Агата Кристи
Безкрайна нощ (15)

Петнадесета глава

Най-лошото е, че на този свят нищо не става така, както си го мислил!

Настанихме се в нашата къща, заживяхме в нея и се откъснахме от всички точно както възнамерявах.

Точно както предвиждах. Само че се оказа невъзможно да се откъснем от всички. Продължиха да прииждат на тълпи отвсякъде — от отвъд океана, откъде ли не още.

Първа се появи оная чума, мащехата на Ели. Почна да изпраща писма и телеграми и да настоява Ели да й намери посредници за закупуване на имот. Според твърденията й останала толкова очарована от нашата къща, че и тя на всяка цена трябвало да се сдобие с къща в Англия. Щяло да й бъде приятно всяка година да прекарва по няколко месеца там. Веднага след последната си телеграма цъфна и тя самата. Наложи се да я развеждаме наоколо, за да разглежда обявените за продан имоти. Накрая почти се спря на една къща, която се намираше на около петнайсет мили от нашата. Не искахме да идва там, дори само при мисълта за това ни призляваше, но не можехме да й го кажем. А и да й го кажехме, това нямаше да й попречи да купи мястото. Не можехме да я заставим да не идва. Ели съвсем не искаше това. Докато чакахме сведенията на землемерите, пристигнаха няколко телеграми.

Чичо Франк изглежда се беше забъркал в поредната каша. Доколкото можах да разбера, ставаше дума за някаква нечиста сделка, поредно мошеничество, от което можеше да се измъкне само с голяма сума пари.

Господин Липинкот и Ели също си разменяха телеграми. Впоследствие се оказа, че между него и Станфърд Лойд са възникнали недоразумения. Станал беше скандал около капиталите на Ели. В своето невежество и лековерие бях си въобразил, че щом някой живее в Америка, той наистина се намира от нас на огромно разстояние. Не съзнавах, че за роднините на Ели, както и за деловите й сътрудници, не е никакъв проблем да вземат самолета до Англия и обратно за двадесет и четири часа.

Първо долетя Станфърд Лойд. След него Андрю Липинкот. Наложи се Ели да ходи в Лондон и да ги посреща. Аз нищо не разбирах от разните им там финансови операции. Всеки си мереше приказките много внимателно. Трябваше да се урежда нещо около попечителството над състоянието на Ели. Появили се бяха злостни обвинения, че или господин Липинкот протака нещата, или Станфърд Лойд бави сметките.

В затишието между тези тревоги ние двамата открихме нашето Разкошество. Още не бяхме опознали цялото си имение, освен частта, намираща се в близост до къщата. Бяхме свикнали да поемаме по някоя горска пътечка, за да видим къде ще ни отведе. Веднъж тръгнахме по една пътечка, толкова обрасла с бурени, че едва се виждаше. Но ние упорито я следвахме и накрая стигнахме до нещо, което Ели нарече Разкошество. То представляваше малка, бяла и смешна кулообразна къщичка. Бе напълно запазена, така че само я почистихме, измазахме я и занесохме там маса, няколко стола, диван и ъглов бюфет, в който наредихме съдове от китайски порцелан и чаши. После добавихме няколко бутилки. Стана чудесно наистина. Ели предложи да си разчистим и пътечката, та да се стига по-лесно, но аз се възпротивих. Казах, че ще бъде по-забавно, ако никой друг, освен нас не я знае. Ели намери идеята за много романтична.

— В никакъв случай не бива да го показваме на Кора — подхвърлих аз и тя се съгласи.

Веднъж като се връщахме оттам, не първия път, а по-късно, когато Кора вече си беше заминала и ние отново се надявахме да намерим покой, Ели ненадейно се препъна както тичаше пред мен в корена на някакво дърво, падна и си навехна глезена.

Дойде доктор Шоу и каза, че навяхването е тежко, но че Ели ще се възстанови и вероятно след седмица ще може да ходи отново. Тогава тя изпрати да повикат Грета. Не можех да се противопоставя. Нямаше друга жена, която да се грижи за имението. Прислугата не вършеше много работа, а и Ели се нуждаеше от Грета. И ето, че Грета дойде.

Тя дойде, което за Ели бе истинска благодат. Грета решаваше всички въпроси и поддържаше домакинството в идеален ред. Дори когато прислугата изведнъж ни напусна, оплаквайки се, че мястото е твърде усамотено (все ми се струва, че Кора ги беше настроила така), Грета сложи обяви и почти веднага осигури друга двойка прислужници. Полагаше грижи за глезена на Ели, развличаше я, носеше й разни неща, които знаеше, че обича — книги, плодове и други подобни, за които аз нямах и представа, че й харесват. Двете изглеждаха страшно щастливи заедно. Ели очевидно бе доволна от присъствието на Грета.

Грета така и не си тръгна… Тя остана. Ели ме попита:

— Нали нямаш нищо против Грета да остане малко?

— Разбира се, че не, ни най-малко.

— Присъствието й толкова много ме облекчава — продължаваше Ели. — Разбираш ли, има толкова много чисто женски неща. Толкова е самотно като няма друга жена наоколо.

Забелязах, че с всеки изминат ден Грета все повече взема нещата в свои ръце, дава наставления, разпорежда се с всичко. Давах си вид, че присъствието й ме радва. Обаче един ден, докато Ели лежеше с вдигнат крак в гостната, а ние с Грета бяхме излезли на терасата, между нас избухна кавга. Не помня какво точно я предизвика. Нещо, което Грета беше казала, ме подразни и аз хапливо й отговорих. И така продължихме ожесточено да се заяждаме. Повишавахме тон. Тя изричаше най-злостните и резки думи, които й идваха на езика, а и аз не й оставах длъжен. Обясних й, че е нахална персона, която обича да се разпорежда, че използва твърде силното си влияние над Ели, но че няма да търпя през цялото време да водят Ели за носа. Крещяхме един срещу друг, когато накуцвайки, Ели внезапно излезе на терасата, загледа ту единия, ту другия и тогава аз рекох:

— Съжалявам, мила. Ужасно съжалявам.

Прибрах се в къщата и настаних Ели обратно на дивана. Тя прошепна:

— Не подозирах, изобщо не подозирах, че присъствието на Грета ти е толкова неприятно.

Започнах да я утешавам, успокоявах я, уверявах я, че не бива да ми обръща внимание, че просто съм си изтървал нервите и че понякога съм доста заядлив. Че цялата работа се състои в това, че Грета обича да се разпорежда. И че това може би е естествено, защото е свикнала да се държи така. Най-сетне заявих, че наистина много харесвам Грета, но просто съм си изтървал нервите, защото съм разстроен и разтревожен. И всичко завърши с това, че фактически аз помолих Грета да остане.

Беше действително ужасна разправия. Сигурно всички останали в къщата чуха какво става. Със сигурност поне чуха това новият ни прислужник и жена му. Като се ядосам здравата крещя. Такъв съм си. Вярно, че малко прекалих.

Изглежда Грета намираше за необходимо да показва голямата си загриженост за здравето на Ели и постоянно да й повтаря какво да прави и какво да не прави.

— Всъщност тя никак не е здрава — натякваше ми Грета.

— Нищо страшно няма. Тя винаги се чувства идеално.

— Не, Майк, не е така. Доста е болнава.

Когато доктор Шоу дойде да прегледа глезена на Ели за пореден път и каза, че вече всичко е наред, само трябва да си превързва глезена, когато ходи по неравен терен, с цялата си мъжка нетактичност го попитах:

— Тя не е болнава, нали, доктор Шоу?

— Кой казва, че е болнава?

Доктор Шоу бе от онези лекари, които днес се срещат все по-рядко и в цялата околност беше известен като „Шоу — остави на природата“.

— Нищо й няма, доколкото мога да преценя. Всеки може да си навехне глезена.

— Не става дума за глезена. Тревожа се, да не би да има болно сърце или някакво друго заболяване.

Той ме погледна над очилата си.

— Не си внушавайте такива неща, млади човече. Откъде ви дойде наум. Нямате вид на човек, който се тревожи за женски болести.

— Така казва госпожица Андерсън.

— А, госпожица Андерсън… Какво разбира тя? Нали няма медицинско образование?

— Не, няма.

— Местните клюки гласят, че жена ви е много богата. Разбира се, някои хора са на мнение, че всеки американец е богаташ.

— Наистина е богата — казах.

— Тогава ще трябва да запомните, че богатите жени се разболяват тежко по много причини. Винаги се намира лекар, който да им предпише прахове и хапчета, стимуланти или транквиланти, все неща, без които щеше да е по-добре. Селските булки са много по-здрави, защото никой не се тревожи за здравето им.

— Тя наистина гълта някакви хапчета.

— Ако искате, ще я прегледам профилактично. Може и да разбера какви боклуци са й дали. Винаги съм казвал: „Изхвърлете всичко това на боклука!“

Преди да си тръгне, той се обърна към Грета:

— Господин Роджърс ме помоли да направя профилактичен преглед на госпожата. Не открих нищо извън нормата. Мисля, че повече движение и чист въздух ще й се отразят добре. Какви лекарства взима?

— Пие някакви хапчета, когато е отпаднала и таблетки за сън, когато има нужда.

Двамата с доктор Шоу се заеха да прегледат рецептата. Ели лекичко се усмихваше.

— Аз не ги гълтам, доктор Шоу. Само капсулите за алергията.

Шоу им хвърли едно око, прочете рецептата и каза, че не са вредни. После се зае с рецептата за сънотворните.

— Имате ли проблеми със съня?

— Не, откакто живея в провинцията. Струва ми се, че откакто съм дошла, не съм взела нито една таблетка.

— Чудесно — потупа я той по рамото. — Нищо ви няма, миличка. Освен дето понякога се тревожите малко повече. И това е всичко. Тези капсули са съвсем леки. Днес много хора ги взимат и на никого не са повредили. Можете да продължите да ги пиете, но оставете приспивателните.

— Просто не знам какво ме накара да се притесня толкова. Навярно Грета — вметнах аз.

— О, Грета прекалено се суети около мен — засмя се Ели. — Тя самата не взима никакви лекарства. Майк, ще трябва да разчистим и да изхвърлим всички тези неща.

Ели вече съвсем се бе сприятелила със съседите. Клаудия Хардкасъл се отбиваше доста често и понякога двете ходеха заедно на езда. Аз не можех да яздя. През целия си живот се бях занимавал само с коли и всякакви механизми. Нищо не разбирах от коне, при все че един път в Ирландия чистих обори седмица-две. Тогава реших, че някой път, когато съм в Лондон, ще отида да се науча да яздя хубаво в някоя първокласна конюшня. Не исках да започвам да се уча в провинцията. Сигурно щяха да ми се смеят. Мислех, че ездата се отразява добре на Ели. Пък и й беше приятно.

Грета я насърчаваше да ходи на езда, макар самата тя да не разбираше нищо от коне.

По съвет на Клаудия от някаква разпродажба и Ели си купи един дорест кон на име Боеца. Непрекъснато я молех да внимава, когато излиза да язди сама, но тя ми се присмиваше:

— Яздя от тригодишна.

Обикновено яздеше два-три пъти седмично. Грета караше колата и прескачаше до Маркет Чадуел да напазарува. Веднъж докато вечеряхме, Грета възкликна:

— Ох, тия ваши цигани! Сутринта се появи една ужасна наглед старица. Стоеше на средата на пътя. Можех да я прегазя. Направо се изпречи пред колата. Наложи се рязко да спра. И тя се качваше нагоре по хълма.

— Защо? Какво искаше?

Ели ни слушаше, но нищо не каза. При все това ми се стори доста разтревожена.

— Искаше да ме уплаши, дяволите да я вземат! — отвърна Грета.

— Тебе ли да уплаши? — попитах я язвително аз.

— Каза да й се махам от очите. „Тази земя тук е циганска. Вървете си!“ — повтаряше. „Всички си вървете. Вървете си там, откъдето сте дошли, ако не искате да ви се случи нещо.“ После размаха пръст и ми се закани. „Ако ви прокълна, добро няма да видите оттук насетне. Нашата земя ще купувате, а? Къщи ще вдигате на наша земя, а? Не щем да има къщи там, където трябва да има катуни!“.

Грета продължаваше да дърдори. Леко намусена, Ели ми каза по-късно:

— Майк, нямаш ли чувството, че всичко това звучи невероятно?

— Сигурно Грета малко преувеличава.

— Наистина не звучи много правдоподобно. Питам се дали Грета не си го измисля.

Аз се подвоумих.

— Защо да си измисля?

После рязко попитах:

— Ти нали не си виждала Естер напоследък? Дори когато ходиш да яздиш?

— Циганката ли? Не.

— Май не си много сигурна.

— Като че ли я зървах. Надничаше между дърветата, но никога не се приближи дотолкова, че да я позная.

Един ден обаче Ели се прибра пребледняла и разтреперана. Старицата се била показала между дърветата. Ели дръпнала поводите и спряла, за да поговори с нея. Циганката се заканвала с пръст и мърморела нещо под носа си. Ели разказваше:

— Този път се ядосах и я попитах: „Какво търсиш тук? Това не е твоята земя. Земята е наша и къщата е наша.“

Тогава старата циганка рекла: „Тази земя никога няма да бъде ваша, никога няма да я притежавате. Казах ви веднъж, казах ви и втори път. Няма да ви предупреждавам повече. Не ви остава много време, да знаете. Виждам смърт. Ето я, зад лявото ти рамо. Смъртта е застанала до теб, смъртта ще те грабне. Този кон, дето го яздиш, има бяло копито. Не знаеш ли, че кон с бяло копито носи нещастие? Виждам смърт, виждам голямата къща, която построихте, цяла в развалини.“

— Всичко това трябва да се прекрати! — избухнах аз.

Този път Ели не го обърна на смях. И двете с Грета изглеждаха разтревожени. Веднага отидох в селото. Най-напред спрях пред къщата на госпожа Лий. Поколебах се за момент, но там не светеше и аз се отправих към полицията. Познавах дежурния сержант Кийн, един разумен и изряден човек. Той ме изслуша и рече:

— Съжалявам, че ви е създала неприятности. Много е остаряла и сигурно става досадна. Но досега не ни е създавала затруднения. Ще поговоря с нея да ви остави на мира.

— Много ви моля.

Сержантът малко се подвоуми:

— Не искам да правя никакви предположения, господин Роджърс, но да знаете някой в околността да ви има зъб? На вас или на съпругата ви?

— Не ми се вярва. Защо?

— Напоследък старата Лий разполага с доста пари. Не мога да разбера откъде идват…

— За какво намеквате?

— Възможно е някой да й плаща — някой, който иска да ви прогони оттук. Преди време тук стана нещастен случай. Един човек от селото й беше платил, за да уплаши и примами съседа му. По същия начин — със заплахи, предупреждения, урочасване… Селяните са суеверен народ. Просто няма да повярвате колко села в Англия имат своя собствена така да се каже вещица. Тогава тя си взе бележка и доколкото зная не е правила такива неща. Но пак е възможно. Обича парите… Хора като нея са готови на всичко за пари.

Аз обаче не можех да допусна такова нещо. Изтъкнах пред Кийн, че тук никой не ни познава.

— Дори не сме имали време да си създадем врагове.

Прибрах се у дома разтревожен и объркан. Като свърнах край ъгъла на терасата, чух тихия звън на китарата и видях един висок силует, изправен до прозореца. Гледаше вътре, после се обърна и приближи към мен. За миг ми се стори, че това е нашата циганка. Изпитах облекчение, когато видях Сантоникс.

— А, ти ли си — въздъхнах с облекчение аз. — Откъде изскочи така? Не сме те виждали цяла вечност.

Той не отговори веднага. Хвана ме за ръката и ме дръпна встрани от прозореца.

— Значи тя е тук? — възкликна. — Никак не се учудвам. Сигурен бях, че рано или късно ще дойде. Защо й позволи? Тя е опасна. Би трябвало да знаеш това.

— За Ели ли говориш?

— Не, не за Ели. За онази другата! Как й беше името? Грета.

Аз се облещих насреща му.

— Знаеш ли що за човек е Грета или не знаеш? Дойде значи, а? Встъпи във владение! Вече няма отърване от нея. Дошла е, за да остане тук.

— Ели си изкълчи глезена — обясних аз. — Грета дойде да се грижи за нея. Тя… сигурно скоро ще си тръгне.

— Ти май нищо не разбираш. Тя отдавна е решила, че ще живее тук. Знаех си го. Стана ми ясна още когато дойде, докато строяхме къщата.

— Все пак Ели се нуждае от нея — смотолевих аз.

— Е, да, нали е живяла известно време при Ели. Ще знае как да се справя с нея.

Същото беше казал и Липинкот. Сам се убедих по-късно колко беше прав.

— Искаш ли я да стои тук, Майк?

— Не мога да я изхвърля от къщата — рекох с раздразнение. — Тя е стара приятелка на Ели. Най-добрата й приятелка. Какво по дяволите мога да направя?

— Не, струва ми се, че нищо не можеш да направиш. Нали така? — промърмори Сантоникс.

Той ме погледна по много особен начин. Самият Сантоникс беше особен човек. Никога не можеш да разбереш какво точно иска да каже.

— Майк, знаеш ли накъде си тръгнал? Имаш ли представа? Понякога имам чувството, че не.

— Знам, разбира се. Постъпвам, както намеря за добре. Отивам, където аз искам.

— Наистина ли? Чудно ми е. Чудно ми е дали ти самият знаеш какво искаш. Боя се за теб, когато Грета е тук. Разбери, тя е по-силната.

— Какво те кара да мислиш така? Въпросът не е в силата.

— Не е ли? Тъкмо там е, струва ми се. Тя е силна, от онези, които винаги постигат целта си. Ти не искаше Грета да идва тук. Нали така каза. Но ето, че тя е тук. Наблюдавах ги — седят си двете с Ели, седят си у дома, настанили се удобно, бъбрят си. А ти какво си, Майк? Външно лице? Или може би не?

— Трябва да си полудял, щом ми говориш такива работи. Какво значи „външно лице“? Да не би да не съм съпруг на Ели?

— Ти ли си съпругът на Ели или Ели е твоята съпруга?

— Съвсем си откачил. Каква е разликата?

Сантоникс въздъхна. Изведнъж раменете му увиснаха, сякаш животът бе отлетял от него.

— Нищо не достига до теб — рече той. — Не мога да те накарам да чуеш. Не мога да те накарам да разбереш. Понякога си мисля, че разбираш, а понякога — че нищо не знаеш. Нито за себе си, нито за някой друг.

— Виж, Сантоникс, толкова съм ти задължен. Ти си прекрасен архитект, но…

Лицето му доби характерния си странен израз.

— Да, аз съм добър архитект. Тази къща е най-хубавата ми работа. Изключително съм доволен от нея. Такава къща желаеше ти. И Ели желаеше такава къща, за да живее с теб в нея. Тя я получи, ти също. Изгони тази жена, Майк, преди да е станало много късно.

— Това ужасно ще разстрои Ели.

— Тази жена си прави с вас каквото поиска — констатира Сантоникс.

— Чуй ме добре. Грета ми е неприятна, лази ми по нервите. Преди няколко дни се скарахме ужасно. Но нищо не става толкова лесно, колкото си мислиш.

— Не, с нея няма да бъде лесно.

— Който е нарекъл това място Циганското землище и е казал, че е прокълнато, сигурно е имал право — ядосах се аз. — Цигани изскачат насреща ни иззад дърветата, размахват юмруци и ни предупреждават, че ако не се разкараме оттук, ще ни сполети страшна участ. Това място, където трябваше да царят добротата и красотата.

Последните ми думи бяха скромни. Изрекох ги, сякаш друг ги изричаше вместо мен.

— Да, трябвало е — подхвърли Сантоникс. — Трябвало е. Но злите сили не му позволяват да стане такова, а?

— Сигурно не вярваш…

— Много са странните неща, в които вярвам… Познавам донякъде злото. Не си ли усещал понякога, че в мен самия има нещо зло? Винаги е било така. Затова усещам, когато злото е наблизо, макар и невинаги да мога да преценя откъде точно идва. Искам къщата, която построих, да бъде очистена от злото! Разбираш ли? — гласът му се извиси заплашително. — Разбираш ли? За мен това е много важно.

След това той изведнъж се промени.

— Хайде, стига сме говорили глупости. Да вървим да видим Ели.

Влязохме през балконската врата. Ели много се зарадва на Сантоникс.

Вечерта архитектът се държеше както обикновено. Нямаше повече превземки. Беше чаровен и безгрижен както винаги. Обръщаше се предимно към Грета и пускаше в ход целия си чар. А той имаше изключителен чар. Човек би могъл да се закълне, че нашият приятел е поразен и увлечен по чужденката и всячески се мъчи да й се хареса. Това ме наведе на мисълта, че Сантоникс е наистина опасен, че в него се таи много повече, отколкото съм предполагал.

Грета винаги бе отзивчива към проявите на възхита. Този път се показа в пълния си блясък. Тя владееше изкуството в даден случай да прикрива красотата си, а в друг — да я разкрие с цялата й сила. Тази вечер изглеждаше по-красива от всякога. Усмихваше се на Сантоникс и го слушаше като омагьосана. Опитвах се да проумея държанието му. Никога не можеш да разбереш Сантоникс. Ели изрази надеждата, че той ще остане няколко дни при нас, но архитектът поклати глава. Каза, че се налагало да си тръгне на другия ден.

— Сигурно в момента строите нещо и сте зает?

Той отвърна, че не, току-що бил излязъл от болница.

— Още веднъж ме закърпиха, но сигурно за последен път.

— Как така са ви закърпили?

— Източват заразената кръв от тялото ми и ми преливат здрава и свежа червена кръв.

— Как така? — потръпна Ели.

— Не се безпокойте — рече Сантоникс. — С вас никога няма да стане такова нещо.

— Но защо е трябвало да се случи с вас — възропта Ели. — Жестоко е.

— Не, не е жестоко. Чух какво си пеехте преди малко:

Тъй орисан е отколе

всеки с радост и неволя.

Туй като запомним, значи,

кротко в пътя си да крачим.

Мен не ме е страх, защото зная своето предназначение на земята. А що се отнася до вас, Ели:

Всяка заран пак и всяка нощ

някой пък се ражда за разкош,

— Това е за вас.

— Бих искала да се почувствам спокойна.

— Не сте ли спокойна?

— Не обичам да ме заплашват. Нито пък да стоварват проклятия над мен.

— За циганката ли говорите?

— Да.

— Хайде, забравете я. Поне тази вечер я забравете. Нека да бъдем щастливи. За ваше здраве, Ели. Желая ви дълъг живот, а на себе си пожелавам бърза и лека смърт. Желая на Майк да бъде много щастлив тук…

Той млъкна и вдигна чашата си към Грета.

— Е? А на мене какво? — попита тя.

— Ами на вас… какво да ви пожелая? Може би успех? — подхвърли той полунасмешливо, с иронично — въпросителна интонация.

Рано на другата сутрин Сантоникс си тръгна.

— Що за странен човек — каза Ели подире му. — Изобщо не мога да го разбера.

— И аз не разбирам приказките му дори наполовина.

— Той познава — рече Ели замислено.

— Познава бъдещето ли?

— Не, не това имах предвид. Познава хората. Казвала съм ти го и друг път. Познава хората по-добре и от самите тях. Затова понякога ги мрази, понякога ги съжалява. Във всеки случай мен не ме съжалява.

— Защо да те съжалява? — попитах.

— Ами защото… не довърши Ели.