Агата Кристи
Безкрайна нощ (21)

Двадесет и първа глава

Бъркотия… Това е всичко, което мога да си спомня, като се обърна назад. Вестникари, които задават въпроси… които искат интервюта… купища писма и телеграми… Грета, която се разправяше с тях…

Първото, което ме изуми, беше, че членовете на семейството на Ели съвсем не бяха в Америка, както си мислех. Бях направо смаян, когато научих, че повечето от тях са в Англия. Що се отнася до Кора ван Стайвънсънт това донякъде беше понятно. Тя беше неспокойна жена и постоянно се лашкаше из Европа — в Италия, в Париж, в Лондон, а после се връщаше в Америка в Палм Бийч, и след това прескачаше до ранчото на запад. Тук, там и навсякъде. В деня, когато Ели почина, Кора се е намирала на не повече от петдесет мили оттук, продължавайки да следва приумицата си да се сдобие с къща в Англия. Пристигнала в Лондон за два-три дни, за да потърси нови агенти по недвижими имоти, с които да разгледа няколко нови предложения. И точно същия ден беше кръстосала страната и огледала половин дузина къщи.

Оказа се, че Станфърд Лойд пътувал със същия самолет уж за някаква делова среща в Лондон. Всичките тези хора бяха научили за смъртта на Ели не от телеграмите, които бяхме изпратили в Щатите, а от пресата.

Грозна препирня се развихри по въпроса къде трябва да бъде погребана Ели. Аз смятах, че е съвсем естествено да бъде погребана тук, където беше починала. Тук, където двамата бяхме живели.

Обаче фамилията й яростно се противопостави на тази идея. Искаха тялото й да бъде пренесено в Америка и да бъде положено при нейните предци. Там, където почиват дядо й, баща й, майка й и така нататък. Като се замисли човек, всъщност това бе напълно естествено.

Андрю Липинкот дойде при мен да обсъдим този въпрос. Той изложи съображенията си съвсем разумно.

— Тя никъде не е изразила волята си къде желае да бъде погребана — изтъкна той.

— А трябвало ли е? — разпалено извиках аз. — На колко години беше? На двадесет и една, нали? Човек не смята да умира на двайсет и една години. Тогава не се замисля къде иска да го погребат. Ако някога се бяхме замисляли за това, щяхме да решим, да ни погребат заедно, дори да не умрем по едно и също време. Но кой мисли за смъртта в разцвета на живота си?

— Справедливо наблюдение — рече адвокатът. — Опасявам се, че вие също ще трябва да дойдете в Америка. Има твърде много делови въпроси, за които ще трябва да се погрижите.

— Какви делови въпроси? Какво общо имам аз с тия делови въпроси?

— Може би имате много общо. Нима не разбирате, че вие сте главното облагодетелствано лице в завещанието?

— Не знаех, че е правила завещание.

— О, разбира се, че направи. Ели беше твърде делова млада жена. Налагаше й се да е такава, вие знаете. Израснала беше сред подобни неща. Направи завещанието си щом стана пълнолетна и почти веднага след като се омъжи. То беше депозирано при нейния лондонски адвокат. Аз помолих да ми бъде изпратено едно копие от него.

Той се подвоуми малко и допълни:

— Ако дойдете в Щатите, което ви препоръчвам, според мен вие също ще трябва да поверите делата си на някой реномиран американски адвокат.

— Защо?

— Защото ще имате нужда от технически съвети при едно толкова голямо състояние — значително недвижимо имущество, акции, контролиращи различни производства.

— Не съм способен да се занимавам с такива неща — казах му. — Наистина не съм способен.

— Напълно ви разбирам.

— Не мога ли да оставя всичко във вашите ръце?

— Можете.

— Тогава защо да не направим така?

— Все пак считам, че трябва да имате свой личен представител. Аз вече действам от името на някои членове от семейството и е възможно да възникне конфликт на интересите. Ако поверите нещата в мои ръце, ще се погрижа интересите ви да бъдат защитени чрез представителството на изключително способен адвокат.

— Благодаря ви. Много сте любезен.

— Ако ми позволите да бъда малко недискретен… — той ме погледна с известно неудобство.

Приятна ми беше мисълта, че Липинкот може да бъде недискретен.

— Слушам ви.

— Бих ви посъветвал да внимавате какво подписвате. Всякакви делови документи. Преди да подпишете каквото и да е, прочетете го внимателно и задълбочено.

— Дали изобщо ще разбера нещо от документите, за които ми говорите, като ги прочета?

— Ако нещо не ви е ясно, обърнете се за съвет към вашия юридически съветник.

— Имахте предвид конкретно някого, като ме предупреждавахте? — попитах с внезапно събудено любопитство.

— Не мога да отговоря на подобен въпрос — рече адвокатът. — Ще спра дотук. Когато става въпрос за големи пари, препоръчително е човек да не се доверява никому.

Значи предупреждението му наистина бе насочено срещу някого, но той в никакъв случай нямаше да спомене имена. Това ми беше ясно. Дали не ставаше дума за Кора? Или подозираше някой дългогодишен служител? Например Станфърд Лойд, този преуспяващ банкер, който просто бликаше от любезност, толкова богат и толкова безгрижен — нали напоследък се беше навъртал тук „по работа“? А може би имаше предвид чичо Франк, който можеше да ми представи някакви фалшиви документи? Изведнъж се видях като наивник, плувал в езеро, пълно с акули.

— Този свят е обител на злото — каза Липинкот. Сигурно въпросът ми прозвуча глупаво, но все пак го зададох:

— Смъртта на Ели облагодетелства ли някого?

Той проницателно ме погледна:

— Любопитен въпрос. Защо питате?

— Не зная. Просто ми хрумна.

— Облагодетелства вас — отговори той.

— Естествено, това ясно се разбира. Интересуваше ме облагодетелства ли още някой друг?

Дълго време господин Липинкот мълча.

— Ако се интересувате дали завещанието на Ели облагодетелства и други хора по линия на наследството, касае се за незначителни суми. Някои стари слуги, старата й гувернантка, едно-две благотворителни заведения, но нито едно от тези дарения не е от особено значение. Госпожица Андерсън също получава наследство, но то съвсем не е голямо, защото както сигурно вече ви е известно, редовно й се привежда значителна сума.

Кимнах с глава. Ели ми беше казала, че ще уреди това.

— Вие бяхте неин съпруг, тя нямаше други близки роднини. Но вашият въпрос не се отнасяше до това.

— И аз не знам точно за какво се отнасяше, но така или иначе, господине, вие ме накарахте да стана подозрителен. Подозрителен, без да зная към кого и защо. Нищо не разбирам от финанси.

— Е, това поне е очевидно. Засега няма нито точни сведения, нито някакви конкретни подозрения, към когото и да е. Когато някой умре, обикновено се прави пълна ревизия на всичките му дела. Това може да стане бързо, а може и да се проточи с години.

— Тоест, напълно е възможно някой да се възползва от ситуацията и съвсем да оплете работата. Да ме накара да подпиша я документ за опрощаване на дългове, я нещо друго.

— Ако работите на Ели не са в най-добро състояние, напълно е възможно, ако мога да се изразя така, нейната преждевременна смърт наистина да е добре дошла за някого. Да не споменаваме имена — става дума за някой, който ще прикрие следите си по-лесно, ако си има работа с простодушен човек като вас. Ще спра дотук, въпреки че бих могъл да отида и по-надалеч, но нямам желание да говоря повече по този въпрос. Не би било разумно.

В малката църквица се състоя скромна заупокойна служба. Ако имаше как, нямаше да отида. Мразех цялата тая пасмина, която нахално ме разглеждаше докато бяхме навън, мразех любопитните им погледи. Уповавах се на Грета. Изглежда, че досега не си бях давал сметка колко силен и издръжлив характер имаше тя. Зае се с всички приготовления, поръча цветята. С една дума — тя уреди всичко. Едва сега разбирах как Ели бе станала напълно зависима от нея. Няма много такива хора на този свят.

Повечето от хората в църквата бяха наши съседи, дори не познавахме повечето от тях. Освен тях забелязах и едно лице, което сях виждал преди, ала в момента не можех да си спомня къде точно. Когато се прибрах вкъщи, Карсън ми каза, че в гостната ме някакъв господин.

— Днес не съм в състояние да се виждам с никого. Отпрати го. Не биваше да го пускаш!

— Извинете, сър, каза, че е роднина.

— Роднина ли?

Изведнъж се сетих за мъжа, когото бях видял в църквата. Карсън ми подаде визитна картичка.

Името в момента нищо не ми говореше. Някой си господин Уилям Р. Пардоу. Погледнах я и поклатих глава. Сетне я подадох на Грета.

— Случайно да знаеш кой е този? — попитах. — Лицето ми е познато, но не мога да си спомня откъде. Може да е някой от приятелите на Ели.

Грета я взе, погледна я и каза:

— Знам, разбира се.

— Кой е той?

— Чичо Рубен. Нали се сещаш — братовчедът на Ели. Тя трябва да ти е говорила за него.

Тогава разбрах защо тая физиономия ми се беше сторила позната. Във всекидневната Ели бе сложила няколко снимки на свои роднини. Те бяха пръснати къде ли не из стаята. Затова значи това лице ми се беше сторило познато. Досега го бях виждал само на снимки.

— Сега ще дойда — казах.

Излязох от стаята и отидох в салона. Господин Пардоу се изправи.

— Майкъл Роджърс? Вие може и да не знаете името ми, но с вашата съпруга бяхме братовчеди. Винаги ме наричаше чичо Рубен. Не сме се срещали с вас. За първи път откакто сте се оженили идвам насам.

— Разбира се, че зная кой сте.

Не зная как да опиша Рубен Пардоу. Беше едър, плещест мъж, с масивно лице, широко и някак отсъстващо, като че през цялото време мисли за нещо друго, но след като човек поговореше известно време с него, добиваше усещането, че той е много по-сведущ, отколкото може да се предположи.

— Излишно е да ви казвам колко потресен и наскърбен бях, когато научих за смъртта на Ели.

— Да оставим това. Не искам да говоря по този въпрос.

— Разбирам ви.

Определено беше симпатичен човек. И все пак нещо в него ме караше непонятно защо да се чувствам неловко. Когато Грета влезе в стаята аз го попитах:

— Познавате ли госпожица Андерсън?

— Разбира се — отвърна той. — Как си, Грета?

— Е, не чак толкова зле. От колко време сте тук?

— От една-две седмици. Обикалям.

Тогава изведнъж се досетих и възкликнах:

— Онзи ден ви видях.

— Така ли? Къде?

— На една разпродажба в имението Баргтингтън.

— А, спомням си. Да, да, струва ми се, че си спомням лицето ви. Бяхте с един мъж на около шейсет години с кафяви мустаци.

— Да, майор Филпот — потвърдих аз.

— И двамата изглеждахте в отлично състояние.

— Наистина по-добро от всякога — отвърнах и повторих същото, изпълнен със странно изумление — Наистина по-добро от всякога.

— Естествено в този момент не сте знаели какво се е случило. Същият ден стана нещастието, нали?

— Да, очаквахме Ели за обяд.

— Трагедия — каза чичо Рубен. — Истинска трагедия…

— Дори нямах представа, че сте в Англия. Мисля, че и Ели не знаеше.

Замълчах и изчаках да чуя какво ще отговори.

— Не, не съм се обаждал. Всъщност не знаех с какво време ще разполагам, но се оказа, че си свърших работата по-рано и се чудех дали ще ми остане време след разпродажбата да се отбия с колата да ви видя.

— По работа ли сте дошли?

— Ами донякъде да, донякъде не. Кора искаше от мен съвет по някои въпроси. Ставаше дума за една къща, която възнамеряваше да купи.

Тогава ми каза къде е отседнала Кора в Англия.

— Нямахме представа, че е в Англия.

— Всъщност онзи ден Кора се намираше съвсем наблизо.

— Наблизо ли? На хотел?

— Не, при една приятелка.

— Не знаех, че има приятелки по тези места.

— Една жена… как й беше името? Хард… нещо подобно…

Хардкасъл.

— Клаудия Хардкасъл?

— Да, тя беше добра приятелка на Кора. Кора се запозна с нея, докато Клаудия живееше в Щатите. Нима не знаехте?

— Много малко зная — отвърнах. — Много малко зная за това семейство.

Погледнах към Грета.

— Вие знаехте ли, че Кора се познава с Клаудия Хардкасъл?

— Като че никога не съм я чувала да споменава за нея — рече Грета. — Ето значи защо Клаудия не дойде тогава.

— А, вярно. Вие двете трябваше да ходите за покупки в Лондон. Нали имахте среща на гарата в Маркет Чадуел…

— Точно така, а тя не дойде. Обадила се вкъщи малко след като съм излязла. Казала, че неочаквано й дошъл гост от Америка и не й е възможно да тръгне.

— Питам се дали гостът от Америка не е била Кора — подхвърлих аз.

— Очевидно — каза Рубен Пардоу. После поклати глава. — Толкова объркано изглежда всичко това. Доколкото разбрах, следствието е отложено.

— Да — потвърдих аз.

Той си изпи чашата и стана.

— Няма да ви притеснявам повече. Ако мога да направя нещо за вас, отседнал съм в хотел „Мъжестик“ в Маркет Чадуел.

Казах му, че за съжаление едва ли би могъл да направи каквото й да е и му благодарих. Като си тръгна, Грета измърмори:

— Чудя се какво искаше? Защо дойде тук?

После ядно допълни:

— Как ми се иска всички те да си отидат откъдето са дошли.

— Аз пък се чудя дали онзи тип, когото видях в „Джордж“ не беше Станфърд Лойд. Едва го мярнах.

— Нали каза, че бил с някаква жена, която приличала на Клаудия? Сигурно е бил той. Дошъл е да я види. А Рубен е дошъл да види Кора. Ама че каша!

— Хич не ми се нрави, че всички са се мотали наоколо през онзи ден.

Грета каза, че често става така. Както винаги, тя приемаше нещата ведро и разумно.