Агата Кристи
Безкрайна нощ (17)

Седемнадесета глава

Чудно нещо е сънят. Лягаш си с тревогите около разни цигани, потайни врагове, насадени в къщата ти детективи, възможности за покушение и какво ли не още. А сънят помита всичко. Отпътуваш надалече и не знаеш къде си бил, но се събуждаш в съвършено нов свят. Няма тревоги, няма опасения. Така стана и с мен, когато на седемнайсети септември се събудих сякаш обзет от ликуване.

— Чудесен ден — повтарях си убедено. — Ще бъде един чудесен ден.

Наистина мислех така. Приличах на хората от рекламата, които ти предлагат да отидеш, където поискаш и да правиш каквото поискаш. Прехвърлят в главата си разни планове. Бях се уговорил с майор Филпот да се видим на една разпродажба в провинциална къща на около петдесет мили оттук. Предлагаха се няколко наистина много добри неща и вече си бях набелязал две-три в каталога. Изпълнен бях с въодушевление.

Филпот разбираше от стилни мебели, сребро и други подобни неща не от интерес към изкуството, а просто защото беше познавач. Целият му род бяха познавачи.

На закуска прегледах каталога. Ели слезе готова за езда. Тя вече яздеше всяка сутрин — понякога сама, понякога с Клаудия. Като американка имаше навика да изпива по едно кафе и чаша портокалов сок, без да хапва нищо друго на закуска. Сега, когато нямаше какво да ме притеснява, моите вкусове доста се бяха доближили до тези на някой викториански земевладелец. Много обичах топлите блюда, наредени върху бюфета. Тази сутрин закусвах бъбречета, наденички и бекон. Вкусотия.

— Грета, какво правиш? — попитах.

Тя отговори, че има среща с Клаудия Хардкасъл на гарата в Маркет Чадуъл и двете ще ходят в Лондон на „бял“ търг. Попитах, какво е това.

— Наистина ли ще се продават само бели неща?

Грета ме изгледа надменно и каза, че „бял“ търг означавало разпродажба на домашни тъкани, одеяла, кърпи, чаршафи и така нататък. На Бонд стрийт имало някакъв специализиран магазин, който предлагал много изгодни условия с намалени цени и тя вече си била набавила каталога. Обърнах се към Ели:

— Е, щом Грета днес ще бъде в Лондон през целия ден, защо не вземеш колата и да се срещнем в „Джордж“ в Бартингтън. Там според стария Филпот храната е чудесна. Той предложи да дойдеш. В един часа. Минаваш през Маркет Чадуел и три мили по-нататък завиваш. Доколкото знам има поставен знак.

— Добре — каза Ели. — Ще дойда.

Помогнах й да се качи на коня и тя препусна между дърветата. Ели обичаше ездата. Обикновено тръгваше по една криволичеща пътека, излизаше на Свлачището и препускаше в галоп на връщане. Оставих й по-малката кола, защото беше по-лесна за паркиране, а аз взех големия Крайслер. Пристигнах в имението Бартингтън малко преди да започне търга. Филпот беше вече там и ми пазеше място.

— Има някои доста интересни нещица — рече той. — Една-две хубави картини. Един Ромни^[1] и един Рейнълдс^[2]. Не зная дали ви интересува.

Поклатих глава. В момента ме занимаваха само модерни художници.

— Дошли са неколцина търговци — продължи Филпот. — Двамина от Лондон. Виждате ли слабия мъж с тънките устни ей там? Това е Кресингтън. Той е много известен. Жена ви не е ли с вас?

— Не, тя не се интересува особено от търгове. А и специално тази сутрин не исках да идва.

— Така ли? Защо?

— Искам да я изненадам с нещо. Забелязахте ли експонат 42?

Той хвърли поглед в каталога, сетне огледа стаята.

— Хм. Онова писалище ли? Да. Много е красиво. Едно от най-добрите произведения от papier mache, които съм виждал. И като писалище е рядкост. Има доста такива, но това е ранен образец. Никога досега не съм виждал подобен.

Върху писалището беше инкрустиран Уиндзорският замък, а от двете страни бе обкръжен от букетчета рози, магарешки бодли и детелина.

— Запазено е — каза Филпот и ме изгледа любопитно. — Не бих предположил, че е по вашия вкус, но…

— А, не е. Прекалено е накичено и е твърде дамско за мен. Но Ели обича такива неща. Следващата седмица има рожден ден и искам да й го поднеса като подарък. Една изненада. Затова не исках да знае за днешното наддаване. Сигурен съм, че нищо не би й доставило по-голямо удоволствие. Действително ще остане изненадана.

Влязохме, заехме местата си и търгът започна. Предметът, който исках да закупя, всъщност достигна твърде висока цена. И двамата лондонски търговци изглежда проявиха интерес към него, макар че единият бе толкова обигран и сдържан, че едва можеше да се забележи лекото потрепване на каталога в ръцете му, който аукционерът съсредоточено наблюдаваше. Купих и едно кресло с резба в стил Чипъндейл^[3], което ми се стори, че ще отива на нашия хол, и няколко огромни, добре запазени завеси от брокат.

— Е, надявам се, че ви беше приятно — каза Филпот, докато ставаше, след като аукционерът обяви сутрешната разпродажба за закрита. — Имате ли желание да дойдем пак следобед?

Поклатих глава отрицателно.

— Не, във втората част няма нищо, което да ме интересува. Предимно спално обзавеждане, килими и така нататък.

— Да, и аз мисля, че няма да ви бъде интересно. Ами тогава — погледна часовника си той — най-добре да тръгваме. Ели ще дойде ли в „Джордж“?

— Да, ще ни чака там.

— Ами… ъ-ъ… госпожица Андерсън?

— Грета замина за Лондон. На така наречения „бял“ търг. С госпожица Хардкасъл, струва ми се.

— А, да. Клаудия спомена нещо онзи ден. Напоследък цените на чаршафите и другите такива неща са направо фантастични. Знаете ли колко струва една ленена калъфка за възглавница? Тридесет и пет шилинга. А беше само шест.

— Добре сте запознат с цените на нещата за дома.

— Ами слушам като се оплаква жена ми — усмихна се Филпот. — Изглеждате в чудесно настроение, Майк. Много щастлив.

— Защото купих писалището. Или поне отчасти заради това. Просто тази сутрин се събудих щастлив. Нали знаете, има дни, в които всичко ти е наред.

— Внимавайте, на това му се казва „мъртвешко веселие“.

— „Мъртвешко веселие“? Това шотландски израз ли е?

— Случва се преди нещастие, момчето ми — каза Филпот, — по-добре овладейте възбудата си.

— Е, не се впрягайте на такива тъпи суеверия.

— И на циганските прокоби ли?

— Не сме виждали нашата циганка напоследък. Поне тази седмица.

— Може и да не е тук — рече Филпот.

Попита ме дали ще го взема с колата си и аз се съгласих.

— Няма смисъл от двете коли. Ще ме оставите по пътя на връщане, нали? Ели с кола ли ще дойде?

— Да, с малката.

— Надявам се в „Джордж“ да ни нахранят добре — рече майор Филпот. — Прегладнял съм.

— Вие купихте ли нещо? От вълнение не забелязах.

— Да, когато се наддава, човек трябва да е съсредоточен и да следи другите. Не, нищо не купих. Опитах един-два пъти, но всичко надскочи моята цена.

Разбирах, че макар Филпот да притежаваше огромни имения наоколо, не разполагаше с много налични пари. Може да се каже, че той беше едър земевладелец, но беден човек. Можеше да разполага с пари само ако продадеше голяма част от земите си, но той не искаше да продава земя. Обичаше я.

Стигнахме в „Джордж“, където вече имаше много коли, сигурно на хора от разпродажбата. Не виждах Ели. Влязохме и аз се озърнах за нея, но още не се беше появила. Както и да е, едва минаваше един.

Седнахме да пийнем бира, докато я чакаме да пристигне. Заведението беше претъпкано. Погледнах в трапезарията. Масата, запазена за нас, още беше празна. Различих доста познати местни физиономии. На една маса до прозореца седеше мъж, който също ми се стори познат. Сигурен бях, че съм го срещал някъде, но не можех да си спомня къде. Реших, че не е от тоя край, защото дрехите му не бяха тукашни. Разбира се, навремето срещах много хора и нямаше как да ги помня всичките. Не си спомням обаче да го бях видял на разпродажбата. Лицата винаги подвеждат, ако не можеш да ги свържеш с времето и мястото, където си ги виждал.

Властващата кралица на заведението прошумоля в ефектната си черна коприна в стил крал Едуард (дреха, която винаги носеше) и се приближи да ме попита:

— Скоро ли ще заемете масата си, господин Роджърс? Има един-двама чакащи.

— Жена ми ще бъде тук всяка минута — отвърнах. Върнах се при Филпот. Реших, че Ели е спукала гума и предложих:

— По-добре да влизаме. Започнали са да се притесняват. Вижте колко е претъпкано днес. Страхувам се, че Ели не е от най-точните.

— А, дамите смятат за свое преимущество да ни карат да ги чакаме — рече Филпот в своя старовремски стил. — Съгласен, Майк. Щом нямате нищо против, да влезем и да започнем обяда.

Влязохме в трапезарията, поръчахме бифтек и пирог с бъбречета.

— Не е хубаво от страна на Ели така да ни кара да я чакаме — казах и сетне добавих, че това навярно е станало, само защото Грета е в Лондон. — Ели е свикнала Грета да има грижата около нейните срещи, да й напомня, да я изпраща на време и така нататък.

— Тя е доста зависима от госпожица Андерсън, така ли?

— В това отношение, да.

Продължавахме да се храним. От бифтека и пирога с бъбречета преминахме към ябълкова торта с някакъв съмнителен крем отгоре й.

— Питам се дали изобщо не е забравила — казах внезапно.

— По-добре да позвъните.

— Да, най-добре ще бъде.

Отидох до телефона и позвъних. Госпожица Карсен, готвачката, отговори:

— А, вие ли сте господин Роджърс! Госпожа Роджърс още не се е прибрала.

— Как така още не се е прибрала? Откъде не се е прибрала?

— От езда.

— Но тя излезе веднага след закуска. Не може да е яздила цяла сутрин.

— Нищо не ме е предупредила. Очаквах я да се върне.

— Защо по-рано не се обади да ми кажеш?

— Ами не знаех къде да ви търся. Нямах представа къде сте отишли.

Казах й, че се намирам в кръчмата „Джордж“ в Бартингтън и й оставих номера да се обади веднага щом Ели се прибере или щом разбере нещо за нея. После се върнах при Филпот. Той веднага позна по лицето ми, че нещо се е случило.

— Ели още не се е върнала. Тази сутрин отиде на езда. Ходи почти всяка сутрин, но за половин или най-много един час.

— Не се тревожете предварително, момко — успокои ме майорът. — Нали знаете колко е уединено наоколо. Може конят да е пострадал нещо и тя да е тръгнала пеша. Из всички тези бърда и свлачища над гората няма почти никой, по когото би могла да съобщи.

— Ако е променила намерението си и е решила да поязди още или да се срещне с някого, щеше да позвъни тук. Щеше да предаде да ни съобщят.

— Е, не се разстройвайте. Най-добре ще бъде да тръгнем веднага и да видим какво можем да разберем.

Като излязохме на паркинга, оттам тръгна друга кола. Вътре беше човекът, когото забелязах в трапезарията и изведнъж ми прищрака кой беше той. Станфърд Лойд или някой, който страхотно приличаше на него. Зачудих се какво прави тук. Дали не беше дошъл да ни види? В такъв случай беше странно, че не ни е предупредил. В колата до него седеше жена му, която много приличаше на Клаудия Хардкасъл, но тя нали беше отишла в Лондон на пазар с Грета. Съвсем се обърках…

Докато пътувахме, Филпот ме погледна един-два пъти. Долових погледа му и казах с горчивина:

— Е, да. Нали казахте сутринта, че ме е обзело „мъртвешко веселие“.

— Не мислете за това. Може да е паднала и да си е изкълчила глезена или нещо подобно. Тя е добър ездач. Виждал съм я. Не ми се вярва да е станала злополука.

— Винаги може да стане злополука — рекох аз.

Карахме бързо и най-сетне стигнахме до пътя към свлачището над нашето място и се огледахме наоколо. Почнахме да разпитваме хората. Спряхме един човек, който копаеше тор и той ни поднесе първите новини.

— Видях кон без ездач преди повече от два часа. Щях да го хвана, но той препусна в галоп щом само го доближих. Човек обаче не видях.

— Най-добре да караме към къщи — предложи Филпот. — Може там да има някакви вести от нея.

Пристигнахме у дома, но вести нямаше. Намерихме коняря и го изпратихме да обходи бърдата с кон и да търси Ели. Филпот телефонира у тях и също изпрати човек. Двамата с него поехме по една горска пътечка, по която Ели често яздеше, и стигнахме до тамошните възвишения.

Най-напред не се виждаше нищо. После тръгнахме по самия край на гората, откъдето излизаха много пътеки. И ето че я открихме. Видяхме нещо, което много приличаше на смачкана купчина дрехи. Конят се беше върнал и сега пасеше близо до смачканата купчина. Затичах се с всички сили. Филпот ме последва по-бързо, отколкото можех да предположа за годините му.

Тя беше там — лежеше свита на кълбо, обърнала към небето бледото си дребно личице.

— Не… не мога — простенах аз и се извърнах.

Филпот се приближи до нея и коленичи. Почти веднага се изправи.

— Да повикаме доктор Шоу. Той е най-близо — каза той. — Но… едва ли има смисъл, Майк.

— Искате да кажете, че е мъртва?

— Да. Излишно е да се преструваме, че не е.

— О, божичко! — извиках и извърнах лице. — Не мога да повярвам. Само не и Ели.

— Ето, пийнете — рече Филпот.

Извади бутилка от джоба си, отвори я и ми я подаде. Аз я надигнах и жадно отпих.

— Благодаря — казах.

Тогава дойде конярят и Филпот го изпрати да доведе доктор Шоу.