Димитър Димов
Поручик Бенц (13)

XIII

Една мъглива ноемврийска сутрин, преди да отиде в болницата, Бенц се отби с автомобила на интендантството да види Елена за последен път. Ръмеше безкраен, ситен дъжд. Бе студено и мрачно. По голите клони на дърветата в градината се жълтееха последните неокапали листа. Отвори Силви. Бенц влезе в преддверието и не съблече шинела си.

— Mademoiselle спи! — каза Силви. — Ей сега отивам да я събудя.

— Не, няма нужда! — предупреди Бенц бързо. — Може би ще намина утре, ако mademoiselle не замине дотогава…

Бенц тръгна към вратата, придавайки си съвършено безстрастен вид, но Силви го спря.

— Поручик Андерсон е тук! — съобщи тя.

— А, тъй ли! — произнесе Бенц с досада. — Кога пристигна?

— Вчера следобед.

— Кажете му тогава, че надвечер ще бъда в клуба… Сега бързам за болницата.

Но Андерсон бе отворил вече вратата на трапезарията и видя Бенц.

— Как сте? — попита Бенц с оня безгрижно-весел тон, който само преди един месец можеше да бъде искрен.

Андерсон се приближи и за пръв път Бенц забеляза, че лицето му можеше да бъде мрачно.

— Няма ли да влезете? — попита Андерсон.

— Невъзможно! — отказа Бенц с крайно зает вид. — В осем часа почвам утринния преглед. Но кажете на фройлайн Петрашева, че е напълно здрава и няма нужда да бъда викан повече. Всичко мина благополучно и тя може да бъде щастлива.

Бенц произнесе това с възможно най-равнодушен глас, с доволството на лекар, който завършва успешно лекуването на пациента си. Но сигурно в думите му имаше нещо необикновено, пък може би и самият Андерсон знаеше сега повече неща, отколкото предполагаше Бенц, защото лицето на Андерсон стана още по-мрачно.

— Щастлива!… — повтори той някак горчиво.

— Да, щастлива! — натърти Бенц високо. — Можете да й кажете това!

Бенцовият тон накара Андерсон да свие устните си. Когато Бенц отваряше вратите на стълбите, за да излезе навън, Андерсон го стисна за китката на ръката и задържа.

— Какво има? — попита Бенц.

— В душата си фройлайн Петрашева е чиста като ангел — каза Андерсон глухо.

— Възможно е! — произнесе Бенц иронично.

Ръката на Андерсон още по-силно стисна китката му:

— Снощи тя ми каза, че трябва да се омъжи за вас! Тя е готова да направи това! Трябва само да пожелаете!… Чувате ли?

Бенц погледна Андерсон равнодушно. Андерсон затрепера леко в есенния студ, който нахлу през отворената врата.

— Фройлайн Петрашева е готова! — повтори Андерсон още веднъж.

— Фройлайн Петрашева не вярва на себе си! — каза Бенц сухо. — Тя ще ме забрави, и аз също. Тя има възможност да се омъжи за когото пожелае и когато поиска. Сбогом!

— Сбогом!… — измърмори Андерсон.

Когато слизаше по стълбите, Бенц чу гневния трясък, с който Андерсон затвори вратата зад гърба му.

 

 

По-късно, когато Бенц прекарваше в паметта си веригата на тия събития, струваше му се, че все пак имаше моменти, в които можеше да спре мрачната им неизбежност. Измамлива и късна самоувереност срещу съдбата, която нищо не можеше да измени. Ако имаше сила, която да предотврати моралната катастрофа в живота му, тая сила трябваше да унищожи първо Елена.

Защо в тоя момент Бенц имаше воля да се откъсне от нея, а по-късно, когато трябваше да се върне в Германия, не можа да направи това? Той не бе в състояние да си даде отговор. Може би гордостта му се бе изхабила вече.

Онова, що даваше трагичен и безпомощен облик на Бенцовото поведение през тия дни, бе пълната му непоследователност. Ето, той бе заплашил генерал Д., че ще отведе Елена в Германия, а сега искаше да скъса с нея!… Има внезапни и драматични решения, които вземаме всред заслепението на оскърбената гордост и които изкупваме с цената на най-жестоки страдания — по-жестоки от тия на компромисите, които искаме да избегнем. Елена го обичаше. Тя дори бе готова да стане негова жена, но честолюбието го караше да отхвърли любовта й, която тя не можеше да му даде завинаги. Завинаги? Глупаво би било да питате една жена дали ще ви обича цял живот. Съвсем искрено тя може да ви отговори „да“ и после да изневери. Никога Бенц не бе задавал подобен въпрос на Елена. Онова, което изглеждаше удивително и някак страшно, бе невъзможността за самата нея да каже това „да“ дори когато съзнаваше, че го обича.

Ако решението, което бе взел, ласкаеше горчиво гордостта му, предусещането на мъките, които щяха да последват, изпълваше Бенц с ожесточение. Така изпадаме в парадоксалния садизъм да мъчим ония, които безумно обичаме. Нищо не му причиняваше по-пълно и тъжно удовлетворение от сигурността, с която бе уверен, че постъпката му караше Елена да страда. И нищо не бе по-несправедливо и оскърбително от формата, която даде на тази постъпка. Но една душа, която се гърчи в спазми, има същите отмъстителни рефлекси като животно, на което причиняваме физическа болка.

Със служебни мотиви, които нямаха никакъв сериозен характер, Бенц написа рапорт, в който искаше да бъде преместен от Х… Излишен труд! По незнайни пътища генерал Д. се бе погрижил вече за превода му. В същия ден, в който Бенц изпрати рапорта си, пристигна заповед за преместването му. Бенц я прочете с горчиво доволство, с мрачното спокойствие на човек, комуто поднасят смъртна присъда, след като е решил сам да сложи край на живота си. И все пак състоянието му не бе онова, в което се намираше през дните на погрома в 1918 година. Той изпитваше гняв, пустота, отчаяние, но всичко това бе примесено с глуха, отмъстителна радост, задето бе накарал Елена, която го обичаше, да страда с него.

Същата вечер Бенц завари на масата си писмо от нея. Нервният й разстроен почерк го накара да се усмихне жестоко, Елена пишеше:

„Не идвате и не мога да ви намеря никъде. Дори когато ви потърсих в болницата, не благоволихте да излезете при мен. Това е непоносимо. Снощи научих от Андерсон, че настойникът ми правел всичко възможно да ви премести от България. Дори това било свършен факт. Айтел, бедна душо, ще имате ли безумието да не ме вземете със себе си?“

Бенц не отговори на това писмо. След два дни замина. И за да стигне пароксизмът му до крайност, не отиде дори да се сбогува с Елена.

Бенц бе преместен в П…, малък град по продължението на същата железопътна линия, която минаваше през Х… и която по онова време бе една от главните артерии за снабдяването на Южния фронт. Очевидно постъпките на генерал Д. нямаха пълен успех. Той искаше да отстрани Бенц от България, но всъщност успя да го изпрати само на сто километра от Х… Бенц се учудваше на обстоятелството, че генералът бе успял да постигне дори това. Мъчно бе да се допусне, че преводът се дължеше само на простото му и капризно настояване. Елениният настойник бе обосновал искането си и по-късно Бенц се увери в това. Една вечер Бенц долови случайно разговора между двама непознати германски офицери, които вечеряха в офицерския клуб, минавайки с автомобил през П… Единият разправяше на другия пикантната история, за някой си поручик Бенц, любовник и авантюрист, който искал да отвлече едно българско момиче в Германия.

 

 

Споменът от месеците, прекарани в П…, остана свързан в паметта на Бенц с онова бавно разложение на волята, което превърна мъките му в отчаяние. Никога образът на Елена не бе по-пълен и мрачен господар в живота му и никога съзнанието за това не го поставяше в по-голяма безизходност да вземе някакво решение. Да забрави Елена, но защо? Нали го обичаше! Да се върне при нея, но как? Нали го унижаваше! Като че сам бе господар на себе си и кошмарните пламъци на тялото й нямаше да решат съдбата му само в една нощ!…

Колкото и решителен да бе бунтът на гордостта му, с който отблъсна Елена, Бенц не преставаше да мисли за нея и това бе страшно. По силата на въздействието, което образът й продължаваше да упражнява върху него, Бенц го виждаше навсякъде — в болницата, в офицерския стол, в самотните разходки, които правеше из околностите на града. Тоя образ го преследваше, измъчваше, разкъсваше, опияняваше. Той хвърляше Бенц в пристъпите на лудешко желание да се върне при нея и в кризите на безутешно отчаяние. Толкова неща му спомняха за нея, толкова отразени светлини го караха да мисли за нея… Бенц знаеше, че къщата на Петрашеви в Х… служеше като странноприемница за всички високопоставени личности, които службата задължаваше да минат през града. Всякакви генерали, полковници, капитани, шефове на благотворителни мисии, военни аташета, кореспонденти, наблюдатели или просто безделници — съюзни и неутрални — се отбиваха в къщата да закусят и понякога да спят, обикновено придружени от ротмистър Петрашев. Бенц скоро се досети за тайнствената служба на последния. Ротмистър Петрашев бе от разузнавателната служба. Кого шпионираше? Без съмнение и германците. Андерсон се оплакваше, че българите знаели предварително кои германски части ще бъдат изтеглени от Южния фронт. В това отношение Елена помагаше чудесно на брат си. Колко пъти тя обличаше вечерни рокли и караше Силви да купува цветя от разсадника, за да украси масата по-добре! И колко пъти някой надут полковник от щаба на Шолц ставаше любезен и словоохотлив в нейно присъствие! Тя обличаше най-често една дълга рокля от черно кадифе със сребърни цветя на рамото. Тя говореше бързо, пламенно, като изпращаше на всички през дима на цигарите бялото святкане на зъбите си. Неусетно тя откриваше внезапни заминавания, научаваше неизвестни срещи, предразполагаше към доверителни разговори. Бенц виждаше онемял как зрели и студени като камък германски офицери си отиваха развълнувани, с горчивия вкус на красотата й, която тя не можеше да раздаде на всички. И ето че Бенц виждаше сега тия хора тук!… Същите лица, същите униформи, същите пагони! Тия хора бяха виждали Елена, бяха чували гласа й, бяха облъхвани от оригановото благоухание на парфюма й!… Те поздравяваха Бенц хладно, официално и все пак той усещаше тайното чувство на симпатия и любопитство, което ги караше да се приближат до него и да разменят няколко думи. Разбира се, в първите срещи те не споменаваха никога името й. Те се ограничаваха с въпросите: „Как сте?“, „Тук ли сте?“, „Безпокоят ли ви много аеропланите?“ Но под студената вежливост на тия въпроси и отговори Бенц чувствуваше как един и същи образ завладяваше мисълта им, как едно и също очарование изпълваше сърцата им. Но можеше ли да се сравни вълнението на тия сурови, студени мъже с онова, що изпитваше Бенц?

Не минаваше седмица, без да не дойде човек, когото Бенц да не бе виждал у Петрашеви или за когото да не знаеше, че иде от София и можеше да му даде сведения за Елена. Отначало Бенц се бореше с изкушението да задава въпроси, после отстъпи и почна да прави това с оная методична ловкост в разговора, на която можеха да завидят и офицерите от разузнавателната служба. Сведенията, до които се докопваше, го караха да заключи, че Елена водеше повече уединен и затворен живот. Бяха я виждали в някой благотворителен базар, в някое сиропиталище, бяха я срещали с възрастни дами от Червения кръст, с монахини от някой католически орден. Всичко това изпълваше Бенц със злорадство. Елена бягаше от светския живот!… И кой знае, може би страдаше! Но като съзнаваше това, у Бенц се раждаше онова гибелно разколебаване, което го караше да мисли, че тя не познаваше сърцето си и може би напразно се страхуваше от себе си.

През една от тия случайни, вълнуващи срещи Бенц научи за смъртта на капитан фон Харсфелд. Човекът, с когото разговаряше тоя път в трапезарията на военния клуб, бе един пълен, мургав унгарски майор, с добър апетит и превъзходно настроение да приказва. Той бе дошъл тук, за да посрещне от Демирхисар някакви скандинавски полковници, които обикаляли Македония, придружени от български и германски офицери. Майор Бадач получил нареждане да се присъедини към тях. В продължение на час и половина Бенц успя да го разпита за всичко, що бе в пряка или косвена връзка с Елена. Бенц не можа да пропусне да не попита нещо и за отзоваването на капитан фон Харсфелд от поста „офицер за свръзка“ между легацията и Главната квартира. Новината бе стигнала до Бенц още преди два месеца. На въпроса му, коя е причината за това, майор Бадач отговори, че преводът е станал по личното желание на капитан фон Харсфелд.

Не могло да се допусне, заяви той после с известна неясност, щото едни офицери да остават вечно в тила, а други на фронта. Капитан фон Харсфелд бил изпратен на италианския фронт! И още в деня на пристигането си паднал убит. Каква фаталност!…

Майор Бадач покри фаталността в съдбата на офицерите с една солидна глътка вермут, докато Бенц, внезапно развълнуван, изтърва несъзнателно:

— Знае ли сестрата на ротмистър Петрашев това?

— Сигурно — каза майор Бадач и като го погледна, съобрази нещо с бавното мислене на чревоугодниците.

Майор Бадач помълча известно време, после констатира важно:

— Сестрата на ротмистър Петрашев е много красива жена.

Той очакваше, че Бенц ще сподели мнението му, но понеже последният не направи това, прозина се сънливо. Българските офицери се бяха разотишли. Пламъкът на висящата карбидна лампа намаля постепенно и почна да мига.

— Как е убит капитан фон Харсфелд? — попита Бенц, преди да се разделят.

Тъмните очи на майор Бадач го погледнаха трагична:

— Съвсем глупаво, представете си! При първата престрелка капитан фон Харсфелд се изправил срещу куршумите с целия си ръст. Та това не би направил дори един новобранец! Това е същинско самоубийство!…

— Да, същинско самоубийство — повтори Бенц замислено.