Димитър Димов
Поручик Бенц (4)

IV

Улицата, в която се намираше къщата на Петрашеви, носеше дълго, трудно произносимо българско име, което Бенц не можа да запомни. Затова пък се намираше в най-здравата част на града, далеч от дизентерията и тифуса на ниските квартали. Самата къща бе стара, с потъмняло лице и сводести прозорци. Една дървена, решетеста и на много места прогнила ограда разделяше постлания с плочи двор от градината, кичеста и просторна, ала твърде запусната.

Едрата и чернокоса слугиня отвори вратата тъй бързо, сякаш дебнеше идването му. Веднага след това от дъното на коридора изникна ротмистър Петрашев в тъмносинята си галонирана униформа.

— Чакахме ви с нетърпение — каза той на немски със своето лошо произношение, като се ръкуваше с Бенц. — Всички са в трапезарията.

Той посочи разтворената двукрила врата. Бенц влезе в трапезарията, последван от неизменната вежливост на ротмистър Петрашев. Върху един от столовете, наредени до стената, седеше Андерсон. Хиршфогел с гръб към вратата търсеше нещо в бюфета. Фройлайн Петрашева се показа от съседния салон с ваза в ръце, която постави на масата. Вазата бе пълна с разкошни хризантеми.

Фройлайн Петрашева се усмихна, като показа два реда непокътнати, бели зъби, и разля с гласа си най-сладостна непринуденост.

— Как сте? — попита тя, като протегна ръката си. — Обраха ли ви снощи?

Тя се закани на останалите, а най-вече на Хиршфогел, който проверяваше срещу светлината съдържанието на някакви бутилки. На Бенц се стори, че малките й пръсти стиснаха ръката му много силно. Минута след това тя посочи местата на всички. Бенц седна срещу нея.

Онова, що изпитваше, бе някакво чудесно усещане, че е свързан навеки в мисълта си с нея. То бе сладостно усещане за нов живот, който начеваше от снощи в тая къща, всред тия хора, който бе обречен на нея и криеше в себе си примирението на пълната всеотдайност. Какво важеше дали бе любовница другиму? Отчаян или безгрижен, образът й щеше да бъде вечният спътник в живота му. Опиянен от любовта си. Бенц гледаше лицето й, тъй далечно в пространството, тъй близко в сърцето му, и изпитваше безумен порив да сложи устните си върху това прекрасно матово чело, излъчващо най-съблазнителна женственост.

Хиршфогел се върна от бюфета с бутилка вермут, който наля в чашите. Фройлайн Петрашева изпи своята наведнъж с удивителна лекота. След малко всички ядяха с голям апетит. Чернокосата слугиня носеше блюдата с безшумни, котешки движения и изчезваше незабелязано. За крайна изненада на Бенц Хиршфогел разправи няколко интимни приключения на германския кронпринц, когото наричаше „нашия Вили“. Разправи ги цинично и предизвика смях. Самият той се хилеше по най-безсрамен начин, без да се стеснява от присъствието на фройлайн Петрашева, и повишаваше постепенно градуса на нахалството си. Но към средата на обеда той млъкна изведнъж, за да вземе някакви хапове, и във връзка с това стана дума за маларията му. Бенц го посъветва още веднъж да се върне в Германия.

— А вие? — внезапно попита фройлайн Петрашева, като излезе от неопределимото мълчание, с което слушаше Хиршфогел. — Вие ще се върнете ли скоро в родината си?

— Не зная — отговори Бенц. — На всеки случай нямам причини да бързам.

— Дали? — попита тя със сладостно вълнение. — Не ви ли чака някоя Лорелай?

И после добави настойчиво:

— Кажете ми, виждали ли сте Лорелай?

— За да я види човек, трябва да бъде или поет, или луд — каза Бенц.

Фройлайн Петрашева се оживи.

— Аз бях луда, когато я видях — бързо произнесе тя.

— Къде сте виждали Лорелай? — попита Бенц учудено.

— О!… — каза тя и задържа вилицата си неподвижно. — Аз я видях въплътена в едно германско момиче, което търсеше любимия си из болниците. Тя бе дошла в България сама, със светла лятна рокля и мъничък куфар. Случаят нямаше нищо общо с легендата, но аз я видях в късните часове на един следобед точно такава, както си я представях. Тя бе седнала върху една от скамейките на болничната градина, забъркана, уморена и огряна от червените лъчи на залязващото слънце. Руса и синеока беше. Приближих се нахално и я попитах мога ли да й услужа с нещо. Всъщност изпитвах непреодолимо желание да я прегърна, което направих, след като се съгласи да пием чай заедно. Тъкмо бях свършила раздаването на дрехи… На другия ден спа у дома. Не зная какви чувства вложих в това ефимерно приятелство. И нямаше да се питам никога, ако…

Тя посочи Хиршфогел с много сдържана усмивка и произнесе спокойно:

— Милостта му не бе изразил известни подозрения!… Не криех нищо, за да се отърва от тях.

Тя се разсмя ниско и като наведе главата си, погледна Хиршфогел в лицето. Последният направи гримаса, без да възрази нещо.

— А какво стана момичето? — попита Бенц.

— О!… Тя намери любимия си много далеч, в една македонска болница. Аз пък я загубих. Казвам ви, бях луда от любов. Имаше часове, когато не знаех какво върша. Ние спяхме в едно широко легло и сутрин, когато се събуждах, покривах лицето й с целувки. Твърде е възможно, поручик Хиршфогел, да повярвате някога колко невинно беше всичко това.

— Възможно е — произнесе Хиршфогел и се захили по своя определен начин, който потвърждаваше, че мисли тъкмо обратното на това, що казва.

— Не вярвате ли? — попита тя и лицето й прие почти раздразнен израз.

— Напротив! Повече, отколкото на всеки друг!

Хиршфогел посочи с вилицата си Андерсон.

Тя проследи движението на ръката му с уморена усмивка.

— Достатъчно! — каза тя. — Поне за днес. И нека — обърна се после към Бенц — Хиршфогел да не бъде първият, който ви говори за неща, които съм преживяла. Направете ми тая милост, поручик Хиршфогел!

— Аз винаги говоря след вас — почтително заяви Хиршфогел. — И то само когато ме питате.

В това време слугинята донесе десерта и двамата сключиха временно примирие. Пронизителният звук на една автомобилна сирена обаче попречи на Хиршфогел да го наруши веднага. Лицата на всички изразиха най-голяма изненада. Ротмистър Петрашев стана бързо и тръгна към вратата. Но преди да стигне до нея, тя се отвори и на прага се показа слугинята с писмо в ръка. Зад нея в коридора стоеше един шофьор в българска униформа. Ротмистър Петрашев взе писмото и се разписа в разносната книга. След това се върна на масата и го разтвори бързо. Сестра му го следеше с нетърпеливо любопитство.

— Много съжалявам — каза ротмистър Петрашев, след като прочете писмото. — Довечера трябва да бъда в София.

И като правеше усилие да омаловажи факта, той добави небрежно:

— Аташиран съм към особата на кронпринца. Дявол да го вземе, като си помисля, че едва говоря немски!…

Но под привидната му досада се криеше суетна радост. Ротмистър Петрашев се радваше, радваше!… Сестра му също се радваше може би. И някак угнетен, Бенц почувствува, че светската почит бе дълбоко удовлетворение за тях.

— Вие ще получите орден — каза Хиршфогел с възможно най-прилична насмешливост.

Ротмистър Петрашев прие думите му с пълно мълчание.

Обедът завърши под впечатлението на Хиршфогеловата словоохотливост. Но никой не вземаше думите му сериозно. Всичко, що казваше, произвеждаше впечатление на капризна игра с думи.

 

 

След кафето Андерсон стана от масата и отиде в съседния салон. Хиршфогел и ротмистър Петрашев го последваха почти веднага. Вследствие на тази вежлива маневра Бенц остана на масата сам с фройлайн Петрашева.

— Огън и жупел! — каза тя и се разсмя ниско, сочейки салона. — Предполагам, че Андерсон ви е предупредил за нрава му. Колкото за ордените, кайзерът наистина ги раздава с шепи. Но брат ми има кръстове за храброст, получени при Булаир. Хиршфогел не ви ли говори за мен твърде много, моля?

— Той ви ласкае — каза Бенц.

— Знам как. Ако има нещо, което да обясни неутолимата му омраза към света, това е неговата съдба. Той е разорен, болен и разочарован от всичко. Съдбата можеше да го пощади с пълната безчувственост на толкова несретници, ако в младините си не бе вкусил от славата, богатството и любовта. Сега той е пресушен художник, както знаете…

— Зная — каза Бенц, — но не ми каза дали ви е рисувал.

— И никога не ще ви каже. Той е снизходителен към себе си. Видяхме го за първи път с Андерсон на една изложба в София и когато почнахме да говорим за картините му, той ни удостои с най-презрително безразличие. Нямаше да си спомним втори път за него и той за нас, ако не бяхме открили една детска главичка, рисувана с пастел. Скицата носеше неговия подпис. Струва ми се, това бе единствената от картините му, която заслужаваше внимание. Останалите бяха зловещи и банално предадени сюжети от войната. Пастелната главица хареса на Андерсона. Хрумна му да ми я подари и попитахме Хиршфогел за цената й. Може би сте чували за художници, които удивително надценяват картините си. Онова, що чухме от Хиршфогел, обаче надминаваше всяко очакване. Бях смаяна от прекалената цена за една проста рисунка. Почнах да правя знаци на Андерсон. Мислех, че е по-добре да внесе същата сума в касата на Червения кръст. Дори щях да го кажа пред Хиршфогел. Той се преструваше, че не обръща никакво внимание на мен. Може би наистина бе така. Но в един момент ужасните му очи се втренчиха в лицето ми със смесен израз на враждебност и нахално любопитство. Трябва да бе забелязал знаците, които правех на Андерсон. Когато Андерсон му подаваше парите, той направи отрицателен знак и каза, че сумата могла да се пусне в кутията на Червения кръст пред входа на изложбата. Всичкият ми яд срещу изнудваческата цена се превърна във възхищение пред този красив жест. Бях смаяна и същевременно трогната. Е, всъщност аз трябваше да платя за всичко…

— Как? — попита Бенц заинтересуван.

Фройлайн Петрашева се разсмя с познатия нисък смях и като го задуши, каза живо:

— Той пожела да ме рисува.

— И не се учудихте, предполагам. Една жена като вас знае цената си.

Тя се намръщи леко:

— Да, цената!… Струва ми се, от всички мъже Хиршифогел я определи най-ниско. Винаги съм се съмнявала дали допуща у мене нещо повече от това окаяно тяло. В този момент обаче не мислех за цената си и се съгласих веднага.

На Бенц се стори, че тя се оглежда в огледалото на бюфета, който беше зад гърба му. Веднага след това очите й се спряха върху лицето му. Сладостният рисунък на устните й разкриваше трептенето на сдържана усмивка. Настъпи мълчание, в което Бенц осъзна най-ясно значението на думите „окаяно тяло“.

— Ще ми позволите ли да забележа — каза Бенц, — че това окаяно тяло е разбунтувало гордостта му повече, отколкото сте предположили?

— Не зная — замислено произнесе тя. — Бих желала да беше тъй. Неговата надменност ме раздразни и почувствувах лоша амбиция да играя с думи. Още веднага хвърлих ръкавицата за двубой. На другия ден дойде у дома с платно и бои. Исках да направя ефект и се представих en toilette. Мислех, че ще позирам за голям, салонен портрет. „О! — каза той, като ме видя в бална рокля и накити. — Не искате ли да смъкнете всичко това?“ Той употреби думата „смъкнете“ и я произнесе тъй, сякаш бях платен модел. След половин час стоях пред него в обикновена рокля. Той бе достатъчно вежлив и ме остави да избера разговора. Хвърлих се безразсъдно върху темата за човешките страсти и в продължение на два часа слушах ужасни присъди над жените и любовта. Вече се чувствувах разнебитена морално. Онова, що изпитвах, бе желанието да го видя повторно. Страхувах се да призная, че ми харесваше. Той!… Един зъл, болен, стар мъж… Кажете ми — попита тя настойчиво, — не ви ли разправи нещо подобно?

— Не — каза Бенц сухо.

— Той нарисува един портрет. И още няколко след това. Всички до един несполучливи…

Тя се разсмя и в този нисък гърлен смях Бенц долови повече ожесточеност, отколкото в думите й. Стори му се, че тя изгуби самообладание, за да се отдаде на мигновено злорадство. Веднага след това тя се овладя:

— Казах ви, че е посредствен художник. Има талант, но му липсва гений. Можех да го обиждам. Можех да му отвръщам поне с толкова сарказъм, се колкото ме удостояваше и той. Пожелах да го търпя. Исках да проникна в миналото му. Жестоко любопитство, което не бих проявила в друг случай, защото подозирах в живота му някаква трагедия. Но бях свикнала с ласкателства, а той ме унижаваше всеки миг. Никой от германските офицери, с които дружехме, не знаеше нещо за него. Една вечер обаче той сам разкри всичко: жена му избягала с любовника си. Хиршфогел съобщи това съвсем неочаквано, без всякакъв повод. Той каза просто: „На днешния ден преди петнадесет години жена ми избяга с любовника си.“ Изпитах необикновено вълнение и го помолих да ми разкаже всичко. За нещастие тази вечер той беше съвършено пиян. Той махна с ръка, като изпадна във вцепенението, в което го заварих. Бях отишла да го питам не иска ли да дойде при другите гости. Когато идваше у дома, той имаше навик да се уединява в стаята на брат ми и да пие сам. Той пие ужасно. Дори веднъж се бе появила върху ръцете му някаква екзема от това. На другия ден го попитах дали всички жени му се струват подобни на тая, която презира. „Безусловно!“ — каза той. Трябваше да чуете мрачната увереност в гласа му. После добави иронично: „Дори най-великодушните.“ Бях смаяна от толкова нахалство. Казах му просто, че никога не съм го търпяла от великодушие. Това бе вярно, но помътнелите му очи ме гледаха подозрително и сякаш не вярваха на думите ми. Можех да се усъмня дали пиянството още не замъгляваше разсъдъка му. Гласът му обаче бе извънредно трезв. „Много добре — каза той с ужасно доволство. — Ако си въобразявате, че сте великодушна, нямаше да дружа с вас.“ Помислих от глупост, че ме ласкае, и го попитах какво собствено намира у мен. Спомням си, че бях трогната от съсипания вид на лицето му. „Всичко — каза той. — Всичко, което засилва омразата на един мъж към жените и по гоя начин му създава удовлетворението да ги презира повече!“ Чували ли сте подобно нещо? И кажете ми, не е ли луд? Мисля, че издадох слаб вик, вик на ужас може би. Почувствувах пълна липса на възможност да се мръдна от мястото си, да проговоря една дума. Андерсон ме изведе в съседната стая. Денят бе горещ, но чувствувах студ. Голите ми ръце трепереха. Струваше ми се, че това бе последната степен, до която можеше да стигне омразата на измамен мъж. Не зная дали не би стрелял върху жена си, ако можеше да я намери след бягството й. Не знам дали не я е застрелял въобще. Онова, що надминаваше всичко човешко, бе жаждата му да засилва омразата си. Исках да се хвърля в леглото и да плача, но нямах възможност да направя това и продължавах да стоя в ръцете на Андерсон вцепенена. Върнах се при другите с върховно усилие. Хиршфогел стоеше на същото място. „Развълнувах ли ви? — попита той, като дойде при мен. — Можем да не се виждаме повече, ако желаете. Колкото за мен, нима бихте предпочели да бъда друг?“ Той се усмихваше сатанински и настояваше да му отговоря може ли да идва и занапред у дома, без да променя нещо в маниерите си. „Можете!… — извиках. — Аз съм най-порочната, най-леконравната, най-недостойната от всички, които познавате. Идвайте, не ще намерите друга като мен!…“

Тя замълча, като се намръщи леко и втренчи погледа си в покривката на масата. В паузата, която настъпи, се чу оживеният глас на ротмистър Петрашев и веднага след това познатото „ха-ха-ха“ на Хиршфогел. Смехът долетя сдържан и тих, но запазващ онова неопределимо качество на безочливост, което характеризираше цялата личност на Хиршфогел.

— По онова време клюките ме разпъваха на кръст. Бях свикнала да хвърлят камъни след мен и не се разсърдих особено. Повече ме засегна желанието на Хиршфогел да ме оскърби, отколкото безсмислицата на онова, що казваше. Нямаше да се разплача, ако в този момент не ми дойде наум, че Хиршфогел запазва приличие пред много по-недостойни от мен. Но те бяха закриляни от лицемерието. Те имаха родители и това обстоятелство ги спасяваше от необходимостта да минават за момичета без контрол. Чували ли сте по-страшни думи? Всеки идиот можеше да хвърли върху мен най-грозните обвинения, защото нямало кой да ми посочи правия път. Всичко това ми дойде наум и се разхлипах внезапно. Никога не се бях разчувствувала по толкова просташки начин. Хиршфогел можеше да почувствува угризение. Но, когато повдигнах главата си, до мене стоеше Андерсон. Хиршфогел просто бе излязъл от стаята. Не от угризение, разбира се. После ми дойде наум, че той презира всички жени еднакво. Но по отношение на себе си бях права: никой не се застъпваше за мен. Никой освен Андерсон… Той ме попита, знаете, дали трябвало да се искат обяснения от Хиршфогел. Гласът му трепереше от гняв. Знаех пълната му неспособност да се кара с когото и да било и се разсмях като луда. „Няма нужда, казах, Хиршфогел бе по-ясен от всякога. Кажете му да не променя маниерите си.“ В този момент бях чиста, но удоволствията, всред които живеех, приличаха на локва мътна вода в пустиня. Пиех въпреки отвращението си. Сърцето ми беше пустиня. Всичко около мен беше пустиня. Целият свят ми се струваше пустиня…

Гласът й млъкна в най-ниските си нотки. Той бе почти шепнещ. Той проникваше чрез неопределимото си качество на пламенност и мекота, за да остави след себе си тъжни паузи, сякаш бе глас на уморена душа, която почваше да се разкрива. Спуснатите й клепки бяха неподвижни и под тях светеше ивица от тайнствената белота на очите й. Черната коса образуваше тъмен ореол около нежното й мургаво лице, което всеки миг се струваше на Бенц по-прекрасно.

— Исках да изчезна — продължи тя. — Бях слушала истории за момичета, които се отравят с веронал. Но нямах сили да прибягна към смъртта. Ако имаше някой, който можеше да ме спаси от всичко, що се случи по-нататък, това бе…

Бърз и тих шепот напрегна Бенцовия слух. Тя завърши с думите:

— Моят баща!…

Движението, с което се изправи, бе настойчиво и Бенц я последва машинално. Тя се отправи към салона, в който разговаряха Хиршфогел и Андерсон. Димът на цигарите им се носеше между креслата и пълнеше стаята с познатото благоухание на хубав тютюн. Върху една от стените Бенц видя портрета на дебел, възрастен мъж в униформа и с ордени. Той бе рисуван с маслени бои, с много големи подробности и позлатената му рамка бе украсена с красива резба. Андерсон и Хиршфогел млъкнаха изведнъж от вежливост или изненада.

Фройлайн Петрашева посочи портрета мълчаливо. След това отиде при отворения прозорец и се опря живописно върху рамото на брат си. Последният обаче развали внезапно позата й, като се отправи към вратата. Подир малко отвън се чуха гласовете на ротмистър Петрашев и българския шофьор.

Фройлайн Петрашева погледна нетърпеливо навън.

— Един момент — каза тя, като извърна главата си към Бенц и Андерсон, — трябва да кажа две думи.

— Две думи! — измърмори Хиршфогел през зъби. — Обзалагам се, че са много повече. Тя ще иска да замине с него.

— За да види кронпринца ли? — попита Бенц.

Безпричинната язвителност на Хиршфогел към фройлайн Петрашева почваше да го дразни и Бенц зададе въпроса по-високо, отколкото искаше.

— Не — каза Хиршфогел сериозно, — но за да я видят с брат й до кронпринца. Тя е суетна, не допускате ли? — попита той насмешливо и после добави поучително: — Тя е като другите, само че по-изтънчена, по-умна. Пазете се от такива жени, младежо!… Казвам ви го, защото в този момент държа вашата страна.

След това приятелско, но полусериозно изявление той се изправи бързо. Трябвало да почине. И като мърмореше някакви проклятия срещу маларията си, той взе шепа цигари от кутията върху една масичка. Той вървеше по килима с крачки, които изглеждаха несигурни. Нито елегантната униформа, нито лачените ботуши, които бе сложил сега, можеха да скрият в телосложението му печата на старостта, жалката сломеност на грохнал и разнебитен от алкохола мъж. И все пак се долавяше, че това тяло е било някога стройно и силно, очите са светели от възторг и устните вместо злъчни остроумия са произнасяли любовни думи.

В това време фройлайн Петрашева свърши разговора през прозореца.

— Оставяте ли ни? — попита тя изненадана.

— С ваше позволение — каза Хиршфогел и се поклони леко.

Той излезе от стаята, оставяйки след себе си всеобщо облекчение.

Фройлайн Петрашева се изправи до прозореца.

Ярките лъчи на следобедното слънце, като разкриваха върху лицето й следите от лоши удоволствия, запазваха върху него оная пламенна нежност, която бе най-силното му очарование. След момент на кратко колебание Бенц стана от мястото си и отиде при нея. Тя посрещна приближаването му с приятелска усмивка, която потвърди желанието й да продължи прекъснатия разговор.

— Той бе духът — замислено произнесе тя и погледна портрета на баща си. — Представях си го, както в приказката за добрия великан. Всяка вечер той влизаше в стаята ми и ме питаше какво съм вършила през деня. Получавах похвали и никога упреци. Цялото ми съществуване тогава бе оцветено с един особен страх — страха дали съм безукорна. Чела съм за калугерки, които се измъчват от въображаеми грехове. Аз самата бях нещо подобно. В деня, когато баща ми заминаваше с дивизията си, повикаха ме да сляза при него. Завтекох се развълнувана! Докато тичах по стълбите, предчувствувах нещо необикновено. Той ме чакаше в кабинета си. Един офицер сгъваше бързо някакви военни карти. Приближих се до бюрото, зад което седеше баща ми, и спрях. Исках да го целуна, но ме спря присъствието на непознатия офицер. Целувката бе неизменният обред при всеки разговор помежду ни. Като ме видя нерешителна, той стана сам и ме улови за раменете. Гласът му бе по-тих от обикновено. Той каза: „Аз отивам на война.“ Думите не ми направиха никакво впечатление. Войната ми се струваше нещо живописно, в което хората умираха по необходимост, но без болка и кръв. „Мога ли да ви изпратя?“ — попитах забъркано. Той ме поведе и двамата излязохме в градината. Пред пътната врата чакаха други офицери. Един от тях имаше голяма черна брада и страшни очи. Мъчех се да го сравня с някакъв образ от книгите, но не успявах. Всички отдадоха чест със сурова почтителност и се метнаха на конете си. Денят беше дъждовен, валеше дребен мътен дъжд и когато шинелите им се загубиха в есенната мъгла, почувствувах страх…

Тя хвърли бърз поглед към Андерсон. Последният кимна с глава зад облаците тютюнев дим, които заобикаляха лицето му. Той изглеждаше напълно съгласен и не прояви никакво учудване. Поклащането на глава само потвърди необикновената му осведоменост върху всичко, що засягаше живота на фройлайн Петрашева.

— Страх — повтори тя след кратка пауза, която изрази мигновеното й колебание, преди да продължи, — сладостна и парлива мисъл да скъсам изведнъж с всекидневния аскетизъм на духа си. Някакво угризение ме направи необикновено прилежна първите седмици след заминаването му. Приемах българските си учители редовно и пишех дълги упражнения. Ако някога съм съзнавала моралната сила на спокойствието, това беше в тия безоблачни часове.

Тя замълча. Очите й следяха синкавите кълба дим, които Андерсон изпущаше капризно. След малко погледите им се срещнаха и Бенц осъзна мълчаливата неподвижност, с която двамата размениха мислите си. Веднага след това красивото оживление от лицето на фройлайн Петрашева изчезна. Преходът бе внезапен. Тя се отпусна в най-близкото кресло и запуши, като предостави напълно разговора на мъжете. Тя пушеше със спуснати клепки, погълната от мислите си или от удоволствието, като гълташе безразсъдно тютюневия дим и после го изпущаше с ленива гримаса, с уморено издуване на бузите си.

Бенц напусна къщата малко преди часа на следобедното дежурство в болницата. Смекченият блясък на слънцето, дълбокото и синьо небе заедно с тишината, която насищаше въздуха, будеха в душата му неясен възторг. Фасадите на къщите бяха покрити с дълги низи изсъхнал тютюн, които излъчваха странно и приятно благоухание. Морави сенки и петна от кармин придаваха на хълмовете около града и целия пейзаж някаква прозрачна разводненост.

Бенц тръгна към болницата с чувство на неизвестност, зад която се криеше блаженство или печал.