Димитър Димов
Поручик Бенц (14)

XIV

Зимата в П… е като дъждовна пролет в Северна Германия. Понякога падаха снегове, които веднага се стопяваха от топлите беломорски течения и превръщаха улиците в непроходими блата. Аероплани прелитаха над града, камиони задръстваха улиците, безкрайни върволици от гладна и окъсана българска пехота се проточваха от единия край на града до другия. И всичко това се сливаше в непрекъснат, денонощен тътнеж, всред който биеше зловещият пулс на войната.

В неделни дни, когато времето беше хубаво, Бенц се изкачваше по хълмовете около града. Нищо не бе по-пусто и безутешно от гледката, която се разкриваше на юг. Тъжните и голи хълмове с червеникави сипеи, по които нощно време виеха чакали, се снишаваха постепенно и преминаваха в безплодна, камениста равнина. От дефилето между хълмовете излизаше пълноводна и жълта река, която се разливаше в равнината и образуваше, дорде поглед стигне, блата, лагуни и тресавища. Никакъв керемиден покрив, никаква свежа зеленина не съживяваха окото в тоя пустинен македонски пейзаж. Само блясъкът на слънцето и лазурната синевина на небето му придаваха оная разточителна яркост на цветовете, в която имаше нещо остро, тъжно и жестоко. Понякога в синия простор на югозапад се показваха малки, едва забележими точки. Те се приближаваха, ставаха все по-ясни, минаваха високо над града и се изгубваха на север. Аероплани!… Вятърът донасяше до ушите на Бенц глухо, задавено бръмчене.

 

 

Поради всичките тия крайно объркани германо-български работи в политиката, стратегията и продоволствието, които никой не желаеше и всъщност не можеше да оправи, пролетта и лятото на 1918 година бяха пълни с лоши предзнаменования. Гладът и войнишките бунтове ставаха застрашителни. Тилът гъмжеше от агитатори за мир. Бенц можеше ако не да се радва (поражението на българите означаваше и края на Германия), поне да изпитва мрачното доволство, че най-сетне мирът щеше да тури край на непоносимото му състояние. Щеше да се върне в Германия, да потъне в забрава, да загуби следите на Елена. И после, ако ги откриеше наново, безнадеждността щеше да го примири. Всичко това бяха трезви и успокоителни разсъждения, които можеха да се превърнат в действителност, ако Бенц наистина бе господар на волята си. Но всичко в тия дни носеше отпечатък на жестока неизбежност!

Цялото лято през П… минаваха войски — последните български резерви. Жалки униформи, изхабено оръжие, гладни лица. Бе някак глупаво да се мисли, че тая съмнителна армия ще издържи още една офанзива. В изгледа на самите войници имаше нещо скрито, заплашително. Бронзовите им лица се обръщаха на север и с копнеещ поглед гледаха хоризонта — там, зад снежните планини, където бяха оставили китни села, чакаха жени, житото зрееше и мирни стада пасяха по ливадите, където въздухът бе здрав, зеленината — свежа и потоците шуртяха… И продължаваха пътя си на юг, в тая гореща, нездрава земя, пълна с миазми и блата, в която комарите изпиваха кръвта им, куршумите пронизваха телата им.

 

 

Една задушна септемврийска нощ Бенц се събуди от горещината и чу глух, сподавен тътнеж на оръдия. Той повдигна мустикерата и стана от леглото. Тътнежът долетя по-ясно. Той наподобяваше стихиен рев на планинска буря, бучене на порой и глухи сътресения от рухващи скали, към които се примесваше трясъкът на гръмотевици и ехото им в долините. Но всичко това бе удавено в далечината и изпъкваше в странен контраст с мълчанието на тая тиха южна нощ.

Бенц седна до отворения прозорец и запали цигара. Горещината бе непоносима. Лъхаше миризма на гнилост и блатни изпарения. Милиарди комари свиреха зад мрежата на прозореца и се мъчеха да проникнат в стаята. Тътнежът на оръдията продължаваше ту глух, ту по-ясен, ту замиращ в други нощни шумове, но непрекъснат, яростен, зловещ…

 

 

И ето най-после настъпи денят, в който един следобед Бенц трябваше да се озове на гарата, всред хаоса на българския погром, всред полкове, които безредно отстъпваха, и други, които идваха да ги върнат назад. Бенц отиде на гарата с намерение да чака влака за Х…, при все че последният можеше въобще да не дойде. В джоба си Бенц имаше една служебна телеграма, която му заповядваше да се яви в някакво 6-то етапно комендантство на XI армия. Известни телеграми са тъй безсмислени, щото човек разбира съдържанието им едва след като види оня, който ги е съчинил. Очевидно телеграмата имаше похвалната цел да ориентира и присъедини Бенц към някоя отстъпваща германска част. За голямо съжаление обаче авторът й бе пропуснал в бързината си (или в паниката си) да изясни мястото, в което Бенц трябваше да търси това комендантство. След кратко колебание Бенц реши да тръгне веднага за София. Ако и другите български армии се намираха в отстъпление като това, що виждаше, най-разумното бе да се отправи за София.

Бенц излезе на перона, където завари доста зловещото зрелище на един офицерски труп, който се търкаляше в локви кръв. Можеше да се отгатне трагедията. Нещастникът бе направил опит да върне с пистолет отстъпващите войници. Последна и безполезна смелост!… Тълпата от дезертьори го бе просто обезобразила с ножовете си. Това, разбира се, не насърчи Бенц да разхожда униформата си на германски поручик по перона. Погледите, които се отправяха към него, не бяха никак дружелюбни. В края на краищата нещастията на тия хора се дължеха на съюза им с Германия и нямаше да бъде чудно, ако при най-малък повод гневът им се излееше върху Бенц. Това го накара да влезе отново в чакалнята, но с такова пълно съзнание за всеобщ хаос, щото тая предпазливост му се стори съвсем детинска. Като че дезертьорите нямаше да го пребият и тук, ако това им хрумнеше в един от тия пристъпи на внезапен, колективен гняв, чиито жертви обикновено са най-малко виновните. Мина му през главата да се върне във военния клуб, където българските офицери се бяха барикадирали с картечници и пясъчни торби. Това не го възхити никак. Ако останеше при тях, обходното движение на някой френски авангард можеше да го откъсне от германските части.

Но с колкото и опасни възможности да бе свързано стоенето на Бенц било на гарата, било при българските офицери, в тоя момент едва ли имаше човек по-малко разположен от него да разсъждава върху тия възможности. Ако влезе в чакалнята, това се дължеше на съвсем простата и автоматична предпазливост, която несъзнателно продължава да съществува у нас дори когато не сме на себе си. Защото в тая невероятна и заплашителна бъркотия Бенц не бе на себе си. О, да!… Но това не се дължеше на страха или на безизходното му положение, което впрочем не съзнаваше ясно. Всред тоя порой от разбунтувани войници, които напускаха окопите, разграбваха складове, избиваха офицери, мисълта му егоистично бе съсредоточена върху подробностите на драматичната сцена, която щеше да се развие в София между Елена и него — сигурно в онова малко салонче, в което щеше да влезе пак, докато слугата отиваше да съобщи за идването му. Бенц бе решил да отмъсти за тия десет месеца, прекарани в П… всред отчаянието на самотни нощи, в които образът й безспир разкъсваше гордостта му, но не успяваше да я сломи. Държането му щеше да бъде горчиво, достойно. Никакви упреци, никакво ожесточение!… Бенц щеше да има студения и непоколебим вид на човек без сърце. Представи си как Елена скрива лицето си в ръце и почва да хлипа (бе виждал тоя плач) и как той щеше да каже няколко папагалски думи за успокоение. Възвишеният трагизъм на тая бъдеща сцена опияни самолюбието му до такава степен, щото не забеляза, че в чакалнята, която преди малко бе празна, сега имаше няколко българи. Трябва да бе говорил гласно или може би се усмихваше тъжно и гордо всред фантасмагорията на всичко, що мислеше, защото българите го изгледаха повече учудено, отколкото гневно и не го изтласкаха веднага, както подобаваше да бъде изтласкана всяка смахната и блуждаеща личност, попаднала в революционен щаб. Тоя щаб се състоеше от трима офицерски кандидати, един фелдфебел и един войник, с много вехти и окъсани униформи, с препасано оръжие и широки червени ленти на ръкавите си. Офицерските кандидати погледнаха Бенц, но не обърнаха никакво внимание на присъствието му и продължиха да разглеждат една\ военна карта, разгъната върху скамейката. Фелдфебелът и войникът обаче размениха няколко думи, очевидно по негов адрес. Веднага след това фелдфебелът дойде при Бенц и грубо му заповяда да излезе от чакалнята. Бенц се подчини равнодушно, без никакво раздразнение. Събитията, които се развиваха, бяха чисто българска работа и не го интересуваха. Стана му ясно обаче, че този странен щаб разглеждаше картата с някаква тъмна революционна цел и безспорно имаше власт над тълпата, която гъмжеше по перона, защото след малко излезе в пълен състав от чакалнята и шумът веднага утихна. Войникът се качи върху една маса, която му донесоха отнякъде, и с явен ораторски талант почна да държи реч. Изобщо тая реч бе яростна и заплашителна. Той говореше за теглата на войниците, за богатствата на спекулантите, за продажността на министрите и вероломството на генералите, които 3 години лъгали народа, че води освободителна война. Позор!… И множеството пое тия думи с грозни викове. След това ораторът продължи, че часът на разплата е настъпил и всички задружно трябвало да потеглят за София и да накажат всички тия богаташи, министри и генерали, които проливали кръвта им, за да пълнят джобовете си с германско злато.

Бе крайно неблагоразумие да се стои повече на този митинг и все пак Бенц стоеше. Много го интересуваше да знае по какъв начин тия гладни и възмутени дрипльовци възнамеряваха да стигнат до София. Очевидно с влака. Но в такъв случай Бенцовото пътуване с тях ставаше невъзможно, освен при условие да си даде вид, че им съчувствува. Защо не? Тая мисъл мина съвсем сериозно през главата му: важното бе да стигне до София или до някоя гара близо до София. По-нататък, разбира се, щеше да се откаже от честта да бъде посрещнат с пеене на „Интернационалът“ или залповете на юнкерите. Колкото и да бе рисковано това пътуване, то бе все пак за предпочитане пред възможността да бъде пленен от французите или сърбите. Последните сигурно не бяха далеч, защото артилерийската канонада се чуваше вече съвсем близо. Навярно това обстоятелство, а също тъй и един неприятелски аероплан, който правеше съмнителни кръгове над гарата, изстудиха горещината на оратора и го накараха да съкрати речта си.

Събранието свърши с викове и закани, тъй както свършват въодушевените събрания от тоя род, след което дезертьорите отново се пръснаха около гарата, за да не изкушават аероплана. Все още никой не закачаше Бенц, макар че присъствието му бе, тъй да се каже, съвсем нахално от политическа гледна точка. Бенц реши да отстрани това неудобство, като отиде при щаба на бунтовниците и узакони с преговори намерението си да пътува с влака им. Можеше да каже например, че предлага услугите си да се грижи за ранените в революционната армия. Това предложение не бе за отхвърляне, като се вземе предвид, че из пътя можеха да станат сражения.

Тъй като най-после стана ясно, че влакът от юг няма да дойде (Бенц разбра това от разговорите на войниците), щабът отново се събра на съвещание и вероятно реши да състави нов влак. Фелдфебелът с червената лента и няколко войници с натъкнати ножове поведоха двама смъртно изплашени машинисти към маневрения локомотив, който димеше в една от страничните линии. След половин час влакът бе готов и Бенц тръгна към водачите на бунтовниците, за да изпълни намерението си. За най-голяма негова изненада обаче, когато пресичаше изхода на перона, между градината и зданието на станцията. Бенц чу висок тревожен шепот, който викаше на немски:

— Herr Oberleutnant!… Herr Oberleutnant!…

Бенц се обърна. Зад високите метличини на една градинска леха се подаваше широко, червено като рак лице в егерска фуражка.

— Кой сте вие? — попита Бенц строго.

— Гефрайтер Лаугвиц — отговори непознатият. — Елате веднага при нас!

Дали присъствието на германски войници нямаше да усложни положението? В този момент обаче Бенц изпита въодушевление. Зад Лаугвиц стояха още двама въоръжени до зъби германци с каски, с бомби и с натъкнати ножове. Изведнъж Бенц почувствува гранитното сцепление, което през време на войната свързваше всички германци на Балкана. О, те не го бяха забравили, неговите съотечественици!… Лаугвиц обясни развълнувано, че бил изпратен от капитан Хамерщайн с една автомобилна кола и четирима войници. В последния момент някому дошло наум за германския лекар в П…, който, разбира се, трябвало да се спаси от плен или от изстъпленията на дезертьорите. Най-разумното било да тръгнат по шосето за Х… и оттам да се отправят за София. Самият Хамерщайн заповядал това. Колоната му също се отправила за София, по друг път.

— Да, най-разумното! — каза Бенц бързо. — По тоя начин ще изпреварим и бунтовниците.

Тръгнаха към града бързо, почти тичешком, защото нови и заплашителни тълпи от дезертьори прииждаха от всички страни. На хоризонта се виждаше дим от огромни пожари: българите палеха складовете си. Германският автомобил, пазен от останалите двама войници, чакаше на площада пред военния клуб. В зданието на клуба около десетина български офицери мрачно подаваха лицата си зад дулата на картечниците. Те все още мислеха, че бунтът е ограничен и ще дойдат редовни войски. Гледката изобщо на тия офицери, барикадирани срещу собствените си войници, бе крайно потискаща. Те бяха решили да се съпротивяват докрай, ако бъдат нападнати от дезертьорите, и помолиха Бенц за няколко ръчни бомби. По заповед на Бенц Лаугвиц им даде, но неохотно: бомбите можеха да потрябват и на войниците му.

 

 

Между това цялото поле бе вече покрито с дезертьори, които на малки групи се отправяха пеш за дефилето. Очевидно влакът не можеше да побере всички. Бенц размисли, че ще бъде много добре, ако автомобилът успее да влезе в дефилето преди потеглянето на влака. Шосето и железопътната линия в теснината вървяха почти успоредно. Бенц си представи момента, в който автомобилът им се изравнява с влака (ако последният ги настигнеше или те се опитаха да го изпреварят), и неприятната размяна на пушечни поздрави, която можеше да последва. Всичко това накара Бенц да седне сам на кормилото и да подкара колата с най-голяма бързина. Настигнаха и отминаха няколко групи. Българите ги обсипаха с ожесточени викове и псувни. Но никой не посмя да стреля. При всеки съмнителен жест егерите многозначително повдигаха карабините си.

Трябваше на всяка цена да се стигне в София преди дезертьорите. Иначе групата рискуваше неудобството да търси коя да е германска част всред бъркотията на улични сражения. Че щеше да има улични сражения, в това Бенц не се съмняваше ни най-малко. Тия няколко хиляди гладни войници заедно с другите, които идеха след тях, разпалвани и ожесточавани от агитатори, се хвърляха към София с всичката разрушителна сила на гнева и отмъщението си. Да, щеше да има сражения!… Това отново изпълни Бенц със суетно трагични мисли. Представи си наивно, че пада убит от някой заблуден куршум. Горчивата сцена прочее, която тъй ярко рисуваше във въображението си, нямаше да се осъществи. По-добре! Нека умре, без да види Елена! Това ще я измъчи повече. О, да, нека умре!…

— По-бавно, Herr Oberleutnant!… — благоразумно предупреди Лаугвиц.

Бенц се сепна и дойде на себе си. Той бе пуснал колата с лудешка бързина и при някой по-остър завой рискуваше да я обърне в пропастта. Той намали скоростта и се усмихна тъжно на мислите си. Дори най-предвзетият трагизъм на въображението е израз винаги на дълбоко отчаяние.