Агата Кристи
Безкрайна нощ (14)

Четиринадесета глава

Така започна живота ни в Циганското землище. Не намерихме друго име за къщата. От тази първа вечер в съзнанието ни остана точно това название.

— Ще я наричаме Циганското землище — заяви Ели. — Напук на всичко! Това ще е нещо като предизвикателство, не мислиш ли? Това е нашето землище. Да вървят по дяволите всичките цигански предсказания.

На другия ден присъщата й жизнерадост се бе възвърнала и ние бързо се заехме да се настаним и да опознаем околността и съседите. Двамата с Ели тръгнахме към къщата, където живееше старата циганка. Аз си мислех колко хубаво щеше да бъде, ако я заварим да прекопава градината. Ели я бе виждала само веднъж, когато ни предсказа бъдещето. Ако видеше, че тя не е нищо повече от обикновена стара жена, която си прекопава картофите… Само че не я намерихме. Къщата бе заключена. Попитах да не е умряла, но съседката, към която се обърнах, поклати глава.

— Трябва да е заминала — отговори тя. — От време на време току запраши нанякъде. Истинска циганка си е. Затова не се заседява дълго у дома. Запилее се нанякъде, после пак се върне. Нещо не е съвсем наред тук — и жената се почука по челото.

После взе да подпитва, като се опитваше да прикрие любопитството си:

— От новата къща ли идвате? Дето скоро я построиха там, на високото?

— Точно така, снощи се нанесохме — казах аз.

— Къщата изглежда чудесно — разприказва се тя отново. — Всички се изредихме да я гледаме, докато я строяха. Друго си е да видиш такава къща на мястото на ония мрачни дървета.

После някак свенливо се обърна към Ели:

— Както се чува, госпожо, вие сте американка, а?

— Да — отвърна Ели, — американка съм или поне бях. Сега съм омъжена за англичанин, така че вече съм англичанка.

— И сте дошли тук за постоянно, така ли?

Ние отвърнахме утвърдително.

— Ами не се и съмнявам, че ще ви хареса — рече тя. Прозвуча доста неубедително.

— А защо да не ни хареса?

— Е, как да ви кажа, там горе е доста усамотено. Не са много хората, дето обичат да живеят на такова уединено гористо място.

— В Циганското землище — уточни Ели.

— А, значи сте научили вече тукашното име, а? Пък на къщата, дето беше там по-рано, и викаха Кулите. Не знам защо. Поне по мое време никакви кули не е имало.

— Кулите ми звучи глупаво. Най-добре ще бъде да продължим да му казваме Циганското землище.

— Тогава ще трябва да се обадим в пощата — вметнах аз. — Иначе няма да си получаваме писмата.

— И аз така предполагам.

— Макар че като се замислиш, Ели, има ли някакво значение? — засмях се. — Всъщност няма ли да е по-добре да не получаваме никакви писма?

— Това може много да усложни нещата. И сметките си няма да можем да плащаме.

— Великолепна идея.

— Ни най-малко. Ще дойдат пристави и ще се настанят тук. Пък и не ми се ще да не получавам никакви писма. Искам Грета да ми се обади.

— Стига с тая Грета — казах. — Хайде да вървим да проучим околността.

И така, проучихме Кингстън Бишъп. Беше хубаво селище, хората по магазините бяха приветливи. Нямаше нищо зловещо там. Нашите прислужници не го харесаха особено, но ние скоро им осигурихме коли под наем, които в почивните дни да ги карат до най-близкия крайморски град или до Маркет Чадуел. Не бяха бог знае колко въодушевени от местоположението на къщата, но не суеверието ги притесняваше. Изтъквах пред Ели, че никой не може да твърди, че къщата е обитавана от духове, тъй като е току-що построена.

— Не, работата не е в къщата — съгласи се Ели. — На нея нищо й няма. Всичко идва отвън — от този път, който се извива между дърветата, от тази мрачна гора, където срещнахме старицата, когато се запознахме. Чак ме накара да подскоча.

— Догодина можем да изсечем тези дървета и да посадим рододендрони или нещо подобно — предложих.

Продължавахме да кроим планове.

През почивните дни Грета ни дойде на гости. Остана очарована от къщата и ни поздрави за обзавеждането, за картините, за съчетанието на цветовете. Беше крайно тактична. Когато уикендът свърши, тя обясни, че не иска да безпокои младоженците повече, а и без това трябва да се връща на работа.

На Ели й беше приятно да й покаже къщата. Виждах колко е привързана към Грета. Опитвах се да се държа внимателно и любезно, но изпитах задоволство, когато Грета се върна в Лондон, защото гостуването й ми лазеше по нервите.

Няколко седмици след като се настанихме вече бяхме приети в околността и се запознахме със самия Господ Бог. Един следобед той се отби у нас. Тъкмо спорехме с Ели къде да засадим една цветна леха, когато нашият акуратен, малко превзет прислужник излезе от къщата и оповести, че майор Филпот е в гостната. Аз прошепнах на Ели: „Господи Боже!“. А тя ме попита какво значи това.

— Ами местните жители се отнасят към него като към самия Господ Бог — обясних.

И ето че влязохме в стаята и там заварихме майор Филпот. Той беше симпатичен невзрачен човечец към шейсетте. Носеше обичайното за провинцията облекло, впрочем доста износено. Косата му бе посивяла, оредяваща на темето, а мустаците — къси и щръкнали. Извини се, че жена му нямала възможност да ни посети и да ни поздрави с пристигането. Била инвалид, обясни той. После се настани в креслото и заговори. Не каза нищо съществено, нито пък интересно. Умееше да предразполага хората. Съвсем лекичко се докосваше до най-разнообразни теми. Нищо не попита направо, но скоро разбра специфичните ни интереси. С мен заговори за конни състезания, а с Ели за градинарство и за това какво вирее най-добре на тукашната почва. Ходил бил в Щатите един-два пъти. Отбеляза, че Ели, макар и да не се интересуваше от конни състезания, обича да язди. Каза й, че ако възнамерява да държи коне, една пътека през боровата гора ще я изведе на широко и пусто място, където може да се ходи на езда.

После стигнахме до въпроса за нашата къща и историите около Циганското землище.

— Виждам, че местното име ви е известно — каза той. — Предполагам, че знаете и други местни поверия.

— Цигански поверия колкото щеш — засмях се аз. — Достатъчно много са. Особено тези, които разказва старата госпожа Лий.

— О, милата — възкликна Филпот. — Бедничката стара Естер ви досажда, нали?

— Да не е нещо смахната? — попитах.

— Не толкова, колкото иска да се изкара. Чувствам се малко или повече отговорен за нея. Аз я настаних в тази къща — обясни той. — Не че не е благодарна. Просто съм привързан към тази старица, макар че понякога става досадна.

— С нейните предсказания, а?

— Не, не толкова. Защо, да не би да ви е предсказвала бъдещето?

— Не знам дали може да се нарече точно бъдеще — отвърна Ели. — По-скоро беше предупреждение да не идваме тук.

— Това ми се вижда доста странно.

Майор Филпот повдигна косматите си вежди.

— Обикновено, когато гадае, мед й капе от устата. „Прекрасен чужденец, сватбени камбани, шест дечица, луд късмет ще имате и пари ви падат в ръцете, прекрасна госпожо.“

Съвсем неочаквано той почна да наподобява циганските извивки в гласа на старата жена.

— Много цигани живееха тук, когато бях момче — почна да разказва той. — Предполагам, че оттогава имам слабост към тях, макар че са крадливо племе, разбира се. Но винаги са ме привличали. Добри са, стига да не искаш от тях да се съобразяват със закона. Много съм им сърбал попарата на циганите още като ученик. Семейството ми се чувстваше по някакъв начин задължено към госпожа Лий, нали тя спаси живота на един от братята ми като беше малък. Пропадна в леда и тя го измъкна от езерото.

Мръднах невнимателно с ръка и съборих от масата някакъв стъклен пепелник, който се разби на парчета.

Започнах да събирам парчетата с помощта на господин Филпот.

— Изглежда, че госпожа Лий е съвсем безобидна — обади се Ели. — Глупаво беше от моя страна да се плаша чак толкова.

— Вие сте се изплашили? — той отново повдигна вежди. — Толкова ли лошо бе предсказанието?

— Нищо чудно, че се стресна — побързах да кажа. — То звучеше повече като заплаха, отколкото като предсказание.

— Заплаха?! — не можеше да повярва той.

— Ами така ми се стори. А и когато се преместихме тук, още първата нощ се случи нещо.

Разказах му за камъка, който счупи прозореца.

— Боя се, че напоследък са се навъдили доста хулигани — отбеляза той. — Макар че при нас не са толкова много, не е като по други места. И все пак се случва. Жалко, но трябва да го призная.

Той погледна към Ели:

— Много съжалявам, че са ви изплашили. Отвратително е, че се е случило през първата нощ, в която сте се нанесли.

— Е, вече го преодолях — усмихна се Ели. — Но не беше само това. Не след дълго се случи още него.

Разказах му и него. Една сутрин излязохме и намерихме мъртва птица, изкормена с нож, а до нея малко листче, на което неграмотно беше надраскано: „Пръждосвайте се оттук, ако си знаете интереса“.

Филпот изглеждаше наистина ядосан:

— Трябваше да съобщите в полицията.

— Не искахме — поясних аз. — Това още повече щеше да ги настрои (които и да са) срещу нас.

— Трябва да се сложи точка на всичко това — заяви Филпот, който изведнъж се превърна в длъжностно лице. — В противен случай така ще си карат. Сигурно считат, че това е голям майтап. Само че… само че прилича на нещо повече от майтап. Прекалено мръсно и… злонамерено е. — Той като че ли говореше на себе си. — Не изглежда някой от тукашните хора да ви има зъб. На вас лично, искам да кажа.

— Не, едва ли е от това! Тук никой не ни познава — казах аз.

— Ще разследвам случая — обеща Филпот. Той стана да си върви и се огледа.

— Знаете ли, вашата къща ми харесва. Дори не предполагах, че ще ми хареса. Аз съм малко старомоден. Така да се каже — със закостенели вкусове. Обичам старите сгради. Не ми се нравят всички тия серийно произвеждани кибритени кутийки, които се издигат из цялата страна. Огромни кутии. Като кошери. Обичам сградата да има някакъв орнамент, да притежава известна грация. Но тази къща ми хареса. Тя е семпла и предполагам напълно модерна, но си има свой облик и излъчване. А когато от нея погледнеш навън, всичко изглежда по-различно от това, което си виждал преди. Интересно е. Много е интересно. Кой я е проектирал? Английски архитект или чужденец?

Разказах му за Сантоникс.

— М-м, да. Струва ми се, че съм чел някъде за него. Не беше ли в „Дом и градина“?

Отвърнах, че той е много известен.

— Ще ми се някой път да се запозная с него, въпреки че едва ли ще знам за какво да говоря. Никак не съм артистичен.

След това предложи да уговорим ден, когато да отидем да вечеряме у тях.

— Да видим дали ще ви хареса моята къща.

— Навярно е стара.

— Построена е през 1720 година. Прекрасна епоха. Оригиналната къща е била строена по времето на кралица Елизабет, но през 1700 година изгоряла и на същото място била издигната нова.

— Значи винаги сте живели тук — рекох.

Нямах предвид лично него, разбира се, но той ме разбра.

— Да. Тук сме живели от елизабетинските времена. Понякога преуспяващи, понякога разорени. Продавали сме земя, когато нещата тръгвали на зле и сме я купували отново, когато са се оправяли. Ще ми бъде приятно да ви я покажа на вас двамата — приключи разказа си той и се усмихна към Ели:

— Доколкото зная, американците обичат старите къщи. Колкото до вас, едва ли ще ви направи впечатление — обърна се към мен.

— Нямам претенции, че разбирам нещо от старини — признах си.

След това майорът си тръгна. Един спаниел го чакаше в колата. Тя беше очукана и стара, с изтъркана боя, но вече бях наясно с нещата и знаех, че въпреки всичко, в това кътче на света, той бе Господ Бог и самият Господ Бог ни бе засвидетелствал своето одобрение. Беше очевидно, че Ели му хареса. Бях склонен да мисля, че и аз му харесах, макар да забелязах как от време на време ме стрелваше с изпитателен поглед, сякаш светкавично преценяваше нещо, с което не се беше сблъсквал преди.

Когато се върнах в гостната, Ели внимателно слагаше парченцата стъкло в кошчето за боклук.

— Жалко, че се счупи — изрази съжалението си тя. — Харесваше ми.

— Бихме могли да си купим друг. Моделът е нов.

— Известно ми е, Майк, но от какво се сепна?

Помислих за миг.

— От нещо, което каза Филпот. Напомни ми нещо, което ми се случи като бях дете. Бяхме се заиграли с един мой съученик и нали си бяхме щури и глупави, тръгнахме да се пързаляме на тамошното езеро. Ледът не ни издържа, толкова бяхме загубени. Преди някой да успее да измъкне моя приятел, той потъна и се удави.

— Какъв ужас!

— Именно. Съвсем го бях забравил, докато Филпот не спомена за брат си.

— Но на мен майорът ми допадна, Майк. А на теб?

— Много. Какво ли представлява жена му?

В началото на следващата седмица отидохме на вечеря у Филпот. Той имаше къща в джорджиански стил, с изящни очертания. Отвътре беше доста запусната, но удобна. По стените на дългата трапезария бяха окачени портрети, които реших, че са на предците. Повечето от тях бяха нарисувани според мен доста зле, макар че ако се почистеха, може би щяха да изглеждат по-прилично. Вниманието ми беше привлечено от един портрет на русо момиче, облечено в розов атлаз. Майор Филпот се усмихна и отбеляза:

— Избрахте най-хубавата. Това е истински Гейнзбъро и то доста добър, макар че моделът му е създавал доста грижи на времето. Жената била сериозно заподозряна, че е отровила съпруга си. Но може и да са били предубедени спрямо нея, задето е чужденка. Джървис Филпот попаднал на тази картина някъде в странство и я купил.

Бяха поканени и някои други съседи да се запознаят с нас. Един възрастен мъж — доктор Шоу, с вежливи, но изтъркани обноски. Наложи се да си тръгне преди вечерята да е свършила. Там бе и пасторът — млад и сериозен, а също и някаква жена на средна възраст с груб глас, която развъждала дребни ирландски кученца. Присъстваше и едно красиво, мургаво момиче на име Клаудия Хардкасъл, която била пристрастена към конете.

Двете с Ели много си допадаха. Ели обожаваше ездата и също както Клаудия страдаше от алергия.

— В Щатите получавам пристъпи най-вече от пуха на глухарчетата — обясняваше тя, — но понякога и от конете. Вече не ме измъчва толкова много, защото лекарите там могат да предпишат какви ли не чудеса за всякакъв вид алергии. Ще ви дам от моите капсулки. Светлооранжеви са. Ако не забравяте да вземате по една, преди да излезете на езда, най-много да кихнете един-два пъти.

Клаудия Хардкасъл намери, че това би било прекрасно.

— От камилите получавам по-силни пристъпи, отколкото от конете — обясни тя. — Миналата година ходих в Египет и през целия път покрай пирамидите от очите ми течаха сълзи.

Ели каза, че някои хора получават пристъпи от котки.

— И от възглавници.

И те продължиха да разговарят за алергии.

Аз седях до госпожа Филпот. Тя беше висока и стройна жена, която говореше изключително само за здравето си в интервалите между обилните ястия. Даде ми пълен отчет за различните си болести, разказа ми как нейният случай е объркал ред видни представители на медицинската наука. Направи едно епизодично светско отклонение колкото да ме попита с какво се занимавам аз самият. Отбих удара и тогава тя положи не твърде настойчиви усилия да научи кого от присъстващите познавам. С пълно право можех да отговаря „никого“, но сметнах, че ще е добре да се въздържа — още повече, че тя не беше истински сноб и всъщност това никак не я интересуваше.

Госпожа Ирландски кученца, чието истинско име така и не чух, беше много по-обстоятелствена в разпита, на който ме подложи, но аз я отклоних към темата за всеобщата греховност и некомпетентността на ветеринарните лекари. Всичко течеше тихо и мирно, макар и доста скучно.

Когато по-късно се разхождах безцелно из градината, към мен се приближи Клаудия Хардкасъл.

— Чувала съм за вас от брат си — изтърси безцеремонно тя. Погледнах я изненадано. Не можех да си представя, че е възможно да познавам какъвто и да е брат на Клаудия Хардкасъл. Попитах:

— Сигурна ли сте?

Тя изглежда се забавляваше.

— Всъщност той построи къщата ви.

— Искате да кажете, че Сантоникс е ваш брат?

— Наполовина. Не го познавам много добре. Рядко се виждаме.

— Той е възхитителен.

— Зная, че някои хора мислят така.

— А вие не мислите ли?

— Не мога да бъда сигурна. Той сякаш има две лица. По едно време беше почнал да се проваля главоломно… Хората не искаха да имат нищо общо с него. И тогава като че ли се промени. Съвсем неочаквано започна да преуспява в професията си. Беше като… — тя затърси точната дума — беше като осенен.

— Аз мисля, че е точно така.

После я попитах дали е виждала нашата къща.

— Откакто я завършиха, не съм.

Казах, че трябва да дойде да я види.

— Предупреждавам ви, че няма да ми хареса. Не обичам съвременни къщи. Любимият ми период е кралица Ана.

Каза, че ще предложи Ели за член на голф клуба. И че ще ходят заедно на езда. Ели щяла да си купи кон и може би не един. Изглежда се бяха сприятелили.

Докато ми показваше конете си, Филпот подхвърли няколко думи за Клаудия.

— Препуска като ловджийска хрътка — рече той. — Жалко, че си е объркала живота.

— Така ли?

— Омъжила се за някакъв богаташ, доста по-стар от нея. Американец, казвал се Лойд. Но не потръгнало. Разделили се почти веднага. Тя си върнала моминското име. Имам чувството, че няма да се омъжи повторно. Станала е мъжемразка. Жалко.

В колата на път за вкъщи Ели въздъхна:

— Скучно, но приятно. Хората са приятни. Тук ще бъдем много щастливи, нали, Майк?

— Да — отвърнах аз, пуснах волана и хванах ръката й.

Когато пристигнахме, оставих Ели пред къщата и подкарах колата към гаража.

След малко долових тихите звуци на китара. Ели имаше великолепна стара испанска китара, която сигурно струваше сума пари и често пееше с тихия си равен глас като си акомпанираше с нея. Звучеше много приятно. Повечето песни ми бяха съвсем неизвестни. Струва ми се, че някои от тях бяха американски спиричуъли, а други — старинни ирландски и шотландски балади — нежни и много тъжни. Нямаха нищо общо с поп музиката. Навярно бяха фолклорни.

Заобиколих терасата и преди да вляза се спрях пред прозореца.

Ели пееше една от моите любими песни. Вече не помня как се казваше. Тихичко си напяваше думите, навела глава над китарата и нежно докосваше струните. Мелодията бе натрапчива и сладостно тъжна.

Тъй орисан е отколе

всеки с радост и неволя.

Туй като запомним, значи,

кротко в пътя си да крачим.

Всяка нощ и всяка заран пак

някой ражда се немил-недраг.

Всяка заран пак и всяка нощ

някой пък се ражда за разкош,

някой пък се ражда за разкош,

а друг някой — за безкрайна нощ.

Тя вдигна глава и ме видя.

— Защо ме гледаш така, Майк?

— Как те гледам?

— Гледаш ме като че ли ме обичаш…

— Разбира се, че те обичам. А как да те гледам?

— А за какво си мислиш?

Отговорих бавно и напълно искрено:

— Мислех си за първия път, когато те видях… Беше застанала под тъмната ела.

Да, бях си спомнил тъкмо този първи миг, когато видях Ели, изненадата и вълнението…

Ели се усмихна и тихичко запя:

Всяка заран пак и всяка нощ

някой пък се ражда за разкош,

някой пък се ражда за разкош,

а друг някой — за безкрайна нощ.

Човек не осъзнава кои моменти от живота му са наистина важни, преди да е станало твърде късно.

Този ден, когато бяхме ходили на вечеря у Филпот и се прибрахме толкова щастливи у дома, беше един от тези мигове. Но тогава още не знаех това. Разбрах го по-късно.

— Изпей ми оная песничка за мухата — помолих аз.

Тя премина на друга, жизнерадостна танцова мелодийка и запя:

С небрежен замах,

мушице добра,

с нехайна ръка

спрях твойта игра.

Муха като теб

не съм ли и аз?

Дали ти не си

човек като нас?

Със песен кръжа

дорде някой ден

безумна ръка

не смаже и мен.

А щом е живот

и дъх мисълта,

щом тя ако спре

настъпва смъртта —

не съм ли и аз

мушица добра?

Живея така,

така ще умра.

Ох, Ели, Ели…