Димитър Димов
Поручик Бенц (11)

XI

Дали Бенц не каза много? И дали Елена щеше да го последва наистина в Германия? Онова, което имаше значение в тоя момент, бе пълната му увереност, че ще го направи. Бенц я обичаше и това го заслепяваше пред най-простата очевидност: Бенц нямаше къде да я заведе. Освен при майка си. Това значеше да живее пак отделно от Елена. Ако постъпките на генерал Д. се увенчаеха с успех (какъв срам за германските щабове в България!…), сигурно щеше да бъде изпратен на Западния фронт, в някой полски лазарет на Шампан или Артуа, където Елена не можеше да дойде или можеше, но само като милосърдна сестра. И тъй срещу удобствата, блясъка, удоволствията, които имаше в София, Бенц можеше да й предложи само избора между две възможности: да остане при една стара, самотна и може би враждебно настроена към нея жена или да бъде при него и да се грижи за ранени войници. А после? После, когато войната свършеше, монотонното съществуване в някой затънтен германски гарнизон като жена на полкови лекар.

Разбира се, Бенц не мислеше нищо подобно в трена, когато пътуваше обратно за Х… Във второкласното купе пътуваха и няколко български офицери. Те бяха отпускари и се връщаха на фронта. Това личеше по лошото им настроение, по едносричните думи, които от време на време разменяха помежду си, по оная мрачна резигнация, която слага отпечатъка си върху лицата на всички мъже, отиващи в окопите. Когато Бенц палеше цигарите си, щракането на запалката ги стряскаше и те хвърляха към него къси, враждебни погледи. После отново потъваха в мислите си. Те бяха с изтрити униформи, със синкаво-жълти, маларични лица. Когато влакът пристигна в Х… и трябваше да излезе от купето, Бенц отдаде чест, но никой не отвърна на поздрава му. Краят на войната приближаваше, приближаваше…

 

 

Бенц се чувствуваше някак горчиво обиден от българите, от генерал Д., от спътниците си във влака и от една група войници, които ядяха плодове по скамейките на перона и също не намериха за нужно да му отдадат чест. Бенц се престори, че не ги забелязва, и всъщност това бе най-разумното. Каза си уверено, че ще бъде много смешно, ако отиде при коменданта на гарата и поиска обяснение за държането им. Самата мисъл, че можеше да извърши подобна глупост, му подсказа до каква степен се бе отдалечил от ясното виждане на нещата в света. И все пак тоя свят продължаваше да съществува, кипеше около него, блъскаше и отнасяше хората в разрухата на войната, без да накърнява съществуването на другия свят — света на Елена, — затворен в него, излъчен от него, с всичката разточителност на цветове и форми, които любовта можеше да му даде. Ако физическото съществуване на Бенц бе оковано в железните вериги на войната, всичко, що оставаше от личността му като дух и морална сила, бе в ръцете на Елена. Това раздвоение бе мъчително и сладостно.

Докато автомобилът на интендантството го возеше по задушните и криви улици на Х…, Бенц се мъчеше да дойде на себе си или поне да притъпи натиска на острото и неотслабващо вълнение, което притискаше сърцето му. Слънцето клонеше към запад и вечерните сенки се удължаваха. Последната зеленина се бе превърнала в мъртвешки цветове на злато и пурпур. Под червените лъчи на ниското слънце тия цветове изглеждаха още по-ярки, дори някак фантастични и с това внасяха остри, пронизващи тръпки в меланхолията на есента.

Бенц знаеше, че ще завари фон Харсфелд у Петрашеви, но това не го тревожеше много. Автомобилът на фон Харсфелд с австро-унгарско флагче наистина чакаше пред пътната врата. Шофьорът отдаде чест и това поласка смешно гордостта на Бенц; германската униформа пазеше авторитета си поне пред австрийците.

В градината Бенц съзря с досада високия силует на Хиршфогел. Хиршфогел се разхождаше между увехналите карамфили, наметнат с шинела си, и сигурно чакаше треската. Повече от всеки друг път той приличаше на мъртвец с шинела си, загърнат като в саван, с бледото си лице, с хлътналите си бузи, с дълбоките орбити на очите си. Бенц знаеше, че отпуската му изтичаше тия дни. Хиршфогел я бе прекарал тук, в горещината и праха на тоя нездрав град. Защо? За да засилва омразата си към жените ли? В този момент Бенц имаше достатъчно грижи, за да се пита дали Хиршфогел бе луд или не. Хиршфогел го забеляза, като минаваше по алеята, и дойде при него.

— Е, какво? — попита той.

— Всичко ще бъде извършено — каза Бенц сухо.

— Тя ви чака от сутринта. Андерсон и фон Харсфелд заминават тая вечер за Главната квартира.

— А вие? — попита Бенц с досада.

Хиршфогел го погледна със студения пламък на тъжните си, сурови очи.

— Утре сутринта — измърмори той презрително.

 

 

Макар да бе късна есен, дните в Х… бяха все още топли и някак мъчително задушни. Поради това обстоятелство навярно осветеният с ацетилинова светлина прозорец на стаята, в която се намираха Елена, Андерсон и фон Харсфелд, бе отворен. Шумът на автомобила и пронизителното скърцане на вратата трябва да бяха издали идването на Бенц. Това не го въодушеви никак. Едно запознаване с фон Харсфелд му се виждаше досадно при всички възможни обстоятелства. Но тъкмо това накара Бенц да влезе вътре. Капитан фон Харсфелд можеше да помисли, че Бенц се бои от него. Подобно чувство липсваше напълно при идването на Бенц и затова, щом видя едрата левантинска слугиня, той й каза да съобщи за пристигането му. Слугинята се върна след малко и направи знак на Бенц да се качи горе. Той беше изкачвал много пъти с нетърпелива бързина тия разклатени дървени стълби. Обикновено го посрещаше веселото възклицание на Елена. Сега обаче Бенц изкачи стъпалата бавно, чувствувайки отдалеч тежката атмосфера, в която му предстоеше да влезе.

Стаята, която му посочи слугинята, служеше за спалня на Елена. Тя бе твърде обикновена, светла стая на младо момиче, със скрин, с диван, с много възглавници, с кръгла маса по средата и няколко кресла. Бенц преодоля с известно усилие мисълта, че фон Харсфелд бе прекарал с Елена в нея почти целия ден, и влезе вътре. Тягостната му напрегнатост се облекчи значително от присъствието на Андерсон, който се бе разположил удобно между възглавниците на дивана. Елена стоеше до прозореца всред някаква отдалечена замисленост. Тя отговори на Бенцовия поздрав със слаба усмивка и му направи знак да седне на едно кресло много близо до нея. Бенц се подчини и седна. Чак тогава Бенц забеляза в тъмния и далечен кът на стаята капитан фон Харсфелд. Той бе седнал в едно дълбоко кресло и пушеше пура. Бенц стана веднага и направи малък, вежлив поклон. Фон Харсфелд също се поклони, но без да става. Това отговаряше на разликата в чиновете им. На Бенц се стори, че имената им прозвучаха едно след друго с остър металически тон. Или може би това впечатление се дължеше на Бенцовата напрегнатост и тишината в стаята. Капитан фон Харсфелд зададе на Бенц няколко банални въпроса във връзка с идването му в България. Докато отговаряше, Бенц успя да разгледа бледното му аристократично лице с тънки, безкръвни устни, с прав нос, с пепеляворуса коса, със сиви очи, едното от които бе скрито зад монокъл. Не можеше да се каже, че това лице наподобяваше в израза си лекотата и безгрижието на ротмистър Петрашев. Зад студената му неподвижност, зад тънката отсянка на презрение към всичко, което го заобикаляше, човек усещаше нещо твърдо и пронизващо заедно с една отблъскваща чувственост, която се проявяваше в гласа, в движенията, в цялото съвършенство на безупречната му външност и която липсваше у ротмистър Петрашев. Бенц помисли горчиво, че тая чувственост, това противно и скрито под маска сладострастие бе опиянявало някога Елена.

Докато Бенц се стараеше да изглежда равнодушен, фон Харсфелд и Андерсон подеха спор около новата Хинденбургова линия. Това стана по повод на Бенцовото пребиваване в окупираните области на Франция преди две години. Спорът не развълнува никак Бенц. Той съзираше много добре целта му да служи като параван на разговора, който бе воден, преди да влезе. Бенц имаше усещането, че комедията, разигравана от два месеца пред него, продължаваше още. Наистина Бенц Не можеше да разбере защо тия хора продължаваха да стоят още и на всичко отгоре да се забавляват със спор от висшата стратегия. Не, това го подлудяваше! Буквално!… След като бяха измъчвали през целия ден Елена, сега искаха да го уверят в своята непринуденост. Играта с Бенц продължаваше — и колко дръзко! Дали нямаше да чуе някой нов, трогателен епизод от живота на Елена, разказан между имената на Мантойфел и Клаузевиц? Екстравагантната глупост на това предположение накара Бенц да се усмихне. Той съзна изведнъж всичката неуравновесеност на състоянието си.

— Защо се смеете? — попита Елена, като се наведе над него.

— На Клаузевиц — каза Бенц горчиво.

Тя се усмихна снизходително на увлечението, с което Андерсон доказваше на фон Харсфелд близкия триумф на германците.

— Искате ли войната да свърши по-скоро? — попита тя с оная усмивка, която винаги даваше скрит смисъл на думите й.

— Да — каза Бенц ниско, — за себе си.

— Само за себе си? Очаквах да помислите и за мен.

— Днес ме увериха, че нямам право да мисля за вас.

Неясният смисъл на думите му я озадачи. Тя го погледна тревожно и за да прогони от мисълта му сянката на всяко възможно подозрение, каза бързо:

— Знаете, че в тоя момент сте всичко за мен.

— О, да — съгласи се Бенц мрачно. — В тоя момент. Знам това.

Облегната до прозореца, тя продължаваше да стои наведена над Бенц с безкрайно търпение в израза на лицето си, който бе станал тъжен.

— Защото сте хирург ли? — попита тя със задавен шепот.

Бенц беше оскърбил искреността на чувствата й и незаслужено, разбира се, в минутното ожесточение на човек, който се измъчва тайно и не може да облекчи болката си.

— Не зная — каза Бенц уморено. — Бедата е в това, че не зная… Човек би желал да разбира действията ви тъй лесно, както разбира думите ви например.

— Действията!… — прошепна тя измъчено. — Но какво съм направила?

— Нищо — каза Бенц. — Много дръзко би било да задавам тоя въпрос дори на себе си. Знаете ли, днес се надценявам ужасно. Съзнах това преди малко…

Тя пак не разбра нищо, но го погледна критично, състрадателно — тъй както би погледнала някой луд. След това се отдалечи от Бенц и седна изнемощяла върху най-близкото кресло, закривайки очите си с ръце.

— Днес останах без сили — произнесе тя съкрушено.

Всичката й отпадналост намери израз в изнурената и дълбока въздишка, с която произнесе тия думи. Но можеше ли Бенц да разбере състоянието й? Като че целият ден бе протекъл за него в тежък сплин, та бе недостъпен дори за най-обикновено съчувствие. Присъствието на фон Харсфелд го дразнеше без всяка разумна причина. Озлоблението, в което се намираше след разговора с генерал Д., продължаваше да гори още. Освен това Бенц имаше тягостната увереност, че през деня Елена и фон Харсфелд се бяха отдали на драматични обяснения, които подчертаваха силата на някогашните им връзки. И наистина, макар бурята да бе преминала вече (Бенц трябваше да чуе само последните й, заглъхващи трясъци), атмосферата продължаваше да бъде наситена с електричество.

— Вие ли? — попита фон Харсфелд след малко. — Струва ми се, че не. Запасът ви от сили е неизчерпаем. Това може да се допусне, като вземем предвид начина, по който воювате с всички. Но каква нужда имате да се карате и с него?

С много точно движение на ръката си фон Харсфелд посочи Бенц отдалеч. Елена несъзнателно извърна лицето си към Андерсон.

— Истина ви казвам, поручик Андерсон — произнесе тя, — сега дори Хиршфогел би могъл да се убеди колко по-жестоки са мъжете.

Андерсон наведе глава със скръбно съжаление и предпочете да замълчи.

— Липсва ли ви Хиршфогел? — попита фон Харсфелд.

— Хиршфогел!… — извика тя и се огледа наоколо като животно, уловено в капан. — Къде е Хиршфогел? Извикайте Хиршфогел! Само той ми липсваше, за да полудея напълно!

— О, вие не сте толкова слаба! — каза фон Харсфелд. — И после много трудно би било да допуснем, че сте в състояние да полудеете заради някой мъж.

Тя го погледна безпомощно и угаси цигарата си, която бе запалила преди малко.

Фон Харсфелд продължи:

— Забелязвам, фройлайн Петрашева, че сте станали крайно самомнителна личност.

— Да, от много ласкателства — каза тя.

— Не можете да отречете, че това е вярно — заяви той, като отправи към Бенц студения блясък на монокъла си. — Онова, което би трябвало да ви направи впечатление, е, че приемате такива ласкателства едновременно от много страни.

— Не съм виновна за това.

— Не сте — процеди той насмешливо. — Тогава кой е виновен? Вие виновен ли сте? — обърна се той внезапно към Бенц.

— Няма нужда да замесвате господин Бенц — избухна тя. — Много добре знаете, че той се намира тук от съвсем безкористни подбуди.

— Знам — каза фон Харсфелд с най-почтителен вид, който отне на Бенц възможността да реагира. — Значи, не сте виновна? — продължи той към фройлайн Петрашева с усмивка, която можеше да изглежда шеговита, ако обстоятелствата не бяха тъй трагични за него.

— Имам право поне да мисля това, ако не да се оправдавам.

— Никоя жена не би могла да се оправдае, преди да й простят.

Той я погледна, но понеже Елена не отговори, запълни мълчанието й със сдържан смях, който не бе твърде весел.

— Колко сте великодушен! — произнесе тя.

— А вие снизходителна — каза фон Харсфелд, като се изправи.

След това отиде при нея и целуна ръката й. Същото направи и Андерсон. Двамата излязоха от стаята. Андерсон кимна на Бенц измъчено с глава, докато фон Харсфелд не се обърна дори.

Бенц излезе на верандата и седна на един плетен стол. Бумтенето на автомобила, който отнасяше Андерсон и фон Харсфелд, замря в далечината. На изток изплува бледна, забулена в изпарения луна. Налудничавата сянка на Хиршфогел все още блуждаеше в градината.

Бенц се чувствуваше уморен и раздразнен. Фон Харсферд и дори Андерсон имаха прекрасно вид на хора, за които не представляваше нещо повече от обикновен човек, дошъл да поправи срещу заплащане водопровода или звънците. Разговорът, в който присъствието му бе понасяно, тъй да се каже, от досадна необходимост, го остави с острото усещане, че бе съвършено нищожна личност, попаднала случайно в обсега на Елена, до която имаха право да се доближават само те. Това състояние го измъчваше. Струваше му се, че Елена трябваше да ги изгони. И понеже не направи това, сега бе готов да стане и да си върви сам. Спря го необходимостта да й даде няколко наставления във връзка с онова, що предстоеше.

— Бъдете по-учтив — каза тя, като дойде на верандата и седна до него.

Бенц почувствува лъха на оригановия парфюм — лек, тънък и неописуемо сладостен, когато се излъчваше от нея, защото бе най-подлудяващото физическо усещане за близостта на тялото й след докосването.

Бенц я погледна и не каза нищо.

— Чаках ви цял ден — продължи тя с онова сладостно трептене в гласа, което понякога превръщаше думите й в запалени стрели. — Простото ви присъствие бе достатъчно да ме облекчи. И когато дойдохте, бягате от мен. Но не ще ви изпусна сега — заяви тя с внезапно поривист тон, като сграбчи ръката му.

Бенц не направи никакво усилие да се отърве. Всичките тайнствени сили, които излъчваше съблазънта й, минаха в тялото му; но той имаше достатъчно сила от гордост или просто благоразумие да остане неподвижен.

— Нито пък ще избягам — каза Бенц отпаднало. — Знаете много добре, че няма къде да се скрия от вас. Вие затрихте миналото ми, затрихте всичко, в което можех да намеря убежище.

— Въобразявате си — каза тя с несигурен глас на уплашено дете, което иска да се оправдае. — Аз съм изпитвала същото чувство. Достатъчно е да се върнете в родината си, за да почувствувате неразрушимата сила на миналото. Винаги когато отивам в Цариград…

Тя не довърши. Внезапното и възмутено движение, което Бенц направи, отхвърли ръката й тъй силно, щото последната се удари в ръба на масата и падна тежко.

Тя го погледна умолително, неразбираща и измъчена.

— А!… — извика Бенц. — Значи, и от вас трябваше да чуя този съвет!…

— Кой съвет? — попита тя оскърбено.

— Тоя, що чух днес от един човек, на когото удивително приличате по шарлатанството си.

— Шарлатанство!… — повтори тя. — Какво търси тази дума между нас?

— Не зная. Питайте себе си.

Тя го погледна напрегнато, после се усмихна:

— Без шеги, Айтел!… Един човек, казахте…

— Да, един много почтен човек. Като стигнете възрастта му, ще закоравеете като него.

Тя го гледаше слисано.

— Къде го видяхте? — попита тя с развълнуван глас.

— В София. Имах честта да бъда поканен с него на обед от брат ви. Това бе наистина един чудесен генерал, преизпълнен с готовност да дава мъдри съвет и, но не тъй нахален като вас да ме уверява, че са непременно в моя полза.

— Настойникът ми!… — извика тя изумено. — Как стана това?

— Не е важно. По-голямо значение би имало да знаете, че той ме посъветва след няколко дни да се махна по дяволите. Това съвпада и с вашето желание.

— Не ме измъчвайте — каза тя.

— Безсилен съм да ви измъчвам. Бих го направил, ако знаех, че у вас имаше поне капка чувство.

— Какво ви каза по-нататък?

— Каза ми, че ще улесни това с генерал Шолц. Вашият настойник е човек с високи връзки и много остроумен. Но ако някой немски генерал се забавлява с него да играе след вечеря билярд, сигурен съм, че този генерал не е и не може да бъде Шолц.

— Не обиждайте настойника ми — каза тя весело.

— Аз само реагирам на намека му… Германската армия не се командува от българи. Нямам ли право да забележа това?

— Имате — измърмори тя. — Но какво стана после? Говорихте ли за мен?

— Говорихме. Но какво представлявате вие в сравнение с благородния, превъзходния, неоценимия капитан фон Харсфелд? Ще ми позволите да забележа, че си зададох този въпрос, докато настойникът ви ви изреждаше универсалните достойнства на характера му.

— Предполагам, че после сте се смели до сълзи.

— Можех да се смея, ако и вие тая вечер не бяхте повторили съвета му. Солидарността ви е трогателна наистина. Колкото за подбудите, те нямат никакво значение. Настойникът ви ме счита за опасен, а вие се отегчавате от мен — ето разликата.

Елена песимистично поклати глава:

— Цялото нещастие, Айтел, се състои в това, че гордостта ви пречи да видите любовта ми.

— Любовта ви!… — повтори Бенц със затаен дъх.

— Да, господине! — извика тя с глас, в който трептеше дълбоко, сподавено вълнение. — Но дори когато имате доказателства за нея, мислите, че тя е монета, с която се разплащам.

— Не зная — каза Бенц насмешливо. — Мъчно е да се вярва на думите ви. Вижда ми се парадоксално да обичате някого и да го увещавате да се махне от очите ви.

— Идиот! — прошепна тя.

— Тая дума можете да хвърлите на всеки нахален мъж, който ви закача по улицата. Не можете да ме уверите, че в тоя момент я заслужавам.

— Както и вие, че не сте нахален.

Няколко секунди двамата се гледаха, после изведнъж се разсмяха високо. О, незабравими часове, в които любовта летеше над тях и махането на крилете й разгонваше последните съмнения!… По-късно Бенц не можеше да мисли за тях, без да почувствува сълзи в очите си.