близо до тях, и те накараха Бенц да млъкне. Наоколо бе съвършено тъмно. Стори му се, че бе слугинята. Хиршфогел не можеше да върви тъй бодро. Но който и да бе оня, що можеше да ги чуе, Бенц не искаше да прави страданието си достояние другиму. Нито дори на фройлайн Петрашева повече. Под далечната светлина на Хиршфогеловата лампа той видя лицето й с разкривени черти, измокрено от сълзи.

Тя плачеше. Бенц я остави в тъмнината и като прегази безжалостно лехите с шибой и карамфили, излезе от градината. Той видя веднага до стълбите на главния вход силуета на човека, който бе минал зад чимширите. Непознатият се спря с очевидното намерение да види Бенц. Бенц мина покрай него. По австро-унгарската фуражка на главата му, по монокъла, който лъщеше под нея, по съвършената елегантност на униформата му Бенц предусети веднага, че това бе капитан фон Харсфелд. Бе той. Не можеше да бъде друг. Колебанието на Бенц премина в пълна сигурност и в същия миг почувствува мрачно доволство от себе си.

Бенц мина покрай капитан фон Харсфелд, без да отдаде чест.