Агата Кристи
Безкрайна нощ (22)

Двадесет и втора глава

Нямаше какво повече да правя в Циганското землище. Оставих Грета да се грижи за къщата, а аз отплувах за Ню Йорк, за да приключа с нещата там, както и да присъствам на погребалния обред. С ужас предчувствах, какво отвратително и лъскаво зрелище ще бъде погребението на Ели.

— Отиваш в самата джунгла — предупреди ме Грета. — Пази се! Не ги оставяй жив да те одерат.

Оказа се напълно права. Беше наистина самата джунгла. Усетих го още с пристигането си. Нищо не разбирах от джунгли, а от тази — още по-малко. Бях се измъкнал от дупката си и трябваше да съм нащрек, нали бях преследваният, а не преследвачът. Навсякъде из шубраците наоколо се криеха хора, които ме дебнеха. Възможно е понякога да съм си въобразявал. Друг път обаче подозренията ми се оправдаха. Спомням си как отидох при адвоката, към когото ме беше насочил господин Липинкот. (Той беше крайно вежлив и се отнасяше към мен както лекар се отнася към пациента си.) Преди това ме бяха посъветвали да се освободя от някои дребни имоти, чиито актове за собственост не бяха уредени напълно.

Адвокатът ме попита кой ми е дал такива съвети и аз му отговорих, че идеята е на Станфърд Лойд.

— Трябва да проверя — рече той. — Човек като господин Лойд е длъжен да знае.

След няколко дни ми каза:

— Нищо им няма на нотариалните актове. Няма защо да бързате да продавате земята, както той изглежда ви е посъветвал. Разчитайте на мен.

Тогава се убедих, че интуицията не ме е излъгала, че всички те наистина ме дебнеха. Очевидно ме вземаха за последен глупак, когато ставаше дума за финанси.

Погребението беше пищно и ми се стори направо отвратително. Както и подозирах, всичко беше в позлата. Купища цветя на гробищата. Самите гробища приличаха на градска градина, а монументалният мрамор представяше всичките атрибути на охолния траур. Сигурен бях, че на Ели щеше да й бъде противно. Но може би все пак семейството й имаше някакви права над нея.

На четвъртия ден от пристигането си в Ню Йорк получих писмо от Кингстън Бишоп.

Тялото на старата Лий било намерено в изоставената каменоломна от другата страна на баира. Била мъртва от няколко дни. Там и преди бяха ставали нещастни случаи и се говореше, че мястото трябва да се огради, но така и нищо не беше направено. Съставен бил смъртен акт за злополука, а на кметството се препоръчвало да огради мястото. Под дюшемето в къщата на госпожа Лий намерили триста лири, всичките в банкноти по една. В послепис майор Филпот беше добавил: „Сигурно ще ви бъде тежко да научите, че вчера по време на лов Клаудия Хардкасъл падна от коня си и почина“.

Клаудия мъртва? Не можех да повярвам. Бях потресен до дъното на душата си. За две седмици — двама души, жертви на нещастни случаи при езда. Съвпадението изглеждаше почти невероятно.

Не ми се ще надълго и широко да се спирам на времето, което прекарах в Ню Йорк. Бях като същество от друг свят. Непрекъснато чувствах, че трябва да внимавам какво говоря и какво върша. Онази Ели, която познавах, онази Ели, която ми принадлежеше изцяло, я нямаше. Сега я виждах единствено като американка, наследница на огромно състояние, заобиколена от приятели, познати и далечни роднини. Виждах я като представителка на род, живял тук цели пет поколения. Беше дошла оттам като комета, преминала над мен.

Сега се бе върнала, за да бъде погребана при своите, където беше собственият й дом. Радвах се, че стана така. Никак нямаше да ми е леко да чувствам присъствието й там, в малкото спретнато гробище в подножието на боровите гори накрая на селото. Не, нямаше да ми е леко.

„Ели, върни се там, откъдето си“ — повтарях си аз. Понякога ме преследваше мелодията на песничката, която тя често напяваше с китарата си. Спомням си как пръстите й нежно докосваха струните:

Всяка заран пак и всяка нощ

някой пък се ражда за разкош

и си мислех: „Това се отнася за теб, Ели. Ти беше родена за разкош, за радост и наслада, които изживя в Циганското землище. Само че не за дълго. Вече всичко свърши. Ти се завърна там, където нямаше много радост, където не бе щастлива. И въпреки всичко, тук си у дома. Сред своите.“

Изведнъж се запитах къде ли ще съм аз, когато и моят час удари. В Циганското землище? Би могло. Майка ми ще дойде да ме види как лежа в гроба, стига все още да не е умряла. Но не можех да си представя, че майка ми ще умре. По-лесно ми бе да си представям собствената си смърт. Да, майка ми ще дойде да ме погребе. Може би строгите черти на лицето й ще се смекчат. Престанах да мисля за нея. Не исках да мисля за нея. Не исках да е около мен. Не исках да я виждам.

Това последното не е съвсем вярно. Проблемът не беше аз да не я виждам. Проблемът с майка ми винаги е бил тя да не ме вижда, да не ме пронизва погледът й, да не ме обгръща зловонието на безпокойството й. „Майките са самият дявол — мислех си. — Защо им трябва непрекъснато да са вторачени в децата си? От къде на къде са решили, че знаят всичко за тях? Нищо не знаят. Нищо не знаят. Тя би трябвало да се гордее с мен, да се радва на чудесния живот, който съм постигнал. Би трябвало…“. И отново я пропъдих от мислите си.

Колко време останах в Щатите? Дори не си спомням. Стори ми се цяла вечност. Движех се предпазливо, наблюдаван от хора с неискрени усмивки и стаена враждебност в очите. Всеки ден си повтарях: „Трябва да издържа. Трябва да издържа на всичко… А после…“. Постоянно си го повтарях. Повтарях си го наум. Повтарях си го по няколко пъти на ден. „А после“ — в тези две думи беше бъдещето. Повтарях си го също както навремето си повтарях други две думи — „Аз искам“.

Всички се надпреварваха да любезничат с мен, понеже бях богат! Според завещанието на Ели ставах изключително богат. Чувствах се твърде непривично. Разполагах с капиталовложения, от които нищо не разбирах, с дялове, с акции, с недвижимо имущество. А нямах и представа какво да правя с тях.

Последния ден преди да замина за Англия, водих продължителен разговор с господин Липинкот. За мен той винаги си остана господин Липинкот. Никога не го почувствах като „чичо Андрю“. Уведомих го, че възнамерявам да иззема от Станфърд Лойд правата върху моите капиталовложения.

— Така ли? — повдигна той прошарените си вежди, погледна ме с проницателните си очи, без безизразното му лице дори да трепне.

Така и не успях да разбера какво всъщност означава неговото „така ли?“.

— Смятате ли, че постъпвам правилно? — запитах с безпокойство.

— Предполагам, че имате основания.

— Не, нямам основания. Просто имам такова усещане. Предполагам, можем да си кажем всичко?

— Естествено, имате тази привилегия.

— Добре — казах аз. — Просто имам чувството, че е мошеник.

Господин Липинкот изглеждаше заинтригуван.

— Не бих казал, че нямате интуиция.

Разбрах, че съм бил прав. Станфърд Лойд беше вършил всякакви безобразия с полиците и капиталовложенията на Ели, както и с всичко останало. Подписах пълномощно и го подадох на Андрю Липинкот.

— Ще го приемете ли?

— По финансовите въпроси можете да ми се доверите напълно. Ще направя всичко, което зависи от мен. Вярвам, че няма да имате причини да се оплаквате от моето попечителство.

Чудех се какво иска да каже с това. Имаше нещо предвид. Навярно това, че не ме харесва, че никога не ме е харесвал, но във финансово отношение ще направи всичко, което е по силите му, понеже съм бил съпруг на Ели. Подписах всички необходими документи. Попита ме със самолет ли ще се върна в Англия. Не, казах, няма да летя, ще пътувам по море.

— Необходимо ми е известно време да остана насаме със себе си. Смятам, че едно пътуване по море ще ми се отрази добре.

— А къде ще се установите?

— В Циганското землище.

— Аха. Значи възнамерявате да живеете там.

— Да.

— Мислех, че ще го предложите за продан.

— Не — отвърнах, като наблегнах на не-то повече, отколкото исках.

Нямаше да се разделя с Циганското землище. Циганското землище беше част от моята мечта, мечтата, за която лелеех, още невръстен хлапак.

— Грижи ли се някой за него, докато сте в Щатите?

Отговорих, че съм натоварил с това Грета Андерсън.

— А, да, Грета.

Той загатваше нещо с начина, по който каза „Грета“, но не му обърнах внимание. Като не я харесва, да не я харесва. Негова си работа. Настъпи неловко мълчание, след което промених намерението си. Усещах, че все пак трябва да кажа нещо.

— Тя беше много добра с Ели. Когато Ели беше болна, дойде да живее при нас, за да се грижи за нея. Аз… Просто не мога да й се отблагодаря. Разберете ме правилно. Не знаете каква беше тя. Нямате представа как ни помагаше и как се нагърби с всичко, след като Ели почина. Не мога да си представя какво щях да правя без нея.

— Така, така — каза господин Липинкот. Гласът му бе по-сух, отколкото човек може да си представи.

— Разбирате колко съм й задължен.

— Кадърно момиче, наистина — рече той. Станах, сбогувах се и му благодарих.

— Няма за какво да ми благодарите — отвърна адвокатът студено както винаги. После добави: — Написал съм ви кратко писъмце. Изпратих го с въздушна поща до Циганското землище. Щом ще пътувате по море, навярно ще го намерите при пристигането му. Приятно пътуване.

Колебливо го попитах дали е познавал съпругата на Станфърд Лойд, някоя си Клаудия Хардкасъл.

— А, имате предвид първата му жена? Не, никога не съм я виждал. Струва ми се, бракът им се разтрогна твърде бързо. Той се ожени втори път, но и този брак завърши с развод.

Така било значи.

Като се прибрах в хотела, намерих телеграма. Молеха ме да отида в една калифорнийска болница. Съобщаваха, че моят приятел Рудолф Сантоникс ме вика там, понеже не му остава дълго да живее и иска да ме види, преди да умре.

Смених корабния билет и отлетях за Сан Франциско. Сантоникс още не беше умрял, но краят му наближаваше. Казаха, че се съмняват дали ще дойде в съзнание, преди да умре, но ме викал много настойчиво. Седях в болничната стая и го наблюдавах. Гледах какво беше останало от човека, когото познавах толкова добре. Откакто го помнех, винаги изглеждаше болнав, винаги с някаква странна прозрачност, деликатност, крехкост. Сега лежеше като восъчна фигура. Спрях там и си мислех: „Как бих искал да поговорим. Как бих искал да ми каже нещо. Поне нещичко, преди да умре.“

Чувствах се така самотен, така ужасно самотен. В този момент бях избягал от враговете си. Бях дошъл при приятел. При единствения си приятел. Сантоникс беше единственият човек, който знаеше нещо за мен, освен мама, но за нея не исках да мисля.

Един-два пъти се обръщах към някоя сестра, питах я нищо ли не може да се направи, но тя поклащаше глава и отвръщаше неопределено: „Може да дойде в съзнание, а може и да не дойде“.

Продължавах да седя там. Най-сетне той помръдна и въздъхна. Сестрата много внимателно го приповдигна. Той погледна към мен, но не зная дали ме позна. Гледаше ме, сякаш виждаше през мен и отвъд мен. После внезапно погледът му се избистри. Казах си: „Той наистина ме познава, наистина ме вижда“. Съвсем тихо промълви нещо и аз се наведох над леглото му, за да го чуя. Но не можах да доловя смисъла в думите му. После тялото му се разтърси от внезапен спазъм и гърч, главата му се отметна назад и той изкрещя:

— Ти, проклети глупако… Защо не пое по другия път?

Сетне се отпусна и умря.

Не разбрах какво искаше да каже, и дали самият той знаеше какво казва.

Това беше последното, с което запомних Сантоникс. Чудя се щеше ли да ме чуе, ако му бях казал нещо. Искаше ми се да му кажа още веднъж, че къщата, която ми построи, бе най-хубавото, което имах на тоя свят. Най-важното за мен. Странно е, че една къща може да означава толкова много. Мисля, че в нея имаше нещо символично, нещо желано, нещо толкова желано, че човек дори не знае какво всъщност е то. Той обаче знаеше какво е и бе ми го дал. Аз го притежавах. И си отивах у дома. При него.

Отивах си у дома. Това бе единственото, за което можех да мисля, когато се качвах на кораба. За това и най-вече за смъртната си умора… У мен се надигна вълна от щастие… Отивах си у дома. Отивах си у дома…

Дойде си морякът, дойде от морето,

а от гората прибра се ловецът…