Агата Кристи
Безкрайна нощ (19)

Деветнадесета глава

Извънредно трудно ми е да възстановя последователността на следващите събития. Както виждате, до този момент съзнанието ми е съвсем ясно. Само се колебаех откъде да започна, и това е всичко. Но оттук нататък животът ми бе разсечен като с нож на две. Не бях подготвен за това, което преживях след смъртта на Ели. Пълното объркване на хора, неща и събития вече не бе в моя власт. Всичко се случваше някъде покрай мен. Или поне така изглеждаше.

С мен хората бяха много любезни. Като че ли това си спомням най-добре. Препъвах се, гледах замаян и не знаех какво да правя. Спомням си, че Грета беше в стихията си. Тя притежаваше онази удивителна способност на жените да се нагърбят с грижите около дадена ситуация и да се справят с нея. Под справяне разбирам всички ония дребни и маловажни подробности, които човек трябваше да има предвид. Аз нямаше да съм в състояние да се оправя с тях.

Струва ми се, че първото, което по-ясно си спомням, след като откараха Ели и се прибрах вкъщи — в нашата къща — беше, че доктор Шоу идва да говори с мен. Не знам колко време беше минало. Той беше спокоен, внимателен, разумен. Обясняваше ми нещата разбрано и деликатно.

Приготовления. Спомням си, че използваше думата приготовления. Каква ненавистна дума е това. С всичко, което стои зад нея. Нещата от живота, за които има големи думи — любов-живот-смърт-омраза — не те управляват съществуването. Управляват го безброй други дребни и незначителни неща. Налага се да ги изтърпиш, макар и да не си помислял за тях, преди да ти дойдат на главата. Гробари, уреждане на погребения, следствие. Слуги, които влизат в стаите и спускат пердетата. От къде на къде трябва да се спускат пердетата — защото Ели била умряла. Господи какви глупости!

Спомням си, че по тази причина бях много благодарен на доктор Шоу. Той така внимателно и разумно вършеше всичко, деликатно обясняваше защо се налагат неща като следствието например. Говореше много бавно, спомням си, та да е сигурен, че го разбирам.

Идея нямах какво представлява едно следствие. Досега не беше ми се случвало нещо подобно. Струваше ми се напълно нереално и по някакъв начин дилетантско. Следователят бе дребничък, припрян човечец с пенсне. Трябваше да участвам в идентификацията, да разкажа как за последен път съм видял Ели на закуска, и как тя тръгна на обичайната си утринна езда и за нашата уговорка да се срещнем по-късно за обяд. Казах, че Ели изглеждаше както винаги съвсем здрава.

Показанията на доктор Шоу бяха дискретни, неопределени. Не беше установил сериозни наранявания, само изкълчена ключица и натъртвания, които се получават при падане от кон — нищо сериозно. Липсваха следи от насилие в момента на смъртта. Сигурно е паднала и не е мръднала повече. Според него смъртта е настъпила мигновено. Нямало особени органични увреждания, които да са причина за смъртта и той не можеше да намери друго обяснение, освен евентуален сърдечен удар вследствие шок. Доколкото можах да разбера медицинската терминология, Ели бе умряла вследствие недостиг на въздух. Нещо като задух. Органите й били здрави, съдържанието на стомаха — нормално.

Грета, която също даде показания, твърдеше много по-категорично, отколкото по-рано пред доктор Шоу, че преди три-четири години Ели страдала от някакво сърдечно заболяване. Не знаела нищо по-конкретно, но се случвало роднините да споменават, че Ели имала слабо сърце и трябва да избягва всякакво претоварване. Не била чула нищо по-определено.

След това дойде ред на хората, които са видели Ели или са били наблизо по време на произшествието. Старецът, който разкопаваше торфа, беше пръв. Той видял госпожата да минава на петнайсетина метра от него. Знаел коя е тя без никога да е разговарял с нея. Била господарката на новата къща.

— Познавахте ли я по физиономия?

— Не, не я знаех точно, но познах коня, сър. Имаше едно бяло копито. Този кон беше на господин Кари от Шетългрум. Чувал съм само, че е кротък и добър кон, подходящ за жена.

— Неспокоен ли беше конят, когато го видяхте? Нещо да е буйствал?

— Не, беше съвсем кротък. Беше чудесна заран.

Каза, че наоколо нямало много хора или поне не бил забелязал. Не минавали често по тази пътека през полето, освен за по-напряко до някоя ферма. На около миля по-далеч я пресичала друга пътека. Нея сутрин видял един-двама души да минават оттам, но не забелязал нищо особено. Единият карал колело, другият вървял пеша. Били твърде далеч, та не могъл да ги познае, пък и не се загледал в тях. Каза, че по-рано, преди да види госпожата да язди, оттам минала циганката Лий или поне така му се сторило. Тя вървяла по пътеката насреща му, после свърнала и навлязла в гората. Често се случвало тя да минава през полето, да влиза и излиза от гората.

Следователят попита защо госпожа Лий не се е явила в съда. Мислел, че е призована да даде показания. Обясниха му, че госпожа Лий преди няколко дни била напуснала селото, но никой не знае кога точно. Не оставила адрес. Често заминавала и се връщала, без да предупреди никого. Та нямало нищо необичайно. Всъщност един-двама души твърдяха, че според тях била изчезнала от селото преди деня на злополуката. Следователят отново се обърна към стареца:

— Сигурен ли сте, че наистина сте видели мисис Лий?

— Де да знам и аз. Смея ли да кажа такова нещо. Видях висока жена с широка крачка. Носеше червена пелерина, каквато госпожа Лий си слага понякога. Но не я загледах кой знае колко. Гледах си работата, зает бях. Може да е била тя, може и някой друг да е бил. Кой знае?

Колкото до останалото, той повтори това, което вече беше казал. Видял госпожата да язди наблизо, често я бил виждал и преди. Не обърнал бог знае какво внимание. Чак по-късно съгледал коня да препуска самичък. Като да бил уплашен от нещо, рече той. „Поне така изглеждаше“. Не можел да определи точно кога станало това. Може да било единадесет, може и по-рано. След някое време зърнал коня вече доста надалеч. Сигурно се връщал от гората.

Тогава следователят ме повика отново и ми зададе още няколко въпроса във връзка с госпожа Лий. Госпожа Естер Лий от Вайн Котидж.

— Вие и съпругата ви познавахте ли госпожа Лий?

— Доста добре.

— Разговаряли ли сте с нея?

— Да, няколко пъти. Или по-скоро — тя разговаряше с нас.

— Някога да е заплашвала вас или съпругата ви?

Замълчах за минута-две.

— В известен смисъл да. Но никога не съм допускал…

— Какво не сте допускали никога?

— Никога не съм взимал заплахите й насериозно.

— Да сте останали с впечатлението, че тя има нещо против съпругата ви?

— Веднъж жена ми спомена нещо подобно. Каза, че според нея циганката й има зъб за нещо, но не можеше да разбере за какво.

— Вие или съпругата ви някога да сте я гонили от земята си? Да сте я заплашвали, да сте се отнасяли зле с нея?

— Само тя се държеше агресивно.

— Да сте оставали някога с впечатлението, че тя е душевно неуравновесена?

Замислих се.

— Да, като че ли си беше въобразила, че земята, на която построихме къщата, е нейна или на племето, й, или както се наричат те там. Определено в това отношение имаше някаква натрапчива идея — бавно продължавах аз. — Струва ми се, че положението й се влошаваше и тя беше все по-обсебена от тази своя идея.

— Разбирам. Някога да е оказвала физическо насилие върху съпругата ви?

— Не — все така бавно отвърнах аз. — Мисля, че би било несправедливо да говоря такива неща. Ами всичко… цялата работа се изчерпваше само с цигански прокоби и предсказания. „Нещастие ще ви сполети, ако останете тук. Проклятие ще тегне над вас додето не се махнете оттук“.

— Споменавала ли е думата смърт?

— Да, струва ми се, че да. Не я вземахме насериозно. После се поправих: — Поне аз не я вземах насериозно.

— Смятате ли, че съпругата ви се е отнасяла сериозно към това?

— Опасявам се, че понякога да. Знаете, старицата умееше да всява тревога. Струва ми се, че тя не съзнаваше напълно говори или върши.

Заседанието приключи с това, че следователят отложи следствието за след две седмици. Всичко сочеше, че смъртта е настъпила вследствие на нещастен случай, но нямаше достатъчно доказателства, които да изяснят какво го е предизвикало. Следователят отложи делото, за да изслуша показанията на госпожа Естер Лий.