Димитър Димов
Поручик Бенц (2)

II

Часът минаваше девет, когато Бенц влезе в трапезарията на клуба. Тя бе шумна и осветена. Българските офицери разговаряха с гърмящи гласове и ядяха с вълчи апетит. Бенц седна на ъгловата маса в дъното на залата, където се хранеше обикновено, и заръча да му донесат вечерята.

Онова, което му се струваше необикновено, бе леката възбуда, с която влезе в трапезарията, като че тъжното спокойствие на живота му бе нарушено вече. Самата среща изглеждаше необикновена поради това, че ако Андерсон не я бе предложил, Бенц щеше да я желае в мисълта си. Начинът, по който Андерсон говореше за фройлайн Петрашева, бе оставил чувство на необяснима напрегнатост. Бенц искаше, без сам да знае защо, да я види повторно, като че това щеше да го освободи от тягостното любопитство, което бе създал разговорът с Андерсон в автомобила.

Ротмистър Петрашев и Андерсон не закъсняха да дойдат, последвани от един непознат германски офицер, вероятно човека, когото очакваха. Бенц се учуди на точността им. Веднага щом влязоха, те обхванаха с погледите си залата и като го видяха, тръгнаха към масата му с изглед на хора, които търсят именно него. Андерсон носеше същата униформа, а ротмистър Петрашев бе облякъл бяла лятна куртка, в която изглеждаше още по-мургав. Непознатият, който вървеше зад тях, привлече не само Бенцовото внимание, но и това на всички българи от залата. Преди всичко той бе в шинел и това обстоятелство изглеждаше комично в тъй топлата вечер. Самият шинел бе някак чрезмерно дълъг, тесен и оръфан. Непознатият имаше висока кокалеста фигура, с потъмняло лице и светещи зелени очи, на които дългият орлов нос придаваше хищен израз. Той изглеждаше около четиридесетгодишен, а може би и повече.

Андерсон го представи: поручик Хиршфогел. Новодошлият удари петите си й се поклони. Безкръвните му устни направиха движение, подобно на усмивка, която не можа да победи израза на сурова печал, лъхаща от цялата му личност. Още в първия миг Бенц почувствува известно разочарование. Не че този човек изглеждаше неприятен или лош. Но той му се стори твърде далеч от въодушевлението, с което му подаде ръката си, като че Бенцовото качество на съотечественик в това море от българи бе твърде незначително, за да го изпълни със същото чувство.

Тъй като в залата царуваше известна жизнерадост (през целия ден българите ликуваха, опиянени от победите над румъните в Добруджа), Бенц почувствува доста осезателно контраста между атмосферата на останалите офицери и изисканата сдържаност на новите си познати, които веднага издигнаха между себе си и останалите като че стената на някаква съсловна разлика. Това впечатление бе интересно. Бенц го осъзна в момента, когато ротмистър Петрашев поздрави няколко души с механична вежливост.

Хиршфогел седна срещу Бенц от другата страна на масата. Той бе положително грозен. Маларичното му лице, изгоряло от слънцето и загрубяло от ветровете, носеше отпечатък на умора и болезненост. Върху тъжните гънки на мундира му, които издаваха лошо телосложение, висеше железният кръст. Нямаше нищо чудно, ако го бе заслужил. Такива хора можеха да проявят храброст не толкова от любов към Германия, колкото от омраза към враговете й. Той погледна Бенц изпитателно няколко пъти, после очите му заскитаха из залата, уморени и безразлични.

Андерсон, напротив, изглеждаше бодър и съсредоточен. Бенц усещаше присъствието му тъй, както се усеща в музей присъствието на интересен предмет, докато посетителят разглежда съседните дреболии от по-малка стойност. То проникваше между лицата и предметите, създавайки познатата, необяснима напрегнатост. Бенц чувствуваше върху себе си кадифения му поглед, който го изследваше внимателно и като че преценяваше.

Колкото се отнася до ротмистър Петрашев, лицето на последния издаваше един вид съжаление, че не владее достатъчно добре немски (той почна с една фраза за радостта да види човек съотечественик в далечна страна, но после я забърка и млъкна). Но и неговото лице носеше същия отпечатък на съсредоточеност и интерес.

Всичко това бе анализ на краткото и някак стеснително мълчание след първата размяна на любезности. За да го разсее, Бенц поднесе на ротмистър Петрашев радостта си от великолепната победа на българската конница в Добруджа. Бенц направи това на български. Самолюбието му се ласкаеше да покаже, че е надвил мъчнотиите на този език, от който толкова много германци се отчайваха.

Андерсон остана изненадан.

— Отдавна ли сте в България? — попита той с много голям интерес и също на български.

— Осем месеца — каза Бенц.

— И вие научихте български в осем месеца? — живо попита ротмистър Петрашев.

Той извърна към Бенц възхитеното си лице. Погледът му засили Бенцовата напрегнатост, чийто първоизточник обаче си оставаше Андерсон. Явно бе, че любезността на тия хора гонеше незнайна цел. Дори аскетичната фигура на Хиршфогел престана да изглежда тъй затворена в мълчанието си. Бенц прочете в очите му готовност да заговори — един вид благосклонна общителност, която не насърчаваше много, ала все пак бе налице.

Хиршфогел наистина попита след малко:

— Вие специалист ли сте, моля? Какъв?

Тонът му бе твърде изящен, почти неочакван за такава груба външност. Бенц остана изненадан от определения му интерес. Но онова, което го смая много повече, бе ефектът на този въпрос върху лицето на ротмистър Петрашев, което изведнъж потъмня от сянката на някаква мисъл, за да се съвземе едва след няколко мига. Ротмистър Петрашев направи това изведнъж, със светско самообладание, което подчерта силата на вълнението му. Андерсон бързо повдигна главата си, за да погледне първо Хиршфогел и после ротмистър Петрашев. Хиршфогел на свой ред ги погледна и между тримата стана мигновено съвещание с очи. Веднага след това ротмистър Петрашев наведе главата си, като че потиснат от вълнението, което преживя. Чертите му приеха отпуснат вид. Всичко това бе поразително. Андерсон се помъчи да изясни Хиршфогеловия въпрос някак неубедително:

— Поручик Хиршфогел боледува от малария и навсякъде разпитва за специалисти.

— Това е вярно — бързо призна Хиршфогел с много висок глас. — Аз ида от Южния фронт.

Бенц погледна Хиршфогел: нямаше нищо по-вярно от признанието му. Меланичният пигмент, хлътналите очи, напуканите устни — всичко това бе красноречиво доказателство за страданието му; възможно бе също тъй да страда и от вътрешно усложнение. И все пак в признанието му имаше нещо непобедимо двусмислено. То като че бе насочено в съдружие с Андерсон да прикрие вълнението на ротмистър Петрашев.

— Аз съм хирург — заяви Бенц.

И после насърчи Хиршфогел:

— Ако искате да ви предпиша нещо?…

— Разбира се — каза Хиршфогел. — Аз имам атаки в черния дроб. Но къде бих могъл да ви потърся?

— В болницата естествено.

— Искам да кажа, вън от работно време — определено поясни Хиршфогел.

— Навсякъде — каза Бенц, без да разбира защо Хиршфогел не искаше да го потърси в болницата. И после добави шеговито: — Но най-вече в някоя четворна компания. Предполагам да се досещате, че покерът е единственото развлечение тук…

— Както и на фронта — допълни Хиршфогел.

По тоя повод Хиршфогел се впусна да описва живота в окопите. Той говореше с грубо, но силно красноречие, което се харесваше.

— Ако има нещо — заключи той, — което ни спасява от пълна лудост в празните и лениви часове, когато сме зад позициите, това е покерът… Нас, офицерите, искам да кажа.

Той замълча и направи гримаса, като че споменът за тия часове му причиняваше неизразимо отвращение. Настъпи, тъй да се каже, едно почтително мълчание, в което всички очакваха да продължи. Но вместо това Хиршфогел предложи неочаквано:

— Искате ли да образуваме едно каре тази вечер? Въпросът бе отправен изключително към Бенц, като че съгласието на Андерсон и ротмистър Петрашев бе предварително осигурено. Бенц се съгласи без колебание. Първо, искаше да засвидетелствува внимание към новите си познати и, второ, покерът можеше да бъде щастлив предлог на по-нататъшните им отношения.

Ротмистър Петрашев веднага предложи играта да бъде у него.

— Сестра ми е във втория етаж — обърна се той към Бенц, — тъй че не ще ни безпокои ни най-малко. Когато пожелаете, колата ми ще ви заведе до квартирата ви. Колкото за тях — той посочи с глава Андерсон и Хиршфогел, — ние сме под един покрив…

— И под едно подозрение — усмихнато вметна Андерсон.

И после към ротмистър Петрашев:

— Преди да излезем, сестра ви ме попита дали нямаме намерение да го ограбим!

Той посочи към Бенца.

— Да — каза ротмистър Петрашев, — защото бяхме настойчиви. Но аз я освободих от задължението да ни отегчава. Тъй щото можем да изпълним заговора. Ха-ха-ха!… Разбира се, не сме длъжни да играем покер. Можем и да се напием също тъй.

И като продължаваше да се смее със своя красив плътен смях, той съобщи, че могъл да ги изненада с токайско вино.

— С токайско ли? — попита Хиршфогел, крайно заинтересуван.

— С токайско!… Клаудиус го поръчал по един чиновник от легацията, който бил в отпуск. Имахме честта да получим една каса бутилки. Сестра ми има тая чест, по-право!…

— Тя не ще ги изпие сама — каза Хиршфогел.

— Нито пък с него — с малко пресилено оживление допълни ротмистър Петрашев. — Извинете!… — обърна се той към Бенц. — Всичко това се отнася до годеника на сестра ми.

— И до приятелите му — добави Андерсон. — Разбира се, поръчките на токайско не са единственото му занимание. Но ако има човек, който ви вдъхва уважение дори когато пие токайско, това е…

Андерсон се поколеба за миг и като погледна ротмистър Петрашев, произнесе бързо:

— Капитан фон Харсфелд, годеникът на фройлайн Петрашева.

Лицето на ротмистър Петрашев доби изведнъж обтегнат и съсредоточен вид.

— Точно тъй — продължи Андерсон. — Аз не преувеличавам. Оня ден го чух как изкопчи от устата на един цербер от Военното министерство няколко думи за настроението в Главната квартира след изтеглянето на част от прословутата ни тежка артилерия. Дявол да го вземе, още не вярвам на ушите си!… Един страшно мълчалив и делови български полковник се беше разприказвал само защото на масата имаше токайско и Клаудиус го обсипваше с виртуозните си комплименти. Всичко това се случи на един интимен обед. Ако някога съм съзнавал обидното превъзходство на съперник по служба, това беше именно в този момент. През останалото време на обеда се чувствувах като нищожество. Защото само един ден преди това бях употребил напразно жалкото си красноречие да разтворя устата на този лукав старец…

— И не успяхте? — удиви се Хиршфогел.

— Не успях. Но Клаудиус успя блестящо. На другия ден в легацията се получи препис от доклада му. Трябва да ви кажа, че последният подействува като студен душ. Знаете, никой не предполагаше, че българите ще се разсърдят, задето сме изтеглили два топа.

Ротмистър Петрашев направи движение да възрази нещо.

За миг на Бенц се стори, че разговорът ще потече всред блудкавост от политико-военен характер. Тъкмо тогава обаче Хиршфогел внезапно направи гримаса и сви тялото си, сякаш почувствува студ.

— Треската ли? — попита Андерсон и сложи ръката си върху гърба му.

Хиршфогел кимна утвърдително. Мрачните му и дълбоко поставени очи святкаха в орбитите си, мъчейки се да запазят израз на вежлива съсредоточеност. Но явно бе, че тягостното чувство на приближаващата треска го завладява неумолимо. Лицето му изглеждаше мъртвешки бледно. Ротмистър Петрашев се изправи бързо.

— Аз ще извикам по телефона автомобила — каза той. — Това ще бъде най-добре. Хиршфогел ще се прибере вкъщи, а ние ще поседим тук, докато мине треската му.

Елегантната му фигура забърза между масите към изхода на залата.

— Вие не ще се поправите в тоя град — предупреди Бенц Хиршфогел, — въздухът тук е горещ и тежък.

Хиршфогел наведе глава, без да каже нещо. Той не чуваше или не искаше да отговори.

— Аз го извиках тук — призна Андерсон с явен упрек към себе си. — Това не ще рече, че съм без угризение. Нито пък фройлайн Петрашева. Но колкото се отнася до нея, тя не може да се обвинява по отношение на когото и да било.

Хиршфогел повдигна главата си много бързо и на Бенц се стори, че името на фройлайн Петрашева бе споменато от Андерсон съвсем неуместно. При все това очите на Хиршфогел не изразиха никакво учудване. Онова, що каза обаче, смая Бенц повече от всичко.

— Този човек — произнесе Хиршфогел, като посочи Андерсон — е потомец на рицари и е готов да защити всяка личност дори от справедливия гняв на собствената й съдба.

Бенц погледна Андерсон. Последният седеше облегнат на стола си, неподвижно загледан в синкавия дим над масите, като че съзерцаваше някакъв много висш обект, извън сетивните възможности на събеседниците си. Той изведнъж дойде на себе си и заяви с един вид скръбно съжаление:

— Фройлайн Петрашева се бори със собствената си съдба…

Хиршфогел доби вид на човек, готов да възроптае. Но втора тръпка, която, изглежда, премина по цялото му тяло, го накара да замълчи. Лицето му изразяваше най-жалка безпомощност.

— Извинете — каза той. — По-добре е треската да ме завари в леглото. Аз не ще дочакам автомобила.

Той стана. Андерсон изтича и му донесе от закачалката шинела — дългия, оръфан, избелял шинел, който българските офицери от съседните маси изгледаха с любопитство. Хиршфогел го облече с тракащи зъби. След това подаде на Бенц горещата си костелива ръка. Крайно неприятно!… Трябвало да се тръшне в леглото, докато минела тая проклета треска. Той бил извънредно доволен, обаче от що? Навярно от запознаването. Бенц не можа да чуе, защото думите на Хиршфогел се заплетоха. Андерсон го попита дали има нужда да го придружи до къщи, но Хиршфогел отказа с движение на ръка и забърза към изхода.

Ротмистър Петрашев се завърна много скоро след излизането на Хиршфогел и седна на мястото му. Онова, що не избягна от очите на Бенц, бе въпросителният поглед, който ротмистър Петрашев отправи към Андерсон. Последният му отговори с един вид успокоителна неподвижност на лицето си, сякаш тайнственият заговор срещу Бенц се развиваше със задоволителен успех.

— Хубава треска — каза ротмистър Петрашев. — Срещнах Хиршфогел в коридора. Но струва ми се, че е по-издръжлив, отколкото изглежда. След един час обеща да го видим в най-добро разположение… Ще играем покер, нали…

Андерсон измърмори едно „разбира се“.

Ротмистър Петрашев запали цигара, чийто дим удиви Бенц: ароматичен, но мек дим на цигари, каквито пушат жените. Ротмистър Петрашев обясни: от тия цигари пушела сестра му. Взел от тях, защото не намерил вкъщи други. И той поднесе на Бенц сребърната си табакера.

— Те ще изнежат гърдите ви!… — предупреди Андерсон със слаба усмивка, като че отсега нататък Бенц щеше да пуши само тях.

— Сестра ми пуши — продължи ротмистър Петрашев, — но това не е най-лошият й навик. По-нетърпима е, когато опитва ликьори или настоява да играе покер…

Той се разсмя най-непочтително и смехът му накара Андерсон да се намръщи леко. Ротмистър Петрашев изведнъж стана сериозен:

— Но тая вечер именно тя отказа да играе. Знаете, тя играе като мъж. Веднъж ограби всички ни. Накарах я по телефона да замества Хиршфогел; докато мине треската му. Имате ли нещо против? Ако ни досажда, ще я изпъдим…

Андерсон се намръщи по същия начин, както преди малко. Ротмистър Петрашев като че се наслаждаваше от ефекта на шегите си върху лицето му. Той съзнаваше напълно красотата на сестра си и очарованието, което бе разляла върху Андерсон, а може би и върху Бенц. Не се ли подиграваше с тях?

Мълчанието, което настъпи, бе извънредно тягостно.

Трапезарията почна да се опразва. Офицерите се събираха на групи и излизаха да търсят жени, да играят карти или просто отиваха да спят в квартирите си. Повечето бяха в летни униформи. Те разговаряха тъй високо, сякаш се караха, и ръкомахаха тъй енергично, като че бяха разгневени. Те бяха прости, груби и откровени като войниците си. Гърмящите им смехове караха Андерсон да се обръща ту към една, ту към друга маса. Очевидно той не бе свикнал с офицери от провинциалните гарнизони. Бенц си позволи да го попита отдавна ли е в България.

— Четири години — отговори Андерсон.

Ясните му очи погълнаха Бенцовото учудване, за да се наведат след това, когато произнесе някак небрежно:

— Аз съм в легацията.

И той добави, че службата му се състояла да поддържа връзката между Главната квартира и легацията. Бил в София от 1914 година. Облякъл униформата по-късно, разбира се. Пребиваването му в България до обявяването на съюза било, тъй да се каже, тайно.

Аз се чувствувах като шпионин — обясни той. — Едно неприятно положение, когато дружех с български офицери и се стараех да изкопча от тях сведения, полезни за каузата ни.

Той се усмихна със стиснати устни, извръщайки очите си към ротмистър Петрашев, който също се усмихваше.

— Да — каза ротмистър Петрашев, — но и аз имах същите угризения по отношение на него. Ние винаги се преструвахме един пред друг на малко осведомени и невинно любопитни. Аз изпълнявах във Военно го министерство същата служба от дребен калибър, каквато той изпълняваше в легацията си. Всъщност играта ни беше напълно почтена. Една сутрин аз го видях във Военното министерство с един от шефовете му. Помислих, че сънувам: и двамата бяха в българска униформа. Дотогава, уверявам ви, не подозирах, че тия хора са военни. Стори ми се, че цялото министерство се люлее. След пет минути един побелял генерал обяви на всички, че влизаме във войната и сме съюзници на Германия. От тоя ден собствено аз престанах да бъда във Военното министерство.

Той млъкна, за да си запали нова цигара. Андерсон използува паузата и осведоми равнодушно:

— Ротмистър Петрашев е руски възпитаник и русофил.

— Хм… да! — потвърди ротмистър Петрашев с тон, който много малко отговаряше на капризно-шеговитата усмивка, която насили върху лицето си. — Да вървим вкъщи, ако искате?

Бенц погледна часовника в залата. Минаваше десет. Един войник с остригана глава и роза зад ухото прибираше последните чинии.

Ротмистър Петрашев и Андерсон се изправиха с решителна настойчивост, която на Бенц се стори фатална.