Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Endless Night, 1967 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 34гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Агата Кристи. Безкрайна нощ
Редактор: Георги Рупчев
Художник: Красимир Трифонов
Фотограф: Войчех Тодоров
Коректор: Росица Левакова
Издателска къща „Петриков“, 1994
История
- —Добавяне
Четвърта глава
Не бях забравил за намерението си да отида на търга. Изминали бяха три седмици. На два пъти ми се случи да пътувам до Континента, първия път до Франция, а следващия — до Германия. Стана така, че в Хамбург нещата достигнаха критичната си точка. И то единствено защото изпитвах страхотна неприязън към семейството, което возех. Те бяха живо олицетворение на всичко, което не можех да понасям. Нахални и груби, придирчиви, пък и неприятни — да не ги погледне човек. Все си мисля, че на тях дължах все по-засилващото се чувство, че не издържам повече на такъв подлизурски живот. Проявявах усърдие, забележете. Сигурен бях, че няма да ги изтрая и ден повече, но не им го казах. Има ли смисъл да си навличаш неприятности с фирмата, за която работиш? Така че аз любезно им телефонирах в хотела, обясних, че съм болен и изпратих телеграма до Лондон със същото съдържание. Информирах ги, че трябва да стоя под карантина и е препоръчително да изпратят шофьор да ме замести. Никой не можеше да ме обвини за това. Пък и нямаше да се разтревожат чак толкова за мене, та да искат допълнителни сведения. Просто щяха да си помислят, че имам прекалено силна треска и не мога да им изпратя по-подробна информация. По-късно щях да цъфна отново в Лондон и да им разказвам надълго и нашироко колко тежко съм бил болен. Само че не вярвах да стане. До гуша ми беше дошло от тази работа.
Този мой бунт се оказа действително важна повратна точка в живота ми. Заради него и по ред други причини аз се озовах на мястото на търга в уречения ден.
По диагонал върху предишното обявление бе залепен надпис: „Ако предварително не се продаде по частно споразумение“. Но обявата още си стоеше, следователно Циганското землище не беше продадено по частно споразумение. Толкова се развълнувах, че почти не знаех какво правя.
Вече споменах, че преди това не бях присъствал на публичен търг за недвижимо имущество. Кой знае защо си бях втълпил, че ще бъде вълнуващо. Но не беше. Ни най-малко. Оказа се едно от най-отегчителните зрелища, на които бях попадал. Търгът се провеждаше в полумрачно помещение и присъстваха само шест-седем души. Аукционерът беше напълно различен от ония, които бях виждал да ръководят разпродажбите на мебели и всякакви подобни вещи — хора с жизнерадостен глас, много сърдечни и пълни с шеги. А този синковец тук, с един ни жив, ни умрял гласец, възхваляваше имота, даваше сведения за земята и други такива неща и накрая неохотно обяви началото на наддаването. Някой предложи начална цена пет хиляди лири. Водещият се усмихна уморено, като човек, който чува не особено смешна шега. Сетне добави още това-онова около имота и наддаващите направиха още няколко предложения. Присъстващите бяха повечето провинциалисти. Един, който приличаше на фермер, друг, който беше, предполагам, от конкурентните строителни предприемачи и неколцина адвокати, струва ми се. Единият от тях изглеждаше като пришълец от Лондон, добре облечен и с вид на човек, който си разбира от работата. Не знам дали действително направи оферта, възможно е. Ако е направил, направил я е съвсем тихо и по-скоро с жест. Както и да е, наддаването лека-полека вървеше към края си, аукционерът оповести с меланхоличен гласец, че минималната цена не е достигната, и работата приключи.
— Ама че тъпотия — подхвърлих на излизане към един от провинциалистите, застанал близо до мен.
— Така става обикновено — отговори той. — Често ли ходите по такива разпродажби?
— Не. Всъщност ми е за пръв път.
— А, дошли сте от любопитство, така ли? Не забелязах да наддавате.
— Не е от страх — усмихнах се. — Просто исках да видя как върви.
— Ами най-често протича така. Просто искат да видят кой проявява интерес, нали разбирате.
Погледнах го въпросително.
— Според мен истинските кандидати са трима — продължи моят приятел. — Уедърби от Хелминстър. Той е строителен предприемач. След това Дакхам и Кумби, които наддават от страна на някаква ливърпулска фирма както разбрах. И накрая някакъв тъмен субект от Лондон, адвокат, бих казал. Разбира се, може да има и други конкуренти, но тези ми се виждат най-важните. Евтино ще се продаде. Всички мислят така.
— Заради лошата слава на мястото ли?
— Охо, значи сте чували за Циганското землище, а? Това са само приказки на местните хора. Поземленият съвет отдавна трябваше да поправи този път — ами че той си е направо смъртоносен капан.
— Значи е истина, че на мястото му е излязло лошо име?
— Уверявам ви, че това е просто суеверие. Във всеки случай, казвам ви, че истинската сделка ще стане задкулисно. Тепърва има да се споразумяват. Мене ако питате, може да го вземат онези от Ливърпул. Уедърби едва ли ще качи много цената. Той обича да купува по-евтино. Напоследък много имоти се разпродават, за да има кой да ги поддържа. В края на краищата не са много хората, които могат да си позволят да закупят мястото, да съборят порутената къща и да построят на нейно място нова, нали?
— Ами напоследък май не се случва много често — съгласих се аз.
— Трудно е. А какво да кажем за данъците и едно — друго, пък и в провинцията не се намира домашна прислуга. Не, в наше време хората по-скоро ще броят няколко хиляди лири за луксозен градски апартамент на шестнайсетия етаж в някоя модерна сграда. Големите и извънградски къщи трудно се продават.
— Да, но човек може да построи и модерна къща — взех да говоря аз. — Лесна за поддържане.
— Може, но излиза много скъпо, пък и на хората рядко им е приятно да живеят сами.
— Някои може и да обичат.
Той се разсмя и се разделихме. Продължих нататък, начумерен учуден от себе си. Без всъщност да забележа къде отивам, се озовах на пътя между дърветата и после закрачих нагоре по виещия се път, който водеше към голите хълмове.
И ето че стигнах до онова място, където за първи път срещнах Ели. Както казах, тя стоеше точно под една висока ела. Изглеждаше така, сякаш току-що се е материализирала от дървото. Беше облечена в тъмнозелен туид, а косата й беше с нежно кафявия цвят на есенно листо. Имаше нещо призрачно в това момиче. Щом я видях, спрях. Тя ме гледаше с едва открехнати устни и изглеждаше леко стъписана. Предполагам, че и аз съм изглеждал стъписан. Имах желанието да кажа нещо, но не знаех какво. Тогава смотолевих:
— Извинете. Аз… аз не исках да ви изплаша. Не знаех, че тук има някой.
Тя заговори и гласът й бе толкова мек и нежен, почти като глас на малко момиченце. Почти, но не съвсем. Просто рече:
— Няма нищо. И аз не очаквах да срещна някого тук. — Огледа се наоколо и промълви: — Това… това е усамотено място.
После лекичко потръпна.
През този следобед духаше доста хладен вятър, но може би не вятърът беше причината. Не зная. Приближих една-две крачки.
— Има нещо плашещо в това място, нали? — отбелязах. — Имам предвид тази разпадаща се къща.
— Кулите — промълви замислено тя. — Така се казваше, нали?
Само дето няма никакви кули.
— Ами сигурно това е само название. Хората дават на къщите си какви ли не имена, Кулите например, само и само да им придадат по-голяма тежест.
Тя се усмихна едва-едва:
— Вероятно точно така е станало. А дали това… вие може би знаете, аз не съм сигурна… Дали това е мястото, обявено за продан?
— Да — отвърнах. — Тъкмо се връщам от търга.
— Охо! — в гласа й прозвуча изненада. — Интересували сте се?
— Едва ли ще купя такава съборетина с няколкостотин акра гори. Не съм от тази категория.
— А продаде ли се?
— Не се достигна минималната цена.
— Аха.
Тя, като че ли си отдъхна.
— Да не би и вие да сте искали да го купувате, а? — попитах.
— О не, не, разбира се — в гласа й прозвуча някаква нервност, за миг се подвоумих и сетне изтърсих първото, което ми хрумна:
— Преструвам се. Естествено, че не мога да го купя, защото нямам пукната пара, обаче се интересувам. Бих искал да го купя, копнея да го купя. А сега, ако щете, смейте ми се, колкото ви глас държи.
— Но къщата е толкова разнебитена…
— Е, да. И дума да не става, че я искам такава, каквато е сега. Тази ще я съборя и помен да не остане от нея. Тази къща е грозна и трябва да е била изпълнена с тъга. Ала мястото не е нито тъжно, нито грозно. Красиво е. Погледнете оттук. Елате малко по-насам, сред дърветата. Вижте каква гледка се открива нататък към хълмовете и голите бърда. Виждате ли? А сега елате насам…
Улових я за ръка и я поведох в друга посока. Ако се държах налудничаво, тя не го забелязваше. Пък и аз не стисках ръката й, просто исках да й покажа онова, което виждах.
— Ето, ето, виждате ли как лекичко се спуска към морето, а от другата страна се подават скалите. Градецът се намира по средата, но ние не можем да го видим, защото го закриват хълмовете, по склона. Ако пък погледнете в третата посока, ще съзрете смътно очертана гориста долина. Представяте ли си сега, ако се отрежат дърветата, ако се направят широки алеи и се разчисти пространството около къщата, представяте ли си каква невероятно красива къща може да стане тук? Няма да я построите на мястото на старата. Ще я отместите насам, вдясно на петдесет-сто метра. Ето мястото, където можете да имате къща, изумителна къща. Къща, построена от гениален архитект.
— Да познавате гениални архитекти? — в гласа й се прокрадваше съмнение.
— Знам един.
И започнах да й разказвам за Сантоникс. Приседнахме един по друг на ствола на едно повалено дърво и приказвах ли, приказвах. Да, аз говорех на това стройно горско момиче, което никога досега не бях виждал, излях цялата си същност в безредния поток от думи. Показах й мечтата — такава, каквато човек може да си я сътвори.
— Знам, че това няма да стане — продължавах. — Няма начин да стане, но само ако си помислиш! Ако се отдадеш на тази мисъл изцяло, като мен. Ето там ще изсечем дърветата, така ще отворим пространство и ще насадим цветя и храсти, рододендрони и азалии. А после ще дойде моят приятел Сантоникс. Здравата ще има да кашля, защото май е на път да умре от нещо като туберкулоза, но ще смогне да построи къщата. Ще успее да я построи, преди да умре. Той ще направи най-шеметната къща, която може да има. Само ако знаеш какви са неговите къщи. Той строи само на големи богаташи, които трябва да знаят какво точно искат. Да знаят какво точно искат, но не в общоприетия смисъл. Трябва да бъдат хора, които копнеят да видят осъществена своята мечта. Да видят нещо прекрасно.
— Как искам да имам такава къща — въздъхна Ели. — Ти ме накара да я видя, да я усетя… Да, чудесно ще е да живееш там. Всяка твоя мечта се сбъдва. Тук човек може да живее свободен, необременен, необвързан с хора, които те принуждават да постъпваш не както желаеш и ти пречат във всичко. Господи, така ми е писнало от живота, който водя, от хората около мен. Писнало ми е от всичко!
Така започнаха нещата между Ели и мен. Аз с моите мечти и тя със своя бунт срещу живота си. Замълчахме и се спогледахме.
— Как се казваш? — попита тя.
— Майк Роджърс — отвърнах. — Майкъл Роджърс — поправих се бързо. — Ами ти?
— Фенела.
Малко се поколеба и добави:
— Фенела Гудман.
И ми хвърли тревожен поглед.
Това нищо не изясняваше. Продължавахме да се гледаме един друг. И на двамата ни се искаше да се видим отново, обаче в момента не знаехме как да го уредим.