Димитър Димов
Поручик Бенц (17)

XVII

През тоя ефимерен проблясък на щастие Елена се съгласи да стане жена на Бенц. В дълбочината на душата си тя прие това като жертва, с която изкупваше страстта си. Според плана, който установиха, Елена трябваше да замине с Бенц в Германия. Решиха да се оженят в Кил, където живееше майка му. Елена щеше да остане при нея до края на войната. Но имаше ли сила да понесе тоя живот? Елена се съгласяваше на всичко с онова безумно лекомислие, което характеризираше всичките й постъпки. Можеше ли нейната разглезеност да получи одобрението на една стара жена, която бе прекарала целия си живот в строгостта на войнишко семейство? Как щеше да погледне бъдещата й свекърва на пушенето, на роклите й, на обноските й? Как щеше да се примири с ориенталската й леност, с пълното й отвращение към къщната работа и грижи? Луксът и разточителството на чужденката нямаше ли да оскърбят бедността на старата жена, както понякога оскърбяваха и Бенцовата?

Ротмистър Петрашев и сестра му бяха наследили голямо състояние, което им позволяваше да живеят твърде охолно. Освен доходите от няколко големи здания в София те получаваха доходи и от хотелите на дядо си в Цариград. Срещу всичко това Бенц имаше само униформата и повече от скромната заплата на германски санитарен поручик. Луксът на Елена и богатството й, които се изпречваха пред него на всяка стъпка, го изпълваха понякога с тъжни размишления. Сега бе война и дори най-охолните се стараеха да живеят скромно или поне да крият разкоша си всред толкова скръб и мизерия. Нямаше външен блясък, нямаше скъпи заведения и разточителен показ на пари. Но после, когато войната свършеше, Бенц можеше ли да поддържа поне личните си нужди в средата на Елена? Разбира се, той щеше да остави военната служба, щеше да живее с Елена в София или Цариград и да си създаде клиентела. Но колко търпение, колко шарлатанство, колко унизителни компромиси трябваше да прави, докато стане моден лекар, докато почне да печели достатъчно пари! И после, може ли да упражнява професията си само за да печели пари? Ах, колко много неща задълбочаваха страшната пропаст, която и без това го отделяше от Елена!…

 

 

Бунтовниците не влязоха в града тая нощ, нито на другия ден. Те минаха през гарата и продължиха за София. Само една малка група се отдели от тях, кръстоса града, уби двама случайно срещнати офицери, после изчезна неизвестно къде. Лаугвиц и войниците му заминаха на другия ден. От начина, по който гефрайтерът се сбогува, Бенц извлече убеждението, че той си отиваше някак разстроен. Наистина имаше ли по-трайна печал от тая да отнесе в себе си незабравимия образ на една жена, която никога нямаше да притежава? Дори в най-простите и първобитни души красотата на Елена събуждаше някаква остра меланхолия — сякаш човек, виждайки лицето й, съзнаваше изведнъж контраста между миговете, прекарани с нея, и тъжната безкрайност на вечността, в която смъртта ще удави живота ни.

— Какво да кажа в София за вас? — попита гефрайтерът, преди да седне в автомобила.

— Ще кажете, че съм останал тук да чакам 6-о етапно комендантство.

Лаугвиц нервно хапеше устните си. Бенц му обясни, че в поведението им няма нищо неправилно. Лаугвиц бе получил заповед от Хамерщайн да стигне в София, докато Бенц според телеграмата трябвала търси етапното комендантство, където предполагаше, че ще го намери. Лаугвиц се съгласи. Няма нищо по-убедително за германския войник от една категорична заповед дори когато ясно вижда неразумните й последствия. Бенц също виждаше неразумните й последствия, доколкото изобщо имаше разум през тия дни. Нямаше да бъде чудно, ако някоя сутрин градът осъмнеше с френски патрули по улицата. Но можеше ли да остави Елена сама или, което бе също тъй рисковано, да я вземе със себе си, без да знае какво става в София? Единственото основателно предположение всред хаоса от мисли, които се въртяха в главата на Бенц, бе това, че ротмистър Петрашев или генерал Д. трябваше да се разтревожат и потърсят Елена сами в Х…

Два дни изтекоха всред пълна неизвестност. На третия ден през града заминаха на юг няколко редовни дружини. Това бе успокоителен признак. Дори същия следобед Елена и Бенц излязоха на разходка. Улиците бяха сънливи и безлюдни, както винаги преди прохладата на вечерните часове. Полъхваше вятър и носеше миризма на съхнещ тютюн, на зрели плодове, на застояли канални води, които чакаха есенните дъждове, за да се превърнат в смъртоносни източници на тифус и дизентерия. От време на време срещаха групи от сръбски пленници — жалки, изтощени до смърт сенки, които отиваха на работа по шосетата, придружени от български часови. Те отминаваха, облечени в парцали, под които се виждаше почерняла и мършава плът. Бенц си спомни, че бе виждал цели български полкове, облечени като тях.

На връщане от разходката Бенц остави Елена да си отиде сама. След това влезе във военния клуб. Неколцината офицери, които завари там, го осведомиха, че бунтовниците са разбити при София. Това го зарадва. Положението обещаваше да се изясни скоро. Бенц занесе веднага новината на Елена. Последната равнодушно поклати глава. През цялата разходка тя бе някак странно разсеяна и тъжна.

Най-после една сутрин градът научи за примирието. На другия ден бяха възстановени железопътните съобщения. Още същата вечер Елена и Бенц се качиха за София. Бенц се чувствуваше спокоен, самоуверен и все пак не напълно щастлив. Състоянието на Елена го потискаше необяснимо. Докато обмисляше във влака начина, по който щеше да се държи с ротмистър Петрашев и генерал Д., Бенц чу една дълбока, трептяща въздишка, която се изтръгна от гърдите й. Бенц я прегърна. Двамата бяха сами в купето. Елена отпусна глава на рамото му. Няколко време Бенц я държа така. Влакът летеше по нанадолнище и трясъкът на колелата му отмерваше бързи ритмични удари. На черния хоризонт трептеше сиянието на София. Елена повдигна главата си и погледна Бенц с тъжна, спокойна усмивка.

— Да, Айтел!… — прошепна тя.

— Какво има?

— Ще замина с вас и ще стана ваша жена.

Бедната Елена!… Едва сега бе взела истински решението си.

 

 

Когато пристигнаха на софийската гара и слязоха от влака, Елена за първи път улови Бенц под ръка. В това мило движение Бенц съзря първата проява на тяхната обвързаност. Валеше дъжд. Въздухът бе наситен с изпарения на мокри шинели. Тръгнаха към изхода на гарата всред хаотична навалица от германски и български войници. Върху изопнатите лица на българите се четеше трескава възбуда, уплаха, забърканост и същевременно — първото опиянение от мира.

Бенц извика файтон. Елена се сгуши мълчаливо върху седалището. Бенц я прегърна. Струваше му се, че това малко, крехко тяло, което зъзнеше в ръцете му, бе по-скъпо от всичко на света. Той извърна главата си към нея и през всичкото време гледаше ненаситно лицето й. Електрическите глобуси и движението на файтона последователно го осветяваха и потапяха в мрак. Погледът й бе втренчен с горчива решителност към нещо тъмно и неизвестно, което сякаш тя бе победила с огромно усилие. От време на време пръстите й конвулсивно стискаха ръката на Бенц. След четвърт час файтонът спря пред къщата. Улицата бе пуста и студена. Дъждът продължаваше да вали. Електрическите лампи се отразяваха тъжно в мокрите плочи на тротоара. Елена позвъни. Една лампа светна над стълбите и след малко вратата се отвори от слугата с кръглото лице. Той погледна Елена уплашено, съчувствено.

— Тук ли е брат ми? — попита тя бързо.

Слугата не отговори. Лицето му издаваше тревожно смущение. Докато той поемаше фуражката и шинела на Бенц, Елена повтори въпроса си. Лицето на слугата стана още по-смутено. Той потрепера леко. Мисълта му като че се бореше с необходимостта да каже или да прикрие нещо. Най-после той съвсем загуби самообладание и произнесе направо, със задавен глас:

— Госпожице Елена, брат ви е ранен от дезертьорите.

Следващия миг Елена политна в ръцете на Бенц. Докато последният я носеше по стълбите нагоре, една ясна и неумолима мисъл го изпълни с отчаяние: Елена нямаше да замине с него за Германия.

 

 

Тая нощ Бенц прекара у Петрашеви, повече зает да успокоява Елена, отколкото да мисли какво можеше да се случи по-нататък. Ротмистър Петрашев бе ранен доста тежко в гърдите и тая рана изкупваше живота му в тила. Бенц употреби големи усилия да убеди Елена, че раната не е опасна. Най-после тя повярва и се успокои. Когато влязоха в трапезарията да вечерят, Бенц забеляза ужасната съсипаност, която бе променила лицето й за два часа. Тя се опита да сложи в устата си няколко залъка, но не можа. От време на време посърналите й очи се спираха върху Бенц, като че се мъчеха да отгатнат мислите му. Бенц я гледаше по същия изпитателен начин. Най-после тя остави вилицата си и заплака неудържимо. Бенц я отведе веднага в стаята й.

— Трябва да ми простите!… — прошепна тя със задушен глас.

Бенц съзна горчиво колко много Елена обичаше брат си. Ротмистър Петрашев бе може би единственият мъж, когото тя щеше да обича винаги.

Бенц я притисна до себе си и й каза твърдо:

— Ще останете при него.

 

 

Късно след вечеря дойде Андерсон и разказа подробностите около раняването на ротмистър Петрашев. Същата вечер, в която Бенц пристигнал в Х…, двамата получили заповед по телефона да се върнат в София. Веднага щом дошли тук, научили новината за разбунтуваните войници, които арестували офицерите от Главната квартира. На другия ден при Владая се развило същинско сражение. Докато Бенц слушаше за подвизите на картечния взвод, командуван от ротмистър Петрашев, и на двете германски оръдия, направлявани от поручик Андерсон, телефонът звънеше непрекъснато. Разни високопоставени личности и дами от висшето общество се осведомяваха мило за състоянието на ранения. Бенц помисли неволно за хилядите други корави, никому неизвестни български офицери, които умираха със стиснати зъби в болниците на Македония, Сърбия и Румъния. Никой не питаше за тях. Защо Бенц не можеше да се трогне от съдбата на ротмистър Петрашев? Или по-точно, защо не бе в състояние да му съчувствува достатъчно? Бенц знаеше, че ротмистър Петрашев бе участвувал в Балканската война и имаше ордени за храброст. Знаеше, че в тоя момент раняването го спасяваше от мълчаливия упрек на фронтовите офицери. Знаеше, че ротмистър Петрашев не бе нито страхлив, нито подъл, нито мекушав. И все пак колко необяснимо нещо е понякога антипатията! Той живееше винаги в съзнанието на Бенц с разкошния си огненочервен мундир, с вежливата си усмивка, със скритата си ненавист към германците. Не презираше ли и Бенц, чието нищожно съществуване попречи на сестра му да стане госпожа фон Харсфелд?…

През тия октомврийски дни, тъжни и незабравими, Бенц живееше с убеждението, че Елена бе решила твърдо да стане негова жена. Великодушна жертва, която обстоятелствата й попречиха да направи. Но дори и да бе принесла тая жертва, Бенц съзнаваше смътно, че нищо не можеше да я задържи завинаги при него. Нейното сърце приличаше на феникс, който изгаря и се ражда наново от пепелта си.

Ако раняването на ротмистър Петрашев попречи неочаквано на Елена да замине с Бенц, от друга страна, то даваше на последния още една възможност да скъса безболезнено с нея. Тая възможност бе последната и Бенц я пропусна.

Елена трябваше да остане при брат си, Бенц съзнаваше това. Той не направи дори най-малкия намек пред нея да го последва в Германия. Единственият изход, който оставаше, бе да замине сам с отстъпващите германски части. Никаква друга мисъл не минаваше още през главата му. Той бе потиснат, но спокоен. Казваше си уверено, че войната ще свърши скоро. Най-после, ако продължаваше дълго, Елена можеше да дойде в Германия през някоя от неутралните страни. Всичко това бяха мисли, които той споделяше с нея.

Според условията на примирието германските войски трябваше да се изтеглят от България в две седмици. С помощта на един санитарен полковник Бенц нареди работата тъй, че да остане в София до края на този срок. Защо направи това? Все едно ако някой го попиташе защо остана в Х…

Състоянието на ротмистър Петрашев се поправяше бързо и това позволяваше на Елена да се отделя от него. Тя бе отслабнала и пожълтяла от безсънните нощи, които прекарваше до леглото му. Понякога Бенц я взимаше със себе си и двамата отиваха в Борисовата градина, която по онова време се намираше извън чертата на града и не бе тъй посещавана. Тъжното многоцветие на есента заедно с малкото дни, които оставаха до Бенцовото заминаване, придаваше на любовта им нежна и меланхолична откровеност. Докато вървяха из пустите алеи, обсипани с пожълтели листа, Елена се мъчеше да го окуражи. Тя уверяваше Бенц, че го обича много, че ще мисли винаги за него, че ще му пише дълги писма. Но имаше моменти, в които тя несъзнателно почваше да анализира преживяното. Основният мотив в мислите й бе, както винаги, странното, неясно и тъмно себеунижение. После изведнъж тя се сепваше и с внезапен оптимизъм подемаше мисълта, че вярва в щастието и че последното ще продължи. Но можеше ли да вярва и Бенц? Трябваше да прекара още две седмици в София, за да види колко много мъже ухажваха Елена и да почувствува първите тръпки на безпокойствие и недоверие към живота, който тя щеше да води след заминаването му. Справедливо бе да се признае, че в държането й към младите мъже, които идваха да виждат брат й, нямаше нито сянка от флирт. Това, което Бенц изпитваше, не бе ревност, а страх… Страх, защото ревността е свързана с известно ожесточение към съществото, което обичаме, а Бенц бе все още твърде далеч дори от раздразнението, което можеше да изпитва към нея. Страх, който не се дължеше на определеното съществуване на този поручик X или капитан Y, които я обсипваха с ласкателства, а на скритото и тайнствено убеждение, че Бенц щеше да я загуби кога да е и че тая възможност се улесняваше от заминаването му. И все пак той живееше със самоизмамата, че можеше да запази още дълго сърцето й. Любовта е като живота пред прага на смъртта: с отчаяни усилия, с всички възможни жертви ние браним всеки час, всяка минута от нея…