Агата Кристи
Безкрайна нощ (3)

Трета глава

Не съм много наясно с въпросите на писането. Тоест, не ми е известно това, което един истински писател знае. Вземете например този епизод с картината. Всъщност той няма връзка с нищо друго. От него не произлиза нищо, той не води до нищо, но така или иначе усещам, че въпреки това е важен и си е на мястото. От всичко, което се е случвало с мене, той имаше някакво определено значение. Както имаше значение и Циганското землище. Както имаше значение Сантоникс.

Аз така и не съм казал почти нищо за тоя човек. Беше архитект. Разбира се, можехте и сами да се досетите. И за архитектите не знам достатъчно, въпреки че криво-ляво имам понятие от строителство. Попаднах на Сантоникс случайно, докато скиторех нагоре-надолу. По него време работех като шофьор и разкарвах насам-натам разни богаташи. Неколкократно пътувах зад граница, на два пъти прескочих до Германия (нали говорех малко немски), веднъж-дваж — до Франция (имах смътна представа и от френски), ходих и до Португалия. Обикновено клиентите бяха възрастни хора, които почти по правило имаха излишни пари и проблеми със здравето.

Когато развеждаш насам-натам подобни хора, започваш да се убеждаваш, че в края на краищата парите не са чак такъв келепир. Все се чудите как да се оправяте с преждевременните сърдечни смущения, през цялото време трябва да мъкнете безброй шишенца с всевъзможни хапчета и да берете сума ядове заради лошата храна и обслужването по хотелите. Повечето богаташи, които срещах, бяха абсолютни нещастници. Така де, и те си имат своите главоболия — данъците и капиталовложенията. Все за това слушаш да си говорят помежду си, все това разискват с приятелите си. Тревогите! Ето какво ги затрива. Пък и сексуалният им живот е умряла работа. Или са си натресли за съпруги разни дългокраки секси блондинки, които ги прекарват с гаджетата си както им падне, или са се бракосъчетали с някое грозно като смъртта, вечно оплакващо се женище, което без умора им натяква къде точно да оставят дрехите си, когато се събличат. А, не, не на мен тия. Предпочитам да съм си аз. Самият Майкъл Роджърс, който благоволява да разглежда света и, когато му се прииска — да излиза със симпатични момичета!

Всичко това, разбира се, върви ей така, ден за ден. Но какво да се прави, примирявам се. Животът е върховно удоволствие и за мен щеше да е достатъчно да продължавам да си живея с развлеченията. Но изглежда, че ще трябва да се кара и без тях. Наслаждението е състояние на младостта. А когато младостта почне да отминава, удоволствието вече не е удоволствие.

Имам чувството, че зад него винаги се е спотайвало нещо друго — желанието да притежаваш някого или нещо… Както и да е, да си кажа приказката. Та имаше един старчок, когото редовно влачех до Ривиерата. Строеше там някаква къща. Прескачаше да види как върви. Архитектът беше Сантоникс. Понятие нямам какъв беше по народност. Най-напред бях решил, че е англичанин, макар по-рано да не бях чувал такова шантаво име. Но едва ли беше англичанин. Може би — някакъв скандинавец.

Човекът беше болен. Личеше си от пръв поглед. Иначе бе млад, много рус и много кльощав, с такова едно кривнато лице. Двете му половини бяха съвсем несъразмерни. Цар беше да се държи лошо с клиентите си. Като се стигнеше до плащането, човек можеше да остане с впечатление, че все пак те са тези, които са поставили условията и имат някакви изисквания. Обаче не беше така. Сантоникс поставяше условията на клиентите и за разлика от тях беше напълно уверен в себе си.

По-специално за моя старчок си спомням, че почваше да се пеняви, още щом пристигнеше и видеше докъде са стигнали работите. Случваше се да долавям откъслечни разговори, докато киснех наблизо, готов да окажа услугите си като шофьор или носач. Всяка една минута съществуваше вероятност мистър Константин да получи я сърдечен пристъп, я мозъчен удар.

— Нищо не сте направили така, както ви казах! — едва ли не крещеше той. — Толкова пари сте похарчили! Прекалено много пари! Не се бяхме договорили така. Ще ми излезе много по-скъпо, отколкото предполагах.

— Напълно сте прав — съгласяваше се Сантоникс. — Но парите са, за да се харчат.

— Няма да се харчат! Няма да се харчат! Трябва да се придържате в рамките на лимита, който съм ви отпуснал. Ясно ли е?

— В такъв случай няма да получите къщата, която желаете — заявяваше Сантоникс. — Аз зная какво точно искате. Тази сграда, която строя, е къщата, която желаете. Напълно съм сигурен в това, както и вие. И не ми пробутвайте вашите дребнави еснафски сметчици. Искате наистина качествена къща и ще я получите, ще се фукате с нея пред приятелчетата си и те ще се пукат от завист. Аз не на всеки строя къщи, казвал съм ви. Една такава къща струва повече от парите, похарчени за нея. Тази къща няма да бъде като къщите на другите.

— Ужасна ще стане. Ужасна.

— О, не, няма. Бедата при вас е, че вие самият не знаете какво точно искате. Или поне така би си помислил човек. А в действителност знаете, само че не го осъзнавате напълно. Не можете ясно да си го представите. Обаче го знаете. Аз винаги усещам това. Разбирам какво търсят и какво желаят хората. Вие имате нюх към стойностните неща. Аз ще ви покажа качество.

Обикновено Сантоникс говореше по този начин. А пък аз стърчах наоколо и слушах. Така или иначе и самичък можех да видя, че постройката, която се изграждаше сред боровите дървета с лице към морето, нямаше да бъде обикновена къща. Едното й крило не беше обърнато към морския бряг, както е прието в повечето случаи. Тя гледаше към сушата, нагоре към някаква планинска верига, към отрязъците небе, надничащо между хълмовете. Бе причудлива, необичайна и много вълнуваща.

Понякога, когато имах свободно време, Сантоникс се отваряше на приказка. Той твърдеше:

— Строя къщи само за хора, за които искам да строя.

— Богаташите ли имаш предвид?

— Просто е наложително да са богаташи. В противен случай няма да могат да си платят къщите. Но работата не е само в парите, които ще спечеля. Клиентите ми трябва да са богати, защото къщите, които искам да строя, струват луди пари. Трябва да ти е ясно, че сама по себе си къщата все още не е достатъчна. Тя трябва да има своята рамка. Това е извънредно важно. Както рубинът или изумрудът. Един красив камък не е нищо повече от красив камък. Нищо повече. Няма нито съдържание, нито форма, нито смисъл, преди да получи своя обков. А обковът трябва да обгражда красив скъпоценен камък, за да има някаква стойност. Аз използвам рамката на пейзажа, там където тя се е получила от само себе си. Пейзажът е лишен от всякакъв смисъл, докато в него липсва моята къща, гордо въздигната като скъпоценен камък. — Той се загледа в мен и се усмихна. — Май не разбираш, а?

— Май че не — отвърнах колебливо. — И все пак… като си помисля… донякъде те разбирам…

— Може и да е така.

Той ме погледна заинтригувано.

След някой и друг месец отново се спуснахме към Ривиерата. По това време къщата беше почти завършена. Няма да я описвам, понеже хич ме няма в описанията, но тя беше… ъ-ъ… нещо изключително… Великолепна беше. От пръв поглед си личеше, че е страхотна. Това беше къща, с която можеш да се гордееш, с гордост да я показваш на хората, с гордост да гледаш на самия себе си и може би с гордост да живееш в нея с любимия си човек. Та тогава един ден Сантоникс неочаквано ми подхвърли:

— Знаеш ли, на тебе бих могъл да ти построя къща. Зная каква къща би искал да имаш.

Поклатих глава.

— Аз самият не знам — признах си честно.

— Ти може и да не знаеш, но аз знам какво искаш.

После добави:

— Жалко, че нямаш пари.

— И че никога няма да имам.

— Откъде знаеш? Като си се родил беден, съвсем не значи, че трябва да останеш беден. Парите са щурава работа. Отиват при този, който се стреми към тях.

— Не съм достатъчно изпечен мошеник — възразих аз.

— Не си достатъчно амбициозен. В теб още не се е събудила амбицията, но тя дреме там вътре, така да знаеш.

— Хубаво, де — утеших го аз, — някой ден, като си събудя амбицията и взема да напечеля пари, ще дойда да ти кажа: „Построй ми къща“.

Той тежко въздъхна:

— Не мога да чакам… Не, няма за кога да чакам. Малко ми остава. Още една-две къщи. И после край. Кой иска да умре млад… Но като ти дойде времето… Впрочем няма значение, все едно.

— Тогава ще трябва по-бързо да събуждам амбицията си.

— Недей — възрази Сантоникс. — Ти си здрав, живееш пълноценно, забавляваш се чудесно, недей да променяш начина си на живот.

Пошегувах се:

— Дори да опитам, нищо няма да излезе.

Тогава си вярвах, че е точно така. Харесвах начина си на живот, забавлявах се, както намерех за добре, откакто се помня бях здрав като камък. Возил бях сума хора, които здравата се бяха бъхтили докато забогатеят, и като последица от напрегнатата работа бяха получили язви, коронарни тромбози и какво ли не още. Не исках да се товаря с работа. Можех да върша едно — друго, и толкоз. Не бях амбициозен или поне така си мислех. Не беше трудно да отгатна, че Сантоникс е имал големи амбиции. Усещах, че проектирането на къщите и построяването им, обмислянето на чертежите, а навярно и нещо друго, което не разбирах напълно, го погубваше. Едва ли някога е бил силен мъж. Понякога ме е спохождала чудноватата идея, че той се самоубива съзнателно и преждевременно чрез труда, който хвърля, за да реализира амбицията си. Аз не желаех да работя. Това решаваше въпроса. Нямах ни най-малко доверие в труда, направо ми призляваше при мисълта за него. Смятах, че трудът е най-голямата гадост, която човечеството е измислило.

Доста често мислех за Сантоникс. Той беше раздразнил любопитството ми повече от всеки друг. Струва ми се, че начинът, по който спомените ни се подреждат, е една от най-големите загадки на живота. Безспорно избираме спомените си. Сигурно има нещо вътре у човека, което прави избора. Сантоникс и неговата къща, както и онази картина на Бонд стрийт, както и посещението на онази разнебитена къща, Кулите, както и това, че чух историята на Циганското землище — това бяха все неща, които аз бях избрал да си спомням! От време на време — момичетата, които срещах или чуждоземните краища, където карах клиенти. Клиентите бяха все едни и същи. Тъпанари. Винаги отсядаха в едни и същи хотели и поглъщаха една и съща невъобразима храна. У мен все още живееше странното чувство за очакване на нещо, очакване, че нещо ще ми се предложи или направо ще се случи, знам ли как най-точно да го опиша. Честно казано, подозирам, че всъщност си търсех момиче, истинското момиче. Не някое хубавко женче, подходящо да си уредиш живота, както би искала майка ми, чичо ми Джошуа или някой от моите приятели. По онова време не знаех нищичко за любовта. Единственото, в което бях просветен, беше сексът. Изглежда всички, принадлежащи към моето поколение, познаваха само него. Струва ми се, че ние прекалено много говорехме за секс, прекалено много слушахме и го приемахме прекалено насериозно. Не знаехме — нито някой от приятелите ми, нито аз самият — какво да правим, когато наистина ти дойде до главата. Любовта, де. Бяхме млади и вече съвсем мъже, бройкахме мадамите, които ни минаваха пред очите, преценявахме и подробно обсъждахме качеството на техните заоблености, краката им, погледите, които ни мятаха и тайничко се питахме: „Ще се навие ли, или няма да се навие? Дали няма да си загубя времето?“. И колкото повече стават момичетата, толкова повече се надуваш, и колкото повече минаваш за готин и за голям образ — толкова повече започваш да си вярваш, че наистина си такъв.

Не можех и да си представя, че това не е всичко. Бих казал, че рано или късно на всеки му идва до главата, при това го връхлита изневиделица. Не ти и хрумват нещата, които си си въобразявал, че ще си помислиш: „Ето на, това трябва да е момичето за мене… Ами да, това ще да е моето момиче“. Най-малкото аз не усетих нищо подобно. Откъде да знам, че когато му дойде времето, ще ме връхлети съвсем ненадейно. Откъде да знам, че ще си кажа: „Това е момичето, на което принадлежа изцяло. Аз съм неин. Принадлежа на нея изцяло, докрай, завинаги.“ Не и не. Нито за миг не си бях представял, че тези работи стават така. Нали някакъв античен комик веднъж бе подхвърлил — и това май беше една от прочутите му шеги: „Веднъж се влюбих и само ако почувствам, че пак ще се случи такова нещо, държа да ви кажа, че ще се изселя.“ Същото стана и с мене. Ако знаех, само ако знаех какво щеше да излезе от всичко това, аз също щях да се изселя. Тоест, ако бях умен.