Димитър Димов
Поручик Бенц (15)

XV

Най-после автомобилът излезе от дефилето и пред тях се разстла широката котловина на Х… с пожънати ниви и оризища. Цялото поле бе тъжно и спокойно, като оная септемврийска вечер точно преди една година, когато Бенц видя за първи път Елена. Същото топло и влажно течение, което идваше по долината на реката от юг, същата посърналост, същото изобилие на меки, разводнени цветове, в които трептеше оная тайнствена печал, която обхваща всичко живо пред прага на смъртта. Само слънцето грееше през мъглата на запад с някаква странна зловещо червеникава светлина.

Дори състоянието на Бенц бе донякъде същото: възбудата, която изпитваше преди малко, стори място на равно, притъпено спокойствие, в което се превръща ожесточението на ранените след инжекция с морфин. Защо искаше да бъде по-скоро в София? Да види Елена? И като я види, какво от това? Щеше да я оскърби и може би накара да плаче. Но после? Нямаше ли да си замине? Нямаше ли да потъне завинаги в забравата на спомените й? Какво бе той за нея? Какво повече представляваше в епизодите на живота й от Райхерт и фон Харсфелд, от тия, които щяха да дойдат след него? Не, по-добре бе сега да изчезне от пътя на страстите й — сега; когато гордостта му бе запазена, силите — по-големи и животът — все още пред него! Така ще спести мъките на ревността, така ще остане с гордата самоизмама, че сам пропусна щастието си.

— Сам пропуснах щастието си!…

— Заповядайте? — попита Лаугвиц.

— Нищо.

Гефрайтерът млъкна почтително. Бенц се усмихна. Ето докъде бе стигнал! Говореше на себе си като луд. Но всъщност не бе ли луд? Да остави една жена, красива като ангел, която го обичаше, само защото мислеше, че някога ще му изневери! О, безумно честолюбие!… Дори когато щастието е в ръцете ни, ти убиваш всяка радост. Любовта към една жена не е ли като християнската любов към ближния — пълно отрицание на всяка гордост и готовност да пожертвуваш всичко? Но сигурно не бе — поне в тоя момент, — защото след малко мисълта на Бенц тръгна отново из лабиринта на предишните разсъждения. Да, по-добре бе да не вижда Елена; по-добре бе да живее в мрачния аскетизъм, на който го осъждаше гордостта. Имаше горчиво блаженство дори в жестокостта, с която искаше да умъртви сърцето си…

Бенц се измъчваше от тая борба на противоположни чувства и решения, когато автомобилът влезе в Х… Това, що правеше впечатление в изгледа на града, бе спокойствието му. По масите пред кафенетата хората се шегуваха, разговаряха, пушеха. Миришеше на бира, на печено месо, на плодове, на съхнещ тютюн — успокоителни провинциални миризми на завършен труд и мирна почивка. Моторът на електрическата инсталация почна да бумти и лампите светнаха. Колко безгрижно изглеждаше всичко! А само на сто километра оттук цяла армия отстъпваше в безпорядък, горяха складове, готвеха се революции, деморализирани полкове идеха като разрушителна лава, която щеше да се излее върху спокойствието на този мирен град.

Намерението на Бенц бе да се отбият в германското интендантство, ако то изобщо още се намираше тук, и като вземат бензин, да продължат за София. Интендантството бе на мястото си дори уголемено и разширено с дървени бараки, от които се разнасяше нетърпима воня на овчи кожи. Движението и бъркотията в двора и складовете не учудиха много Бенц. Той научи от подофицера, че предишния ден била получена заповед да се изпратят веднага инвентарът и стоките в София. Около десетина камиона се товареха най-усилено. Разказът на Лаугвиц изплаши ужасно бедния подофицер. Той бе мършав, нервен, разстроен от парични отговорности интендантски подофицер. Поражението на българите го разстрои още повече, но не толкова поради опасността за фланга на централните сили, колкото за съдбата на овчите кожи. О, тия кожи по никой начин не могли да бъдат натоварени в камионите тая нощ!… По никой начин! И той отчаяно зачупи ръце. След това почерпи всички с вермут и поднесе раздавателната книга, в която Бенц трябваше да се разпише за получения бензин. В момента, когато трябваше да затвори книгата, Бенц забеляза кочана на една квитанция, забоден с топлийка срещу името на лицето, което бе получило преди него бензин.

Бенц прочете името и потрепера от вълнение…

Начинът, по който ораторът на п-ската гара въодушевяваше дезертьорите, а също и трупът на съсечения офицер бяха накарали Бенцовото въображение да си представи всевъзможни ужаси, едва ли не същите, за които бе слушал да стават в Русия. Но всичко това, дори собствената му съдба всред хаоса на една свирепа българска революция, не го вълнуваше никак. Ако подофицерът от интендантството в тоя катастрофално тежък момент мислеше само за овчите кожи, които не знаеше как да изпрати в София по липса на камиони, и за отговорностите си, Бенц приличаше на него в това отношение, че по същия смешно-трагичен начин бе погълнат напълно от безутешни разсъждения върху любовта си. Като че съдбата на Германия бе престанала да съществува за него. Той се намираше в онова състояние на пълно безразличие към всичко, що можеше да се случи по-нататък, в което човек запазва разумната си логика, но действува машинално. Дори не му бе дошло наум за българските офицери, които от най-прост съюзнически дълг трябваше да предупреди за напредването на дезертьорите. Съюзнически дълг!… Струваше му се, че тия думи сега звучаха съвсем фалшиво… Ако българските офицери в тила не знаеха какво ставаше на фронта — толкова по-зле за тях. От целия този съюз, от всичките му договори, съглашения, паради и речи, от всички лъжи и лицемерия сега бе останало само правото на всеки да спасява кожата си, както може. Бенц също бе от тия, които трябваше да спасяват кожата си, но сега почна да мисли внезапно за един български ротмистър в тъмносиня галонирана униформа, който днес бе получил от интендантството срещу подпис и заплащане бензин за автомобила си.

Първата мисъл, която мина през главата на Бенц, бе да потърси веднага ротмистър Петрашев, ако се намираше още тук, и да го предупреди, че към града идват разбунтувани войници. Но може би това бе известно вече на офицерите от гарнизона, а също и на ротмистър Петрашев. Те трябваше да знаят. Те бяха длъжни да знаят. И ако въпреки известията продължаваха да мислят наивно като офицерите в П…, че това, що ставаше, е дребно безредие, нищо не задължаваше Бенц да се явява пред тях с вид на изплашен глупак.

Тия дребнави мисли разколебаха Бенц в решението му да търси ротмистър Петрашев. И все пак той продължаваше да мисли за него или по-точно за брата на тази, която обичаше. Трябваше да му каже какво бе видял на гарата в П… Не от обич към него, а заради сестра му. Бенц си представи още веднъж трупа на убития офицер. Нямаше ли да сполети същата участ и ротмистър Петрашев, ако попаднеше случайно някъде на дезертьорите? Сега вече Бенц реши на всяка цена да го намери и предупреди. Заповяда на войниците да заемат местата си и по негово указание Лаугвиц подкара автомобила към Петрашеви. Бенц искаше да се увери първо дали ротмистър Петрашев не бе вкъщи. След това щеше да го потърси във военния клуб. Докато изминаваха улиците, Бенц размишляваше невъзмутимо върху безразсъдната си постъпка. Тя му се струваше безразсъдна, защото в този момент Бенц имаше твърдото убеждение, че предстояха зловещи събития. Дезертьорите можеха да пристигнат на гарата всяка минута. Дори Бенц се питаше защо не идват още. Влакът им трябва да бе потеглил малко след тръгването на автомобила. Всяко далечно изсвирване на локомотив, всеки шум, който наподобяваше гърмеж, го стряскаха. Възбуден достатъчно от всичко, което бе видял досега, в главата му се въртяха сцени от улични сражения, представяше си пожари, кипеж на обезумели тълпи и трясък на бомби — цялата мрачна фантастика на гражданската война, за която имаше представа от книгите и която все пак го оставяше непоколебим в решението му да намери ротмистър Петрашев или да го търси до момента, в който щеше да се увери, че не е в града.

Къщата на Петрашеви изглеждаше усамотена, празна и глуха, без никаква светлина отвътре. Във вечерния здрач бурените на запустялата градина образуваха тъмни маси, всред които тук-таме се белееха цветовете на есенни рози и карамфили, останали незадушени по някакво чудо всред тоя хаос от дива растителност. Бенц изгуби надежда, че ротмистър Петрашев е вкъщи. Ако ротмистър Петрашев не бе заминал още, автомобилът му трябваше да чака пред пътната врата. Ако ли пък колата бе на друго място, а той вкъщи, трябваше да види поне един осветен прозорец. Нито едното, нито другото. Оставаше да го потърси във военния клуб или казармите, като същевременно предупреди българските офицери за опасността, която ги грозеше.

За да се увери напълно, че в къщата нямаше никого, Бенц натисна силно пътната врата в очакване да почувствува досадното съпротивление на всяка заключена брава. Но вратата се отвори и в тишината на улицата прокънтя познатото тъжно и пронизително скърцане на резетата й. Вратата бе отключена, но защо? Оставаше да се допусне, че ротмистър Петрашев бе забравил да я заключи, и сигурно Бенц щеше да се задоволи с това обяснение, ако една нова мисъл, бърза и ослепителна като мълния, не мина изведнъж през главата му. Тя прониза цялото му същество с почти физическото сътресение на истинска мълния. Следващия миг Бенц хукна към главния вход на къщата с такъв лудешки устрем, щото Лаугвиц и войниците му трябваше да се уверят безусловно, че тази вечер бяха под командата на смахнат офицер. Докато тичаше по плочите на двора и стъпките на ботушите му отекваха в мълчанието на градината, Бенц откри, че нищо не е по-безпомощно тъпо и по-съобразително от любовта, че нищо не замъглява й прояснява разума ни с по-голяма сила от нея според това, дали мислите ни съвпадат, или противоречат на поривите й. Когато Бенц влизаше в града и се заричаше отчаяно да не търси Елена в София, нито наум не му идваше, че тя можеше да е тук. Сега, когато очакваше изстъпленията на дезертьорите и въображението му рисуваше какви ли не ужаси, единственото, що съзнаваше и желаеше, бе да намери ротмистър Петрашев въпреки рисковете, на които се излагаше с бавенето си в града. Бенц правеше това заради Елена. Любовта го бе довела пред тая къща — любовта, която никаква гордост, никакви заклинания, никаква далечина в пространството и забрава на времето не можеха да унищожат. Сега тя го ръководеше, проясняваше. Тя му даде възможност чрез удивителната си интуиция да произнесе със задушен от вълнение глас думите, които изведнъж запълниха огромната празнота в живота му: „Елена може би е тук!…“