Агата Кристи
Безкрайна нощ (6)

Шеста глава

Майка ми продължаваше да живее на същата улица, където бе живяла през последните двадесет години — улица с еднообразни постройки, всичките грамадни и лишени, от каквато и да е привлекателност. Прагът беше добре белосан и всичко си изглеждаше както обикновено. Живееше на четиридесет и шести номер. Натиснах звънеца. Майка ми отвори, застана на входа и ме погледна въпросително. Изобщо не се беше променила. Висока и кокалеста, с посивяла коса, сресана на път по средата, с уста като мишеловка и вечно подозиращи очи. Изглеждаше здрава като бик. Знаех, че изпитваше известна слабост към мен. Никога не беше я показвала, и въпреки това бях разбрал, че я има. Нито за миг не беше преставала да иска от мен да се променя, но желанията й нямаха никакъв шанс да се сбъднат. Отношенията ни винаги стигаха до задънена улица.

— А, значи ти си бил — констатира тя.

— Аз съм — признах си.

Тя отстъпи малко назад, за да ми направи път, и аз влязох. Отминах вратата на всекидневната и отидох в кухнята. Майка ми вървеше след мен, после спря, като продължаваше да ме гледа.

— Доста време те нямаше — каза. — Какво прави?

Вдигнах рамене.

— Това-онова.

— Аха, както обикновено.

— Както обикновено.

— Колко пъти си сменял работата, откакто те видях за последен път?

За момент се замислих.

— Пет пъти — отговорих.

— Бих искала да пораснеш.

— Аз съм напълно зрял човек — обясних. — Вече съм си избрал как да живея. Как вървят твоите работи?

— Също както обикновено.

— Добре ли си със здравето и с всичко останало?

— Нямам време да боледувам — рече майка ми. После попита безцеремонно: — Защо си дошъл?

— Трябва ли да съм дошъл за нещо специално?

— Обикновено така става.

— Не виждам защо толкова не одобряваш това, че разглеждам света — възпротивих се.

— Като караш луксозни коли по целия континент? Така ли си представяш живота?

— Така излиза.

— По този начин няма да преуспееш. Нито пък като си зарязваш работата без предизвестие или лягаш болен и изоставяш клиентите си по разни затънтени градчета.

— Ти пък откъде си научила?

— Обадиха се от фирмата ти. Искаха да знаят дали не мога да им кажа адреса ти.

— За какво съм им притрябвал?

— Искали са отново да те назначат, предполагам — рече майка ми. — Умът ми не го побира защо.

— Защото съм добър шофьор и клиентите ме харесват. Във всеки случай какво можех да направя като се разболях?

— Знам ли — въздъхна майка ми.

Очевидно според нея съм можел да направя нещо.

— Защо не им се обади, като се върна в Англия?

— Защото имах по-важна работа — отсякох. Тя вдигна вежди:

— Нещо ново ли се мъти в главата ти? Нови безумия? Какви работи си захващал оттогава?

— Работих на бензиностанция. Бях механик в гараж. После — продавач в магазин и мияч в долнопробен нощен клуб.

— Фактически си слизал все по-надолу — отбеляза майка ми с мрачно задоволство.

— Ни най-малко — възразих. — Всичко е част от плана. От моя план!

Тя въздъхна.

— Какво предпочиташ, чай или кафе? Имам и двете.

Предпочетох кафе. Изгубил бях навика си да пия чай.

Седнахме, всеки с чаша пред себе си. Тя извади домашен кейк от тенекиената кутия и отряза по едно парче.

— Променил си се — каза внезапно тя.

— Кой, аз ли? Как по-точно?

— Не знам, но си променен. Какво е станало?

— Нищо не е станало. Трябва ли да е станало нещо?

— Развълнуван си — уточни тя.

— Каня се да обера една банка — споделих. Не й беше до шеги. Само отбеляза:

— Не, съвсем не ме е страх, че ще се захванеш с нещо подобно.

— Защо да не се захвана? Изглежда най-лесният начин да забогатееш бързо в наши дни.

— Много работа се иска — обясни майка ми. — А и трябва хубаво да се обмисли предварително. Повече умствено напрежение, отколкото на теб ти понася. А и не е достатъчно сигурно.

— Само си мислиш, че ме познаваш като петте си пръста — озъбих се.

— Не, не те познавам. Всъщност нищо не зная за тебе, защото ние двамата сме съвсем различни. И все пак мога да позная, когато с теб става нещо. Сега с теб става нещо. Какво има, Мики? Момиче ли?

— От къде на къде реши, че е момиче?

— Винаги съм знаела, че все някой ден ще се случи.

— Какво значи това „някой ден“? Много момичета съм имал.

— Не и по този начин. Досега ти беше момче, което се чуди какво да прави. Занимавал си се с момичета, но никога не си го вземал насериозно.

— А сега смяташ, че е сериозно?

— Мики, момиче ли е?

Отбягнах погледа й, извърнах очи и казах:

— Донякъде.

— А що за момиче е?

— Точно като за мен — отрязах накъсо.

— Ще я доведеш ли да се запознаем?

— Не, няма.

— Не ти се ще, а?

— Не ми се ще. Не искам да те засягам, но…

— Не ме засягаш. Не искаш да я видя, да не би евентуално да ти кажа „недей“. Така ли е?

— И да го направиш, едва ли ще обърна внимание.

— Може и да не обърнеш, но ще се разколебаеш. Нещо вътре в теб ще се разколебае, понеже ти винаги си се съобразявал с онова, което мисля. Аз съм единственият човек в света, който може да разклати твоята самоувереност. Да не е някоя смотанячка, която да се е лепнала за теб?

— Смотанячка — повторих аз и се разхилих. — Само ако я видиш! Караш ме да се смея. Разсмиваш ме.

— А от мен какво искаш? Знам, че искаш нещо. Винаги е така.

— Искам малко пари — казах.

— Няма да ги получиш от мен. За какво ти трябват? Да ги изхарчиш по нея ли?

— Не, искам да си купя скъп костюм, с който да се оженя.

— Ще се жениш за нея?

— Ако се съгласи.

Това я потресе.

— Само това липсваше! — избухна тя. — Здравата си загазил, сега вече ми е ясно. Винаги съм се страхувала, че ще направиш неподходящ избор.

— Неподходящ избор! По дяволите! — изкрещях, колкото ми глас държи. Бях побеснял.

Излязох и тръшнах вратата.