Димитър Димов
Поручик Бенц (10)

X

На другия ден ротмистър Петрашев покани Бенц по телефона да обядват заедно. С безупречна вежливост той изрази на френски съжалението си, че не могъл да го види още снощи. Вън от личното му искане да се срещне с Бенц, същото желание проявил и генерал Д., настойникът на сестра му. Андерсон му разправил чудесни неща за Бенц. Генерал Д. много обичал младите хора и в това отношение бил дори непоправим. След още няколко любезности от този вид той каза най-после, че сестра му заминала тая сутрин с прислужницата си (avec sa femme de chambre) за Х… Съвсем внезапно. Елена имала навика да се измъква вероломно от светските си задължения. Това безгрижие днес могло да се нарече остроумно, ако половин час след заминаването й не пристигнал капитан de Harsfield. Какъв mal chance за двамата! Но в цялата тая работа могло да се долови предварителното им споразумение… Ха-ха-ха!… Защо капитан de Harsfield заминал веднага след нея. След още едно „ха-ха-ха“, досущ неспособно да зарази Бенц, той затвори телефона. Бенц почувствува облекчение, когато престана да чува гласа му.

Кое бе накарало фон Харсфелд да хукне за Х…? Ревността, без съмнение. Бенц си каза с пълна увереност, че фон Харсфелд трябваше да е научил вече за съществуването му. Но не почувствува злорадство. Онова, що определя омразата към съперниците ни, не са постъпките на последните, а отношението на жената, която обичаме, към тях. Елена не обичаше фон Харсфелд и това бе достатъчно за Бенц да не го мрази.

Към обед Бенц се почувствува твърде изненадан от неочакваното идване на ротмистър Петрашев в хотела, малко преди да излезе от него. Ротмистър Петрашев бе дошъл с автомобила си. Бенц изпита досада от любезната му настойчивост. Ротмистър Петрашев имаше извънредно пищен вид в парадния си огненочервен мундир със сребърни бранденбурги и множество ордени, с разкошния си сив калпак, чието перо не бе по-късо от половин метър. Той подаде на Бенц ръката си и се усмихна твърде красиво, като обясни, че идвал от някакъв парад. Веднага след свършването му успял да се измъкне (s’évader) и да седне в колата, която го чакала на един ъгъл. После погледнал часовника си и му дошло наум да вземе Бенц от хотела. Дали присъствието на генерал Д. не би го отегчило? Не! Много се радвал. Някои стари хора запазвали в сърцето си романтичното любопитство на младостта.

Заобиколиха бавно „Ал. Невски“, при което Бенц научи, че най-големият срам на ротмистър Петрашев през тая седмица било недостатъчното му владеене на немски език. Бенц веднага се сети, че ротмистър Петрашев беше аташиран към кронпринца, и го попита какви са впечатленията му от височеството.

— Великолепни — каза ротмистър Петрашев и после добави с намигване: — C’est un bohème de pure qualité.

Лекотата на обноските му, игривата насмешливост, която придаваше на гласа си, бяха съвсем непринудени. Бенц можеше да се забавлява с тях, ако не бе тягостното усещане на въпроса: „Защо ме викат?“ Не можеше да си даде никакъв отговор. Трябваше да го убеждават ли? Излишно. Бенц предполагаше, че Елена ги е уведомила за готовността му да извърши операцията. Тогава каква нужда имаше да му говорят още веднъж за нещо, което знаеше вече?

Бенц влезе в трапезарията, правейки усилие да преодолее в ушите си звънтенето на няколко анекдота, които ротмистър Петрашев му разказа по пътя. Те се отнасяха до кронпринца, бяха пикантни и по всяка вероятност измислени. Ротмистър Петрашев обаче ги разказваше много майсторски и с най-прилични изрази, та изглеждаха като истински.

Веднага след влизането им отнякъде се появи генерал Д. Той също бе в парадна униформа, макар и не тъй блестяща като гвардейската на ротмистър Петрашев.

Ротмистър Петрашев представи Бенц на френски:

— Le lieutenant Benz, с когото се запознахме в Х…

— Ние се познаваме — каза генерал Д., като кимна милостиво с главата си. После се обърна към Бенц: — Ma nièce m’a causé beaucoup de vous. Много се радвам. Винаги се подмладявам, когато попадна в средата й.

— Това е красиво, mon général! — каза Бенц с усмивка. И после добави: — Дори когато остареете наистина.

— О — каза той кисело и се усмихна също в размера на едно „vous plaisantez“, — ще видите и вие колко мъчно се остарява.

Върху масата в най-изискан порядък бяха сложени прибори от хубав порцелан и сребро, венециански чаши и токайско вино, вероятно от знаменития подарък на фон Харсфелд. Слугата почна да носи ястията и разговорът благодарение на ротмистър Петрашев взе характер на метафизично разискване върху остаряването на чувствата. Това спаси всички от деликатната тема на войната и заплетените работи на съюза. Защото генерал Д. беше българин. Същински! Не като Елена, нито като брат й, който в този момент изящно лапаше печеното си.

После разговорът неусетно мина върху личността на Бенц. С удивителна ловкост генерал Д. успя да го разпита за много неща. И бе очарован!… Бенц трябваше да се зачерви от похвалите, които генерал Д. сипеше върху него, до момента, в който съзна изведнъж обезпокоителната преднамереност на ласкателствата му. Дали този почтен български генерал със златни пръстени на ръцете вярваше наистина, че Бенц ще се подчини на желанието му да забрави Елена? Може би. Неговите кръгли, синьо-зелени очи не изпущаха Бенц през всичкото време, докато се възхищаваше от достойнствата му. Бенц се чувствуваше смазан от тежестта на собствените си добродетели.

Най-после обедът свърши и слугата донесе кафето. Ротмистър Петрашев го изпи много бързо, после погледна часовника си и стана от масата.

— Ще ме извините ли — попита той, — ако ви оставя за половин час? Имам бърза служебна работа в казармата…

И стегнат в червения си параден мундир, той остави масата със съжаляваща усмивка. Може би наистина имаше служебна работа в казармата. Но и да нямаше, Бенц не мислеше да се сърди. Познаваше вече маниерите му.

 

 

Учуди го само признанието на генерал Д.:

— Тъкмо исках да поговорим малко насаме.

Бенц заяви учтиво, че остава на разположението му. В този момент Бенц се почувствува спокоен — едно чисто отбранително спокойствие. Дори се изненада от себе си, когато каза:

— Надявам се, господин генерал, че моето съчувствие ще ви позволи да говорите по-лесно.

— Точно тъй — важно произнесе генерал Д. — Готовността и търпението ви ще бъдат оценени, както трябва.

Бенц трепна изведнъж и се зачерви със стиснати зъби, сякаш тоя човек бе избрал най-грубия начин да го оскърби. За пари ли намекваше? Бенц си спомни за Андерсон и Хиршфогел. Каква разлика между похватите на хора, които искаха да го склонят към едно и също нещо!

Кръглите очи на генерал Д. се спряха върху Бенц. Никакъв израз обаче в тях не издаде впечатлението, което му произведе Бенцовата реакция.

— Говоря за моралната признателност — каза генерал Д. с гладък и непроницаем глас. — Състоянието, в което се намирам като настойник, е твърде тежко… много тежко!… А също и неговото!

Той посочи с глава вратата, през която излезе ротмистър Петрашев.

— Помислете за ужаса ми, когато научих всичко това. Клетата, невинната Елена, жертва на един безсъвестен…

Бенцовите пагони му попречиха да завърши с думите „… германски офицер“. Но въпреки това Бенц си представи този „безсъвестен“ германски офицер: един летец, едно дете в униформа, на което ужасът на войната бе помрачил най-крехката младост. Виновен ли беше Райхерт? Жестоката съблазън на Елена не го ли бе накарала да забрави своята неопитност, изхабения мотор, повредената картечница? Бенц си представи тревясалия му и забравен от света гроб в някой македонски пущинак, далеч от отечеството, с дървен кръст, върху който признателни български пехотинци хвърлят от време на време няколко посърнали цветя.

— Това бе страшно за нас — продължаваше генерал Д., — за паметта на баща й, за семейните ни традиции, за средата, в която живеем. Но въпреки строгото си възпитание аз бях първият, който й простих. Та в що се състоеше грешката й, драги ми поручик Бенц? В това, че тя е умна, красива, възпитана, отзивчива към всяко страдание, неспособна да прогони с грубост един разпуснат младеж, който я преследваше навсякъде и когото тя търпеше от милост? Какво можеше да му противопостави срещу насилието? Не, тя не е виновна!… Нека всички жени, изпаднали в това състояние, са виновни колкото нея. И като мен мислят освен брат й, освен поручик Андерсон, освен вие (уверен съм в това) и още един друг мъж, по-заинтересован от всички ни, защото в случая се поставя на изпитание гордостта му — гордостта на един австрийски благородник…

— Капитан фон Харсфелд!… — произнесе Бенц мрачно.

— Същият! — продължи генерал Д. тържествено. — Но капитан фон Харсфелд е аристократ. Той стои над условностите и дребнавата ревност. Това е допустимо, като вземем предвид изключителния характер на чувствата му. Вие познавате също тъй и чувствата на Елена към него, към този необикновен човек, под интелектуалното въздействие на когото тя се оформи като жена, за да стане това, което е днес. Най-малко слушали сте за тия чувства, нали?

— Слушал съм — каза Бенц условно, — много малко всъщност.

Генерал Д. го погледна изпитателно с лукавите си очи.

— Не сте ли се интересували? — попита той недоверчиво.

— Не — отговори Бенц сухо.

— Разбирам — каза генерал Д. — Вие сте човек на отвлечения идеализъм, ако мога да употребя израза на поручик Андерсон за вас. Колко възвишена професия е вашата!…

— Аз не стоя тъй високо, господин генерал — каза Бенц скромно.

— Знам, знам! — пресече Д. с ласкаещ глас. — Вие сте много скромен; но поручик Андерсон ми говори дълго за вас. И повтарям още веднъж, аз ви ценя извънредно много като човек и лекар… Елена също тъй. Чудно ми е обаче защо не ви е говорила за чувствата си към човека, когото обича… Тя го обожава! Тя би трябвало да го защити поне пред вас от подозрение, че този човек прави някакъв компромис с гордостта си. Никак ли не ви е говорила за него? Предполагам да сте много близък вече с нея. Не се стеснявайте! Не намирам нищо неправилно в това. Тази близост би била твърде естествена — дори необходима за услугата, която се иска от вас.

Той разви цяла теория за приятелството между мъжа и жената, като дори си послужи с примери от живота и литературата. Бенц се удивляваше вътрешно на безспорната му начетеност, кристализирала в тъй жалки, светски форми. Генерал Д. завърши с думите:

— И тъй, поручик Бенц, вие сте добър приятел на племенницата ми, нали?

— В тоя смисъл, господин генерал, в който благоволявате да го считате за почтен.

— Благодаря ви много — каза той с възхитена усмивка. — В името на това аз ще отправя едно искане към вас.

Генерал Д. направи привидно колеблива, но всъщност тържествена пауза и клепките му замигаха бързо.

— Моля ви се, господин генерал — насърчи Бенц любезно.

Бенц знаеше вече откъде идеше опасността и можеше да даде сражение. Бе положителен в това, което щеше да чуе след малко. Разбра защо бе поканен от ротмистър Петрашев на тоя обед. Зад всяка любезност на тия хора се криеше по някой жесток удар. Бедното и нищожно съществуване на Бенц заплашваше сключването на един блестящ брак, бъдещото роднинство на тия богати и суетни хора с един дребен австрийски аристократ. Парите и титлата щяха да се съединят както в романите.

— Аз бих желал — каза генерал Д. с кротък и съвършено непринуден глас — след благополучния край на всичко да се върнете в Германия.

Той бе разкрил картите си — този изтънчен, мъчно остаряващ генерал! Но не беше ли още рано? Бенц също имаше своите карти. И между тях се намираше най-силният коз: любовта на Елена. Каквото и да бе чувството й към Бенц, плътско или възвишено, то бе налице, то му даваше неоспорима власт над нея.

Бенц можеше от любов към разговора да попита генерал Д. за причината на необикновеното му желание. Все щеше да получи някакво обяснение — остроумно или глупаво. Но не пита. Играта му беше омръзнала.

Вместо това произнесе с досада:

— Това би било чудесно! Но сега е война, господин генерал, и, струва ми се, вие знаете по-добре от всеки друг, че мъжете не зависят от себе си.

— Не се грижете — каза генерал Д. — Познавам един човек, който може да говори на Шолц.

Бенц го погледна слисан.

Генерал Д. се усмихваше спокойно.

На Бенц се виждаше невероятно и все пак това бе факт: един чужденец, един българин искаше да премести във военно време по своя угода един германски офицер и почти бе сигурен в успеха си. Бенц почувствува гняв. Бе засегнато по най-болезнен начин националното му чувство. Към тоя гняв се присъедини и някаква остра, горчива болка. Как!… Да погребе любовта си, да забрави Елена, да се махне от пътя на фон Харсфелд! Де се свие като мишка, да умре от отчаяние! Не!… Тоя вътрешен вик разтърси съществото му, унищожи колебанията му. Каквато и да бе Елена, скитница в любовта или порочна до ужас, тя го обичаше, тя му бе предложила частица от младостта си. Не! Хиляди пъти не!

Бенц се усмихна и стана от стола. Генерал Д. стана също.

— И така, обещавате ми — каза той, подавайки ръката си, — че ще изпълните това, което искам. Още тая вечер ще кажа да говорят на Шойбен или Шолц…

Той погледна Бенц възхитено, доволно. Или може би се възхищаваше от себе си.

— Господин генерал — каза Бенц тогава с тон на човек, който е престанал да се шегува, — това е невъзможно. Искам да кажа, не ще стане никога. Но ако въпреки всичко успеете благодарение на високите си връзки, длъжен съм да ви предупредя, че Елена ще замине с мен.

Ръката на генерал Д. падна като камък.

Той гледаше Бенц внезапно вцепенен, побледнял от гняв, неспособен да възрази нещо.

— Сбогом, господин генерал! — каза Бенц.

— Сбогом!… — отговори генерал Д. с положително дрезгав глас.