Димитър Димов
Поручик Бенц (19)

XIX

Вагонът с купета от първа и втора класа, запазен за офицерите, бе почти празен и това значително намаляваше вероятността да забележат Бенц, когато щеше да слезе на следващата гара.

След малко обаче при него влезе един подпоручик от въздухоплаването. Той бе тънък, малко прегърбен младеж, с измъчен вид и печални, кафяви очи. Късите и студени отговори, с които Бенц отвърна на опитите му да завърже разговор, го накараха да си излезе. Бенц остана сам.

Трябва да бяха минали около двадесет минути след потеглянето на влака. Дъждът се бе усилил. Зад стъклата на прозорците, оросени от капки, се простираше черна и пуста равнина, из която тук-таме мъждееха светлини. Бенц погледна часовника си. До спирането на влака оставаше около четвърт час. Онова, що съзнаваше с мрачно доволство, бе усещането, че в тоя момент имаше тъй необходимата твърдост да изпълни решението си. И все пак той се бореше мъчително с няколко скъпи и мили образа от Германия, които още правеха усилие да го спасят. Бенц виждаше оловния блясък на Северното море, старата къща в Кил, родителите си… В мисълта му оживяваха спомени за Венцел: представи си лицето му, напрегнато и строго, такова, каквото го видя за последен път една дъждовна вечер, когато заминаваше с подводницата си. И ето че това лице сега изпъкваше пред Бенц с яснотата на халюцинация, под оная тайнствена светлина, която огрява в паметта ни образа на мъртвите. Излязло от забравата на толкова други спомени, то го молеше, заплашваше, проклинаше…

Внезапно Бенц почувствува, че влакът почва да намалява бързината си, и това го накара да потрепере. Излезе в коридора. Летецът, който преди малко бе в купето, стоеше до прозореца. Погледът му бе втренчен в студения мрак зад стъклото. Не виждаше ли призраци като Бенц? Той отиваше на Западния фронт, където неприятелят бе по-многоброен, сраженията — по-яростни. Не мислеше ли за трясъка на картечници, за внезапната тишина на спрелия мотор, за адския ужас на пламъци и чер дим, които обхващат машината?… Да, той сигурно мислеше за всичко това, защото Бенц видя как лицето му бе застинало в тъпата неподвижност у безнадеждно осъдените на смърт. Може би след една седмица там, високо над опустошената земя, той щеше да се превърне в пламтяща ракета, в овъглен труп. И все пак той се връщаше в Германия, той не бе дезертьор!… Няколко секунди Бенц гледаше лицето му потресен, измъчен.

— Гара! — каза летецът глупаво и се извърна към Бенц с последна надежда да почнат разговор.

— Далеч ли е? — попита Бенц глухо.

— Не, много близо.

Бенц спусна стъклото на прозореца и погледна навън. На това място влакът правеше голям завой. Бенц видя в далечината знака на семафора и зад него редките, блещукащи светлини на някакво село.

 

 

По-късно Бенц се учудваше на зловещата и бърза съобразителност, с която извърши всичко. Още преди спирането на влака той отиде във войнишките вагони. По тоя начин летецът, чието присъствие в коридора бе тъй неудобно, нямаше да забележи слизането му. От друга страна, ако войниците обърнеха внимание на това, щяха да помислят, че след потеглянето на влака се е качил в офицерския вагон. Тъмнината, дъждът и общата потиснатост, в която се намираха всички, улесниха действията му. Никой не го видя, когато скочи от стъпалото и с бързи крачки се загуби в тъмния лабиринт, между вагоните.

Бенц тръгна към светлините на селото през някакво тъмно пространство, което трябва да бе ливада или зеленчукова градина, защото скоро по стъпалата на ботушите му се налепиха тежки буци от пръст. Той се стараеше да върви по права линия. Прегази без колебание една малка река, после няколко ниви, след което се озова на шосето. Това го ориентира донякъде. Обърна се и хвърли поглед към гарата: една дълга, светла ивица бавно пълзеше към запад — влакът бе потеглил. Бенц тръгна по шосето, без да обръща внимание на вятъра и дъжда, които немилостиво шибаха лицето му. Селото се оказа по-далеч, отколкото предполагаше. След дълго лутане из улиците, следван от яростния лай на селските кучета, той намери най-после площада и от гърдите му се изтръгна въздишка на облекчение: пред кръчмата чакаше един закрит автомобил.

Колкото и да бе нежелателно, Бенц влезе в кръчмата, за да се стопли малко и да остърже от ботушите си дебелия пласт лепкава глина. Той бе мокър до кости и студът пронизваше тялото му. По някакво щастливо внушение селяните и шофьорът го взеха за офицер от германското интендантство, който обикаля селата да купува жито. Това обстоятелство заедно с двете шишета топла ракия, които изпи по съвета на шофьора, успокоиха малко нервите му. Време за губене обаче нямаше. Трябваше да стигне колкото може по-скоро в София, преди да влязат първите френски части. Бенц плати и заповяда на шофьора да тръгнат веднага.

 

 

Докато автомобилът летеше в бурната есенна нощ, Бенц се питаше трескаво кога трябва да съобщи на Елена за оставането си. Ако направеше това сега, излагаше се на безполезно и опасно разтакаване с униформа по улиците. От друга страна обаче, появата му пред слугите нямаше да бъде тъй неестествена: последните можеха да помислят, че влакът тръгва късно през нощта и че Бенц не е заминал още. Ако ли пък се обадеше на другия ден, когато французите щяха да влязат в София, той не можеше да направи това другояче освен по телефона. За нещастие обаче телефонът в малката къща на Петрашеви принадлежеше на германското комендантство и техниците бяха вдигнали апарата още при заминаването на Андерсон. Бенц остави въпроса нерешен.

Планът му бе, щом пристигне в София, да слезе някъде от автомобила и под прикритието на дъжда, който държеше улиците безлюдни, да отиде в малката къща. Преди да излязат с Елена, той бе оставил задната врата отключена. Там можеше да обмисли положението спокойно.

След малко Бенц забеляза огромното и трептящо сияние на София. Пелената на дъжда все още покриваше целия хоризонт. Автомобилът измина няколко тъмни предградия, през ями и невъобразима кал, които шофьорът обсипваше с ругатни. Най-после колата излезе на равна улица.

— Къде да ви закарам? — попита шофьорът, като намали скоростта.

Бенц му каза името на една малка и пуста уличка близо до Петрашеви, през която бе минавал много пъти. Той избра нарочно тази уличка. Ако странното пътуване бе събудило подозрение у шофьора и това го накараше да проследи Бенц, трябваше да остави колата си и да тръгне след него по стълбите, които извеждаха на улица „Московска“. Това обаче сега изглеждаше невероятно. Бенц затриваше много добре следите си.

Автомобилът спря на тая уличка и Бенц тръгна нагоре по тъмните стълби, взирайки се внимателно дали няма да срещне някого. Дъждът продължаваше да вали. Бенц излезе на „Московска“ и закрачи бързо към Петрашеви. Но как можеше да се обади на Елена, без да узнаят ротмистър Петрашев и слугите? Не, най-разумното бе да не губи време и да се прибере веднага в къщата при Военното министерство. Основанията му се засилиха, когато помисли, че бе твърде възможно да има и полицейски час. Всяко бавене можеше да докара твърде опасни обяснения в комендантството. Бенц се върна обратно и повтаряйки си всичко това, когато минаваше покрай руската легация, чу внезапно всред плющенето на дъжда и звука на стъпките си една мелодия, която го накара да замръзне на мястото си. Тя бе хор от много гласове, към които се примесваше биене на барабан и шум от маршируващи стъпки. Песента звучеше гордо, вдъхновено. Марсилезата!… Първият френски отряд влизаше в София и пееше Марсилезата! Бенц се ослуша напрегнато. Песента долетя до ушите му по-ясно. Несъзнателно Бенц постави ръката си върху кожения калъф на револвера. После се усмихна горчиво: това безсмислено и машинално движение не показваше ли до каква степен бе чужд на мисълта да се предаде на французите и въпреки всичко оставаше германец? Песента заглъхна в далечината.

Бенц продължи. Напрежението му бе тъй силно, щото всеки подозрителен шум го караше да се спира и обръща на всички страни. Най-после стигна до къщата. Пътната врата бе заключена (и ключът бе останал у Елена), но след кратко колебание Бенц се покатери на зида и прескочи немного високата желязна ограда. Попадна на някакви мокри, бодливи храсти, които издраскаха ръцете му, после в една дълбока локва. Мракът бе пълен. Бенц тръгна пипнешком към задния вход, чиято врата бе оставил отключена. През кухнята и едно малко коридорче той влезе в трапезарията. Той не се реши да запали електричеството. Под светлината на една улична лампа, която разпръскваше мрака в стаята достатъчно, Бенц отвори бюфета и бързо изпи няколко чаши коняк. После седна уморено на един стол до масата и подпря главата си с ръка. Бутилката остана пред него.

Някаква огромна потиснатост завладя изведнъж цялото му същество.

Първите часове след всяко престъпление са часове на мрачна притъпеност. После изведнъж съзнаваме ужаса на постъпката си и ни обзема паниката от последиците й. Имаше толкова обстоятелства, които Бенц не предвиждаше или предвиждаше, но смътно. Сега те се изправяха пред него с всичката си заплашителност. Как щеше да живее в една страна, окупирана от съглашенците? Той виждаше само два изхода: първият бе да крие оставането си от всички с изключение на Елена и да живее с нея до края на войната в някое уединено и безопасно място например в Х… Трябваше да се облече в цивилни дрехи и да се пази внимателно от хора, които можеха да го познаят.

Но това влечеше след себе си голям риск. Ако французите узнаеха по някакъв начин, че е германски офицер, щяха да го арестуват веднага. Как щеше да оправдае криенето си и докаже, че не е шпионин?

Втората възможност, която предотвратяваше опасностите на първата, бе да отиде веднага във френското комендантство и да заяви, че е дезертьор. Но това му се струваше унизително, неизпълнимо. Това значеше да се предаде на французите като вулгарен страхливец… Не, нямаше да стигне дотам! И после той не виждаше никаква гаранция, че щеше да бъде оставен на свобода. Щеше да бъде пленник и нищо повече. Ето до каква степен заслепението му бе попречило да предвиди първите и най-очевидни опасности, пред които се изправяше. Всичко това можеше да обезсърчи Бенц, ако в същото време той не мислеше и за Елена. Каквото и да се случеше по-нататък, поне имаше убеждението, че се бореше за любовта й докрай.

 

 

Късно през нощта Бенц легна несъблечен на една кушетка. Конякът и цигарите бяха притъпили съзнанието му. Той заспа тежък сън, прекъсван от полубудни състояния, в които чуваше ударите на часовника и неспирния плясък на дъжда. Събуди се призори, вкочанял от студ, с нетърпимо главоболие и тракащи зъби, но с много острото усещане за необходимостта да стане веднага. Нищо не вдъхва по-силна воля за живот, нищо не събужда по-пълно инстинкта за самосъхранение от образа на жената, която обичаме. Под сивата и мрачна светлина, която бавно проникваше в стаята, Бенц прибра нещата си, разхвърляни от вечерта. Фуражката и шинела занесе на тавана. Последният със своя лабиринт от сандъци и стари мебели представляваше твърде удобно място, в което Бенц можеше да се крие, ако в къщата дойдеха хора, които не познаваше или не искаше да го видят. Докато поставяше цигарите и револвера в джоба, той си каза уверено, че положението не бе тъй безизходно, както си го рисуваше снощи. Все пак обаче въпросът за начина, по който щеше да влезе във връзка с Елена, оставаше нерешен. Да излезе по улиците в германска униформа бе немислимо. Можеше да телефонира, но в къщата нямаше телефон. Единственият изход бе да чака Силви, която идваше всяка сутрин да почиства стаите. Но дали Силви щеше да дойде днес? Ако слугинята бе идвала вчера след излизането му с Елена да почисти стаите, вратата на задния ход трябваше да бъде заключена. Невъзможно бе да не забележи, че е отворена, и да не я заключи след почистването на къщата. Бенц имаше следователно основание да мисли, че Силви щеше да дойде. Колкото за поведението й, Бенц не се съмняваше ни най-малко в него. Не допущаше, че Силви можеше да го издаде. Елена бе довела тази слугиня от Цариград и имаше доверие в нея.

Тъй като дъждът продължаваше да вали и вероятността да дойде някой в такова време бе твърде малка, Бенц отиде в кухнята и си направи чай. Там имаше примус, спирт, захар, кафе, дори няколко кутии с бисквити — всичко това оставено в ред от прилежния ординарец на Андерсон. Двата аспирина, които Бенц глътна с чая, облекчиха главоболието му. Дори след малко той почувствува известно просветление. Тая къща, както и другата в Х… го караха да забравя гибелния път, из който вървеше. Всеки предмет, свързан с Елена, който тя бе виждала или докосвала, го изпълваше с тайнствено вълнение, като че присъствието й оставяше по тях някаква трайна, материална следа.

Три дни изтекоха в напрегнато очакване на Силви, която сякаш бе забравила напълно къщата. На четвъртия ден сутринта пред пътната врата спря един мъж с пардесю и каскет. Бенц позна веднага слугата на Петрашеви и има достатъчно време да изтича веднага на тавана. В първия миг тревогата потисна разочарованието му, после го обзе същинско отчаяние: не Силви, а слугата идеше да чисти. Бенц го познаваше съвсем малко и по никой начин не искаше да се довери на него. Самата му външност бе несимпатична. Слугата имаше лукаво кръгло лице със сладникава усмивка. Бенц се утеши с предположението, че той бе дошъл да извърши някоя дребна поръчка, но след малко чу шум от разместване на кресла. После го видя през прозорците на тавана как изнесе килимите в задния двор и почна да ги изтупва. Мисълта, че Силви нямаше да дойде, потисна Бенц извънредно. Стори му се, че затворничеството в къщата ще продължи вечно. Какво трябваше да прави? Изходът бе да потърси сам Елена или Силви, но как? Той проклинаше за лишен път глупавата предпазливост, която му попречи да си купи цивилни дрехи. Основанието му бе, че ако попаднеше случайно в ръцете на французите, по-добре бе да го заловят в униформа, отколкото цивилен. Но ето че сега цивилните дрехи му ставаха тъй необходими!…

Той бе клекнал между едно голямо прашно огледало и няколко сандъка. Докато разглеждаше таванския хаос около себе си, дойде му наум, че може би в тия сандъци имаше цивилни дрехи. Бенц реши да ги отвори веднага слез излизането на слугата. Между това последният най-усърдно се занимаваше с работата си, която продължи до обед. Защо чистеше тъй основно? Дали ротмистър Петрашев, който, макар и ранен, трябва да бе влязъл вече във връзка с френските офицери, не беше отстъпил къщата на някой от тях. Мило съжителство!… Нямаше нищо невероятно в предположението и то накара Бенц да си повтори още веднъж необходимостта да действува веднага. Сега всичките му надежди бяха обърнати към сандъците. Бе твърде възможно да намери в тях ако не цивилни дрехи, поне някоя българска униформа, която можеше да облече. Това преобличане не изглеждаше много безопасно, но какво друго имаше възможност да направи? Важното бе да излезе за половин час от къщата и по телефона от някое кафене или ресторант да се обади на Елена.

Веднага щом слугата излезе, Бенц се залови да отваря сандъците. Това бяха стари, обковани с желязо сандъци, облепени с всевъзможни етикети, които свидетелствуваха за дългото им странствуване в чужбина. С помощта на една ръждясала кавалерийска сабя Бенц изкърти доста трудно ключалките на най-големия от тях. Уви, той бе пълен с книги и портрети!…

Тъй като любопитството към всичко, що бе свързано с живота на Елена, не го оставяше дори в тоя момент, Бенц почна да разглежда портретите. Повечето бяха стари семейни снимки, но между тях имаше и такива на Елена, които го развълнуваха. Тия захвърлени портрети бяха за него като история, разкриваща узряването на един чаровен образ. Елена бебе, учудено от света. Елена момиченце, ефирно и нежно създание, като децата в приказките. Елена на четиринадесет години, в моряшкия костюм и поза на осъзнато кокетство. Елена в муселинова рокля и широкопола сламена шапка, с тайнствен поглед, устремен в първите миражи на любовта… Всичко това бе тъй мило и скъпо за Бенц, щото той не можеше да не почувствува сълзи в очите си. Сладостен и неизразим възторг му пречеше да откъсне поглед от снимките. Той прекара в това състояние повече от час.

Един внезапен шум от затваряне на пътната врата го стресна и накара да се ослуша тревожно. Не чу нищо повече. Като че някой бе влязъл в къщата, но това предположение му се стори съвсем невероятно. Когато слугата си отиваше, Бенц видя с очите си от прозорчето на тавана как заключи пътната врата и взе ключа със себе си. Ала трясъкът от затварянето бе ясен и в това Бенц не можеше да се съмнява. Той бе свикнал да различава тоя шум между всички други.