Димитър Димов
Поручик Бенц (12)

XII

Бенц извърши операцията. Елена понесе болките със свръхчовешко търпение. Онова, което го ужаси, бе неочаквано силното кръвоизлияние. Силви заличи следите на всичко.

Бенц извърши престъпление спрямо морала на професията си, спрямо човешките и божествени закони, в които вярваше, но нямаше никакви угризения. Изпита луда радост, когато денят и нощта протекоха без повишение на температурата. Следната нощ Бенц прекара в стаята на Хиршфогел и рано сутринта се качи при Елена. Вярната Силви бдеше до леглото й. Елена спеше спокоен, ободрителен сън. Няколко минути Бенц съзерцаваше с облекчение ангелската неподвижност на лицето й, носещо все още отпечатъка на жестоките болки. После освободи Силви и седна на мястото й. В ранния час, в тишината на утрото, уморен от безсънната нощ, но безкрайно щастлив да вижда Елена спасена, Бенц я почувствува в себе си, в сърцето си, и в същия миг го осени неизразимо блаженство. Той прекара в това състояние няколко часа. Лек шум и слаба въздишка го изтръгнаха от безкрайната и сладостна тишина. Той се наведе над Елена и видя бавното повдигане на клепачите й, после неподвижния и замрежен от сън поглед.

— Силви!… — прошепна тя.

Бенц сложи ръката си върху челото й. Елена издаде слабо възклицание и като го видя, направи опит да скрие лицето си. Бенц й каза да не се движи.

— Защо сте тук? — попита тя.

— Трябваше да сменя Силви.

Има минути, когато човек говори с мълчанието си. Ако някога Бенц можеше да каже, че душата на Елена му бе принадлежала напълно, това беше в тоя час, в тая минута, когато Елена улови ръката му и я намокри със сълзите си.

 

 

Първият човек, който се осведоми след операцията за Елена, бе ротмистър Петрашев. Един следобед той пристигна с автомобила си от София и веднага потърси Бенц в болницата. Ротмистър Петрашев влезе в Бенцовия кабинет с известно смущение, после възстанови бързо обикновения си светски вид. Онова, което Бенц направил за сестра му, било много, твърде много!… Но ротмистър Петрашев не се съмнявал, че Бенц ще го направи. Той оценил още в първата среща моралните качества, които издигали Бенц над тесните професионални предразсъдъци. Той искал да му заговори сам направо, но Елена го помолила да не прави това. Елена била извънредно чувствително създание. Тя искала първо да я разберат и после да я осъждат или оправдават. В това отношение Андерсон и Хиршфогел създали чудесна атмосфера. Може би запознаването имало малко преднамерен характер, но Бенц трябвало да признае, че не могло да се постъпи другояче.

Всичко това бе дълга тирада на френски език, в която ротмистър Петрашев подмяташе думите със същата виртуозност, с която един жонгльор в цирка подхвърля топките си пред удивеното внимание на публиката, съзнаваща всичката безполезност и същевременно забавност на изкуството му. Бенц употреби доста голямо усилие да се забавлява с красноречието му до момента, в който някакъв добър дух накара ротмистър Петрашев да си отиде, без да уреди въпроса, за който всъщност бе дошъл при Бенц.

Вечерта, когато Бенц отиде да види Елена, Силви му подаде един плик, адресиран от ротмистър Петрашев до него. Бенц разтвори плика. Вътре имаше чек.

— А, тъй ли!… — извика Бенц и хвърли чека върху Елена. — Вие ли го вдъхновихте да подпише това?

Елена прочете чека и се усмихна бавно, замислено. После го скъса на парчета.

— Простете му! — каза тя умолително. — Всъщност само аз би трябвало да се разплащам за всичко. Ще видите как!… О, драги мой, ще видите как…

През следващите дни Бенц стигна до онова състояние на любовта си, в което всяко по-нататъшно душевно сътресение му се струваше невъзможно. Самоизмамата на всички, които се стремят към щастие, е тази, че те вярват в неговата зависимост от външни обстоятелства и от привидното разбиране между характерите. Като че има действителност, която задоволява желанията ни, и еднакви души, които не се измъчват от противоречията си. Бенц познаваше вече странния характер на Елена, пълен с толкова искрена страст и шарлатанство. Знаеше, че бе ласкан, заслепяван, използуван и все пак обичан. Знаеше, че поне в тоя момент имаше доказателства за любовта й. И въпреки това той не можеше да си обясни по-късно внезапния обрат, който настъпи в отношенията му с Елена. Човек изобщо е неспособен да оправдае решения, взети всред заслепението на някакво чувство, защото интимната същност на всяко чувство е непроницаема за мисълта. Той можеше да каже само, че екзалтацията гордостта му бе надвила любовта, но това обяснение му се струваше незадоволително. Не бе ли унищожил вече гордостта у себе си? Ако последната бе тъй силна в този момент, защо не остана вярна на себе си докрай? Бенц не предчувствуваше ли своята непоследователност? И скритият мотив на постъпката му не бе ли онова ожесточение, с което искаше да измъчи и накаже любимото същество поради невъзможността да овладее душата му напълно?

 

 

Последните дни на октомври изтекоха всред синевина, прозрачен въздух и разкошно многоцветие на умиращата растителност. Нямаше нищо по-красиво и по-дълбоко меланхолично за един северен човек като Бенц от субтропичния блясък на есента в тая част на България. Слънцето грееше все тъй ярко, но с умерена топлина и под меките му лъчи хълмовете около града тънеха в пурпурновиолетови сенки. Въздухът бе наситен с миризма на есенни рози, на тютюн, на узрели плодове, към които се примесваше дъх на гнилост и миазми — постоянен дъх, присъщ на ориенталските градове, който, съпоставен с другите благоухания, понякога тъй странно напомняше на Бенц за контраста между живота и разложението на смъртта.

Почти винаги в неделни дни Елена и Бенц се изкачваха на един висок хълм, който се издигаше над града и с други терасовидни възвишения образуваше полите на гигантска планинска верига, чиито снежни гребени се губеха в синевината на юг. След дългото възкачване те стигаха развалините на една средновековна крепост и сядаха върху обраслите с мъх гранитни камъни. Гледката, която се разстилаше пред тях, бе фантастично съчетание на ярки цветове, на слънчев блясък и синевина. Котловината на града с градини и оризища, пожълтели от есента, наподобяваше тържествена одежда на източен свещеник, която в дни на молебен заслепява с блясъка си погледа на вярващите. Но в целия пейзаж, в това умиращо великолепие на дърветата и тревите трептеше някаква погребална тържественост, една остра и почти жестока печал, която неотслабващо притискаше душата. Бенц; знаеше, че там, на юг, зад нежносиния хоризонт, ехтеше тътнежът на оръдия, тракаха картечници и бойни самолети всред пламъци и дим се разбиваха в земята. При всяка офанзива оттам идваха зловещи влакове с човешки развалини, с хора, разкъсани от бомби, задушени от газ, изгорени от огнепръскачки — това неописуемо зрелище на живи човешки глави, превърнати в топки от овъглено месо и стопена лой… Понякога на Бенц се струваше, че онова, що изостряше чувствата му тъй болезнено, бе именно тоя призрак на безмерно и ужасно човешко страдание, което виждаше навсякъде.

 

 

Един следобед Елена и Бенц се изкачиха на хълма и седнаха върху развалините. Няколко минути двамата съзерцаваха мълчаливо огромния пожар на есента, червените жълти пламъци на разложен хлорофил, в който гореше котловината. Присъствието на Елена изпълваше Бенц, както винаги, с тъжно опиянение. Тя се облегна на рамото му и с поглед, устремен в хоризонта, разтриваше замислено между пръстите си няколко стръка благоуханни треви, които бе набрала, докато се изкачваха по хълма. Тя бе в тънка бяла рокля и широкопола сламена шапка, според тогавашната мода, чийто цвят образуваше прекрасно съчетание с мургавия оттенък на лицето й. Сега под смекчения блясък на слънцето то излъчваше по-ярко левантинския си чар, в който трептеше сладострастие, меланхолия и отпуснатост. Но под нежната усмивка, под замрежения поглед и сладостния овал на формите му Бенц за първи път долови един странен и жесток облик на тая мекота, на тая отпуснатост в гласа, в движенията, в израза на цялата й личност.

— За какво мислите, Айтел? — попита тя внезапно.

— За расата ви! — каза Бенц.

— У мен са кръстосани няколко раси!

— Само две! — каза Бенц, гледайки сините кръгове под очите й.

Тя се усмихна замислено. Наистина, в златистите отражения на очите й прозираше оная меланхолична чувственост, която е вековно наследство на жените от Изток.

Бенц каза, че кръстосването на расите създава жестоки индивиди, и за пример посочи мулатите.

— Жестоки!… — повтори тя, като извърна към него очите си, които продължаваха да бъдат все тъй странно замрежени и отпуснати. — О, мили мой, но какво от това?… Тъй ще ме обичате по-силно!

Тоя следобед Елена пожела да се приберат по-рано вкъщи, защото мислеше, че Андерсон ще мине през града, и настояваше да го види.

— Мислите ли, че Клод стои със затворени уста? — каза тя. — Искам да чуя какви са последните клюки за мен в София.

— Интересуват ли ви? — попита Бенц.

— Да. Любовта и гневът у мъжете са като огледало на жената, която обичат.

— Вие искате да се оглеждате постоянно!

— По суетния навик на всички жени! О, драги мой, не ревнувайте! В тоя момент ми е жално за Клод. Той не бе лошо момче, но аз престанах да го обичам и това е всичко…

Докато слизаха бавно по пътеките на хълма, тя се оживи и почна да говори за фон Харсфелд:

— Знаете ли, той се появи в живота ми изведнъж и начинът, по който реагирах на това, бе като първа съзнателна проява на волята ми!…

— Съзнателна? — повтори Бенц горчиво.

— Да, съзнателна!… Дори Хиршфогел не би допуснал това. Според теорията му жените проявяват аморалното си начало само когато достигнат известна ловкост на ума и зрелост на тялото, т.е. когато добият възможност да лъжат и развратничат безнаказано.

— Мъчите се да ме смаете!

— Докато вие изглеждате съвършено невъзмутим!

— Тогава каква нужда има от мъдростите на Хиршфогел?

— Простете ми!… Любовта обича да си играе с празни думи дори когато е тъжна.

— Защо е тъжна?

— Не зная!… В тоя момент ми се стори тъжна й почувствувах нужда да се развеселя с Хиршфогел.

— Да, но думата бе за фон Харсфелд!

— О, да!… Ще ви кажа и за него! Това стана преди четири години. Пътувах от Лозенград за София. Току-що бях загубила баща си. Чувствувах се съвършено изоставена. Бях под покровителството на някаква американска мисия, на няколко стари моми и един мършав лекар. Те се връщаха в София, изплашени от холерата. Когато в купето влизаше някой чуждестранен журналист, те почваха да говорят за баща ми и ме посочваха с думите: „That’s his daughter.“ Журналистите трагично поклащаха главите си. Някои от тях ме фотографираха като жертва на войната. Дори един англичанин попита има ли кой да се грижи за мен и когато квакерите му казаха, че не знаят, съвсем сериозно предложи да ме настани на свои разноски в някой пансион. Ех, че смешни хора са тия англичани!… Но всичко това ме изтезаваше ужасно. Исках да бъда сама, да прочета няколко молитви за душата на баща си. Бях религиозна и чувствувах огромна нужда да направя това. Отидох в съседното купе. В него нямаше никого. Прочетох молитвите и се свих до прозореца. Почувствувах изведнъж непоносима скръб. Обзе ме желание да плача, да плача до смърт. После се съвзех и почнах да гледам през прозореца. Влакът летеше из опустошена равнина. Тук-таме сгърчеха развалините на изгорели села, виждаха се разбити оръдия, изоставени ракли. Имаше и човешки трупове!… Това бяха грозни, черни, отвратителни трупове. Понякога те лежаха съвсем близо до линията и аз различавах униформите им. Войници!… Измрели от холера войници, които живите не смогваха да заравят. Всичко това ме изпълни с тъп, неописуем ужас. Престанах да мисля дори за баща си. Стоях до прозореца като вкаменена. Струваше ми се, че ако се обърна, ще видя зад себе си всички тия страшни, посинели лица, замръзнали в спазмите на агонията. Исках да се върна при квакерите, но нямах сила да мръдна от мястото си. Тъкмо тогава в купето влезе някой. Обърнах се с вик на ужас…

— И припаднахте?

— Не! Овладях се веднага. В купето грееше слънце. Видях много ясно, че пред мен стоеше жив човек, а не призрак? По онова време Клод бе военен наблюдател и носеше австро-унгарската си униформа. Появата му не ми направи никакво впечатление отначало. Във влака пътуваха всевъзможни аташета, кореспонденти, благотворителни мисии, които се изтегляха благоразумно от заразените места. Знаех това. Викът ми го стресна доста. Той измърмори едно „Pardon, mademoiselle…“ и свали от мрежата малък ръчен куфар, който не бях забелязала дотогава. „Les cadavres!…“ — прошепнах измъчено. „Да, ужасно! — каза той на френски. — Но защо ги гледате?“ Обясних му, че дори когато затворя очите си, пак виждам труповете. Той се усмихна. Стори ми се, че той ме гледа някак странно и продължително. И досега не мога да определя какво точно имаше в погледа му: проницателност на познавач или просто учудване. Сигурно се питаше какво търся тук, по тия места. Не бях нито милосърдна сестра, нито бежанка, нито зряла, нито съвсем дете. Онова, което ме учудва и досега, бе обстоятелството, че аз продължавах да стоя в купето. Аз останах при него! Съзнателно!… Трябваше да се върна при американците, но не направих това. Почувствувах изведнъж желание да разговарям, да изглеждам голяма. Това е мания у всички деца, но, струва ми се, в нея вече нямаше нищо детинско. След половин час той ме третираше напълно като възрастна.

— И флиртът почна?

Тя се усмихна замислено:

— Флиртът? Не!… Изпитвах само неясно вълнение, което притъпяваше скръбта ми до края на пътуването. Флиртът почна една година по-късно, когато Клод бе назначен в легацията. Но това е вече банална история!… По цяла сутрин играехме тенис. Можете ли да си представите по-глупаво нещо? Спокойствието и липсата на болка развалят любовта…

През тия дълги разходки извън града Елена неспирно възстановяваше пред Бенц спомени от миналото си. Тя правеше това с тъмна и упорита преднамереност, която го измъчваше. Тя като че искаше да го увери в някакво тайнствено зло, вложено в личността й, което проявяваше против волята си. Ако, от една страна, с егоизъм, който можеше да се нарече съзнателен, тя го стягаше все по-здраво в любовната мрежа на сърцето си, от друга — тя се отдаваше на странни угризения по отношение на него. Тя сякаш предчувствуваше, че няма сили да спечели играта, без да пожертвува свободата си. Не съзнаваше ли, че ако в тоя момент искаше да задържи Бенц, трябваше да стане негова жена? Не го ли съжаляваше? Не правеше ли опити да го спаси?!… Защо искаше да му втълпи, че е аморална и жестока? Защо го заплашваше? Защо поведението й бе тъй двойствено? Бенц й бе разказал разговора си с генерал Д. Тя се съгласи и обеща, че ако стане нужда, ще го последва в Германия. Но винаги когато Бенц правеше опит да заговори по-определено върху бъдещето, тя добиваше отегчен и разсеян вид и почваше да му говори за пороците, за леконравието си. Да, тя го заплашваше!… Тя не вярваше на себе си, страхуваше се от бъдещето. Не предчувствуваше ли с интуицията на невярното си сърце оня трагичен час, тъй мъчителен и за нея, в който Бенц щеше да се изправи лице срещу лице с капитан Лафарж? Тя се себеунижаваше дори когато разказваше най-невинните спомени от миналото си. Изповедите й бяха потискащи, мъчителни. Те вземаха форма ту на шеговита бъбривост, ту на угризения, ту на отвлечени разсъждения, които присвояваха мисълта на Бенц по цели дни. В тях прозираше желанието да разкрие онова леконравно и гибелно начало в характера си, с което искаше да го отвърне от себе си или предупреди за бъдещето. Бенц все по-ясно долавяше това. Но защо Елена постъпваше така? Защо днес го обичаше, а утре мислеше, че ще го забрави? И защо търсеше болката в любовта? Не обичаше ли Бенц само защото съзнаваше, че го измъчва? Не измъчваше ли и себе си? Коя зла сила, кой мрачен жребий бяха тикнали личността й към тая извратеност, към тоя изтънчен садизъм на духа? Тия въпроси измъчваха главата на Бенц, превръщаха нощите му в кошмар. После изведнъж я оправдаваше: самият Бенц не я ли обичаше по-силно, защото съзнаваше, че не можеше да бъде друга? И като го предупреждаваше за себе си, не му ли даваше възможност да се спаси? Но с колкото и себеотрицание по отношение на любовта й да бяха свързани тия изповеди, те унижаваха и дразнеха Бенц. Те му разкриваха страшната съблазън на сърцето й, дивите и хищни пориви на страстта, с които бе разкъсала клетата душа на Райхерт. Те издаваха всичката жестокост, всичкия пароксизъм, на които бе способен ориенталският й характер. Те го убеждаваха в непреодолимата и дълбока като бездна невъзможност да съединят живота си. Бавно, но сигурно, като зараза, която прониква в организма на любовта и с натрупването на отровите си я превръща в лудост, те подготвяха избухването на гордостта му с всичките й гибелни последици. Те го тикаха неумолимо към аскетизма и самотата на месеците, прекарани в П…, всред които образът й щеше да стане по-пагубен и по-страстно желан…

 

 

И ето най-после дойде моментът, в който Бенц трябваше да реагира на всичко това. Разривът избухна съвсем неочаквано.

Поради все тъй топлата есен Елена и Бенц прекарваха много често върху верандата до късно пред нощта, пушейки ароматични български цигари. Въздухът бе наситен с благоухание на съхнещ тютюн и умиращи цветя. Понякога от казармата се издигаше един мощен войнишки глас, чиято първобитна красота приковаваше вниманието на двамата. В тъжни речитативи гласът пееше за някакви безкрайни мъки, за ханджари, тъмници и кървави отмъщения.

През тия отпуснати часове Елена трупаше все нови и по-страшни обвинения върху себе си. Една вечер тя заговори за Райхерт.

— И после? — попита Бенц всред тягостната пауза, която бе настъпила помежду им.

— После?… Не, аз нямах вид на ужасена от постъпката си девственица. Отдавна бях загубила тая добродетел. Всичко бе най-обикновен епизод, най-банално последствие от една близост, която всеки ден ставаше по-голяма. Аз знаех, че това ще стане. Аз го чаках, желаех го. И все пак, когато се изтръгнах от ръцете му, бях смутена, забъркана. Съзнах изведнъж жестокото престъпление, което бях извършила над душата му. Той изпадна в нервна криза. Въздушните сражения бяха разстроили нервите му напълно. Той се смееше, плачеше, бъбреше всякакви глупости. Караше ме да се закълна, че ще стана негова жена. И аз се заклевах, заклевах… После в главата му почнаха да се въртят разни ужаси. През нощта бе сънувал убити другари, които го викали при себе си. Тоя сън го подлудяваше. Разказваше как апаратите се сгромолясват на земята и летците изгарят в развалините им. О, да, той щеше да умре!… Той предчувствуваше смъртта си. Той бе осъден на смърт и присъдата му бе тъй сигурна, тъй неизбежна!… Знаех това. Срещу един германски летец в Македония има десет английски. И после германските апарати са изхабени, ужасно изхабени!… Той ги наричаше погребални ковчези. Когато говореше за тях, лицето му добиваше разкривен, нещастен вид. Аз го съжалявах. Обещавах му, че ще се омъжа за него. После излизах от стаята му и се заричах да не стъпвам повече в нея. Но на другия ден отивах пак. Ах, Айтел, всичко това бе странно, ужасно и приятно…

Тя замълча. Тишината в градината бе дълбока и тайнствена. Тъжният глас, чиято песен всяка вечер ехтеше над града, бе заглъхнал отдавна в нощта. От време на време полъхваше вятър и ту засилваше, ту отслабваше миризмата на тютюн, на рози и шибой. По небосвода трептяха звезди, като очи на безкрайността, в която щяха да се удавят всички човешки страдания, всичкият ужас на войната, всичката скръб и всички блаженства на любовта. Бенц почувствува огромна, потискаща печал.

Елена продължи:

— Най-после отпуската му изтече и той трябваше да се върне на фронта. Но преди да замине, хрумна му да се сгодим. Можете ли да си представите по-невъзможна мисъл? Съзнах изведнъж безумието на обещанията си. Реших да не лъжа. Казах му да избие това желание от главата си. Сцената беше ужасна. И обстановката също тъй… Когато идваше в София, той наемаше стая в един мизерен хотел, защото нямаше пари за по-добър. Той изиграваше заплатата си на карти веднага щом я получеше, и правеше дългове — тия страшни дългове на покер и бакара, които офицерите изплащат със заеми срещу безбожна лихва или въобще не изплащат… Не знам дали можете да си представите именно тая стая, опушените стени, жалкото легло и долните думи, с които се нахвърли върху мен. При това той беше благородник. Може би семейството му притежаваше някъде родов замък. Невъзможно бе да не съзнае падението си. Когато го съзна, той млъкна изведнъж и лицето му се сгърчи от болка. Трябваше да видите това лице — бледно, синкаво, изтощено, съсипано от алкохола и въздушните боеве. Той се сви на един стол. „Имате право — каза той, — невъзможно е да се омъжите за мен!… Аз ще бъде убит. Сигурно ще бъда убит. Ние сме един срещу десет!…“ Гласът му бе тих, отчаян. Той гледаше върховете на ботушите си с жалка, безпомощна неподвижност. В цялата му личност имаше нещо сърцераздирателно. Може би мислеше за зловещия лазур на македонското небе, за новите и бързи машини на английските летци… Не бях виждала по-пълно съзнание за неизбежен край, за ужасна и сигурна смърт. Отидох при него и почнах да го убеждавам, че след войната ще се оженим. Но аз го лъжех… Боже мой, аз го лъжех, защото знаех, че ще умре!… О, как подло го лъжех!

Тя млъкна, за да вземе нова цигара. Звездите продължаваха да трептят над верандата — далечни, тайнствени, недостижими, внушаващи потискащия безкрай на света, всред който две жалки човешки души се въртяха безумно като пеперуди около пламъка на любовта. Бенц погледна часовника си. Отдавна бе минало полунощ. Дори прилепите не летяха вече из мрака и спяха в дупките си. Само странното благоухание на тютюн, на цветя и гнилост бе все тъй силно и възбуждащо.

— На другия ден той отпътува за фронта. Изпитвах тъга, досада, неизразимо отвращение от себе си. Станах раздразнителна. Не можех да търпя никого около себе си… Една вечер почувствувах първите признаци на онова, от което се страхувах. Прочетох няколко книги и се уверих… Обзе ме неописуем ужас.

Разказах всичко на Андерсон, след това на брат си и на Клод. Спомням си, че се смеех и плачех като Райхерт. Бях изпаднала в истерия. Тъкмо това ме спаси от упреците им. Клод ми прости всичко и настоя да се венчаем веднага. Можете ли да си представите по-неочаквано великодушие? Или по-голяма низост, отде да зная?… Но аз бях почти готова да се омъжа за Клод. Казвам „почти“, защото в деня, в който ви срещнахме, бягах от София да размисля за последен път. Борех се отчаяно. Търсех друг изход. Но брат ми бе разказал вече историята на роднините. Всички настояваха да се омъжа за Клод. Ей толкова оставаше да направя това!… Дори Хиршфогел ме съветваше същото! Аз бях разказала историята и на Хиршфогел същата вечер, когато пристигна от фронта. Не е ли глупаво?… Чувствувах нужда от подигравките, от ожесточението му. Самата аз бях ожесточена. Струваше ми се, че съм изгонена от обществото. Приличах на озлобена уличница. Това ме правеше още по-дива… Исках да смая дори Хиршфогел!… Ах, Айтел, в историята с Райхерт имаше нещо страшно и отвратително… Страшно, казвам, дори за вас!… Чувате ли?…

Но Бенц не чуваше. Той се изправи отривисто и отиде при Елена.

— Айтел!… — прошепна тя уплашено.

Той я сграбчи за раменете. Под светлината на карбидната лампа сините му очи искряха като сапфири. Той изпитваше желание да я разкъса, да я смаже, да я удуши…

Няколко секунди Елена гледаше лицето му с извратен, сподавен възторг.

— Разбрах!… — каза той най-после.

След това я блъсна в стената и слезе по стълбите тъй бързо, сякаш някой го гонеше. Сега Бенц знаеше за какво го предупреждаваше Елена. Но всред гнева, болката и отчаянието, които разкъсваха сърцето му, той съзнаваше смътно, че това безумно и пропаднало същество го обичаше, че тя имаше смелостта да остане честна към себе си дори с цената на риска да загуби любовта му.