Агата Кристи
Безкрайна нощ (13)

Тринадесета глава

Опитвам се, колкото и да е трудно, да обрисувам възможно най-добре хората, навлезли в живота ни. Би трябвало да се каже по-скоро в моя живот, тъй като те вече присъстваха в живота на Ели. Много сгрешихме, като мислехме, че ще я оставят на мира. Не само че не я оставиха, но очевидно нямаха намерение да го сторят. Само че тогава ние и понятие си нямахме за това.

После настъпи нашият английски период. Къщата бе завършена. Получихме телеграма от Сантоникс. Тя гласеше:

„Елате утре.“

Тръгнахме с кола и пристигнахме по залез-слънце. Сантоникс ни бе чул и излезе да ни посрещне. Когато видях нашата къща завършена, сърцето ми така се разтуптя, че щеше да изхвръкне. Това бе моята къща, най-сетне аз имах своя къща. Здраво стиснах ръката на Ели.

— Харесва ли ви? — попита Сантоникс.

— Страхотна е — отвърнах. Глупаво беше, но той ме разбра.

— Да, това е най-хубавото нещо, което съм правил… Доста солено ви излезе, но си заслужава всяка стотинка. Излезе по-скъпа дори, отколкото аз очаквах. Хайде, Майк, вземи Ели на ръце и я пренеси през прага. Нали така се прави като въвеждаш невяста в къщата.

Изчервих се и взех Ели на ръце — тя беше съвсем лекичка и я пренесох през прага, както предложи Сантоникс. Докато правех това, малко се препънах и забелязах как Сантоникс се намръщи.

— Това е то — рече Сантоникс. — Бъди добър с нея, Майк. Грижи се за нея. Не позволявай да й се случи нищо лошо. Тя не знае как да се грижи за себе си, макар и да си мисли обратното.

— Защо трябва да ми се случва нещо лошо? — попита Ели.

— Защото живеем в един лош свят и хората в него са лоши — отвърна Сантоникс. — Защото и около тебе има лоши хора, моето момиче. Зная това. Виждал съм някои от тях да се навъртат наоколо и да душат като плъхове. Простете моята откровеност, но все някой трябваше да ви го каже.

— Няма да ни безпокоят повече — успокои го Ели. — Те всичките си заминаха за Щатите.

— Може да са заминали. Но нали знаеш, че Щатите са на няколко часа със самолет — отговори.

Той сложи ръце на раменете й. Ръцете му бяха вече съвсем изтънели и изглеждаха прозрачни. Имаше вид на тежко болен.

— Самият аз бих се грижил за теб, стига да можех, дете мое — ласкаво рече той. — Но не мога. Няма да ме бъде още много. Ще трябва сама да се погрижиш за себе си.

— Остави тия цигански прокоби, Сантоникс, и ни разведи из къщата. Покажи ни всяка педя от нея — рекох аз.

И така обиколихме цялата къща. Някои от стаите още бяха празни, но повечето от нещата, които бяхме купили — картините, мебелите и завесите бяха пристигнали.

— Още не сме измислили име — сепна се Ели. — Не можем да я наричаме Кулите, смешно е. Какво беше другото име, което ми каза някога? — попита ме тя. — Не беше ли Циганското землище?

— Няма да му казваме така — възразих рязко. — Това име не ми харесва.

— Е, да, но наоколо винаги ще му казват така — подметна Сантоникс.

— Глупав и суеверен народец — процедих аз.

След това седнахме на терасата, загледани в залеза на слънцето и в природата наоколо, и започнахме да измисляме нови имена на къщата. Това беше нещо като игра. Отначало бяхме съвсем сериозни, но постепенно започнахме да се хващаме за всяка дивотия, която ни идваше наум: „Краят на скиталчеството“, „Радостта на сърцето“ и разни имена, които напомняха на пансиони, например „Морски бряг“, „Нежната долина“, „Боровете“. Сетне ненадейно притъмня и взе да застудява, и ние се прибрахме вътре. Не спуснахме завесите, само затворихме прозорците. Бяхме си донесли продукти. Прислугата, която бяхме наели, щеше да пристигне на другия ден.

— Тук сигурно няма да им хареса, ще им се стори усамотено и до един ще напуснат — каза Ели.

— Тогава ще трябва да им удвоите заплатата, за да ги накарате да останат — измърмори Сантоникс.

— Вие считате, че всичко може да се купи — нацупи се Ели.

Но го направи на шега.

Носехме със себе си pate en croute^[1], франзели и едри червени скариди. Седнахме на масата, смяхме се, ядохме и разговаряхме. Дори Сантоникс изглеждаше оживен и изпълнен със сила, а в погледа му се четеше някакво диво въодушевление.

И тогава стана нещо неочаквано. Някакъв камък връхлетя през прозореца и се стовари върху масата. Една винена чаша се счупи и парче стъкло поряза Ели по бузата. За миг останахме като парализирани, после аз скочих, спуснах се към прозореца, разтворих го и излязох на терасата.

Навън не се виждаше никой. Отново се върнах в стаята. Взех една книжна салфетка и се наведох над Ели да избърша струйката кръв, която се стичаше по бузата й.

— Порязало те е… Нищо страшно няма, миличка. Нищо и никаква драскотина.

Спогледахме се със Сантоникс.

— Защо го правят? — промълви Ели. Изглеждаше съвсем объркана.

— Хлапаци. Нали ги знаеш какви са хулиганчета — казах аз. — Сигурно са разбрали, че се настаняваме. В известен смисъл имахме късмет, че само ни замериха с камък. Можеха да имат я пневматична пушка, я нещо друго.

— Но защо трябва да се държат така с нас? Защо?

— Не знам — отговорих. — Ей така, да ни направят мръсно. Ели внезапно се изправи и заяви:

— Аз се страхувам. Страхувам се.

— Утре ще разберем — опитах се да я успокоя. — Още не познаваме хората тук.

— Дали всичко това не става, защото ние сме богати, а те са бедни?

Въпросът й бе отправен не към мен, а към Сантоникс, сякаш той по-добре знаеше отговора.

— Не — бавно проговори Сантоникс. — Не мисля, че причината е това…

Ели продължи:

— Причината е, че ни мразят, че мразят Майк, мразят и мен. Защо? Нима, защото сме щастливи?

Сантоникс отново поклати глава.

— Не — продължаваше Ели сякаш се съгласяваше с него, — има нещо друго. Нещо, за което ние не знаем. Циганското землище. Всеки, който дойде да живее тук е мразен и преследван. Най-накрая може би ще успеят да ни прогонят.

Налях чаша с вяно и й я подадох.

— Недей, Ели. Не говори така — помолих я аз. — Изпий това. Станалото е неприятно, но то е само нелепост, просташка шега.

— Не зная — повтаряше Ели. — Не зная…

После настойчиво ме погледна:

— Някой се опитва да ни прогони, Майк. Да ни прогони от къщата, която построихме и която обичаме.

— Няма да им се оставим да ни прогонят — отсякох. — Аз ще те пазя. Нищо лошо няма да ти се случи.

Тя отново се обърна към Сантоникс.

— Вие трябва да знаете, нали бяхте тук, докато се строеше къщата. Нима никой нищо не ви е казвал? Не идваха ли да хвърлят камъни, за да попречат на строежа?

— Човек може и да си въобразява — отвърна Сантоникс.

— Значи са ставали злополуки?

— Винаги стават някакви злополуки, когато се строи къща. Не е имало нищо сериозно и трагично. Един падне от стълбата, друг изпусне нещо тежко върху краката си, на трети треска му се забие в палеца и той загнои.

— И нищо повече? Нищо предумишлено?

— Не — увери я Сантоникс. — Кълна ви се, нищо!

Ели се обърна към мен.

— Спомняш ли си циганката, Майк? Колко странно се държеше през онзи ден, как ме предупреждаваше да не идвам повече тук.

— Тя не е съвсем наред, малко е чалната.

— Ние започнахме строеж на Циганското землище — продължаваше Ели. — Направихме точно това, което тя ни предупреждаваше да не правим.

После тропна с крак:

— Няма да се оставя да ме прогонят! Няма да се оставя на никой да ме прогони!

— Никой няма да ни прогони! — повторих. — Ще бъдем щастливи тук.

Изрекохме го като предизвикателство към съдбата.