Агата Кристи
Безкрайна нощ (7)

Седма глава

Като се прибрах вкъщи ме чакаше телеграма. Беше изпратена от Антиб. „Ела утре четири и половина обичайното място“. Както и преди, срещнахме се в Риджънтс — парк и отначало бяхме притеснени и напрегнати, смущавахме се един от друг. Имах да й казвам нещо и малко се вълнувах как точно да й го поднеса. Навярно всеки се чувства така, когато реши да прави предложение за женитба. Тя също беше някак напрегната. Може би обмисляше как най-мило и възпитано да ми откаже. Но все ми се струваше, че има и друга причина. Цялата ми вяра в живота се крепеше на факта, че Ели ме обича. Но сега тя излъчваше непозната за мен самостоятелност, някаква нова самоувереност, която едва ли се дължеше на това, че беше пораснала с една година. Един рожден ден не може да има чак такова значение, за което и да е момиче. Беше ходила със семейството си в Южна Франция и ми разказа това-онова. После подхвърли стеснително:

— Аз… видях там онази къща, за която ми разказа. Която е строил твоят приятел, архитектът.

— Кой, Сантоникс ли?

— Да. Ходихме един път да обядваме там.

— И как стана така? Да не би мащехата ти да се познава със собственика?

— Дмитри Константин ли? Ами… не съвсем, но се е запознавала с него и… Всъщност Грета го уреди.

— Хайде пак Грета — изсумтях аз, пускайки обичайната раздразнителност в гласа си.

— Нали ти казах, че Грета чудесно умее да урежда нещата.

— Хубаво, де. Та значи тя е уредила вие с мащехата ти…

— И чичо Франк.

— Съвсем семейно гости — измърморих. — Предполагам, че и Грета е дошла с вас.

— А, не. Грета не дойде, защото… — Ели малко се подвоуми. Кора, мащехата ми, не се държи добре с нея.

— Тя не е от семейството, тя е бедната роднина, така ли? — взех да се заяждам аз. — Чисто и просто някакво момиче au pair. Сигурно Грета понякога се чувства засегната, че се държат така с нея.

— Но тя не е само някаква au pair, тя е нещо като моя компаньонка.

— Придружителка — уточних. — Чичероне, дуеня, гувернантка. Може да бъде наречена как ли не.

— О, я по-кротко — прекъсна ме Ели. — Нека ти разкажа. Сега вече знам какво имаш предвид, когато говориш за твоя приятел Сантоникс. Къщата е страхотна. Тя е… тя е съвсем необикновена. Представям си каква страхотна къща би построил „за нас“.

Тя съвсем несъзнателно употреби това „за нас“. Беше отишла до Ривиерата и бе накарала Грета да уреди нещата така, че да разгледа къщата, която й бях описал, защото е искала да си представи по-ясно онази къща, която, в света на нашите мечти, би ни построил Рудолф Сантоникс.

— Радвам се, че ти е харесала.

Тя попита:

— Ами ти как изкара?

— Занимавах се със скапаната си работа. Веднъж ходих на конни състезания и заложих на един кон, който обикновено губи. Тридесет на едно. Заложих на него и последната си стотинка и накрая той спечели с цяла дължина. Кой още смее да твърди, че не съм късметлия?

— Много хубаво, че си спечелил — каза Ели, но го каза съвсем без въодушевление, защото да заложиш всичко на един губещ кон и този губещ кон да спечели, не значеше нищо в нейния свят или поне не беше това, което бе за мен.

— Освен това ходих да видя майка си.

— Рядко си споменавал за нея.

— Че защо да споменавам? — сопнах се аз.

— Не я ли обичаш?

Замислих се.

— Знам ли — поколебах се. — Понякога си мисля, че не я обичам. В края на краищата човек пораства и… се отделя от родителите си. От майка си и баща си.

— И все пак ми се струва, че се съобразяваш с нея — настоя Ели. — Иначе едва ли щеше да бъдеш толкова неуверен, когато говориш за нея.

— Ами май че малко ме е страх — подхвърлих. — Тя ме познава като петте си пръста. Искам да кажа, че знае всичките ми слабости.

— Все някой трябва да ги знае — успокои ме Ели.

— Тоест?

— Някой от великите писатели беше казал, че никой не е герои в очите на слугата си. Изглежда, всеки трябва да си има слуга. Иначе сигурно ще е много трудно винаги да опазваш доброто мнение за себе си.

— Ели, ти наистина си пълна с идеи — вметнах аз и взех ръката й. После попитах. — Всичко ли знаеш за мен?

— Като че ли да — отвърна тя. Говореше съвсем спокойно и просто.

— Не съм ти казвал бог знае колко.

— Тоест не си ми казал нищо. Винаги си бил потаен. Това е друго. Но на мен ми е ясно какво представляваш самият ти.

— Наистина ще се учудя, ако е така — рекох. И продължих. — Навярно ще прозвучи адски глупаво, ако ти кажа, че те обичам. Май вече е късничко, нали? Ти го знаеш отдавна, практически от самото начало, така ли излиза?

— Така — отвърна Ели. — И ти знаеше, че аз те обичам, нали?

— Трябва да решим какво ще правим — продължих аз. — Никак няма да е лесно, Ели. Ти ме знаеш що за птица съм, знаеш какво съм правил, що за живот съм живял. Отидох да видя майка ми и строгата, почтена уличка, на която живея. Този свят е различен от твоя, Ели. Не съм сигурен, че някога ще успеем да ги накараме да намерят общ език.

— Стига да поискаш, можеш да ме заведеш да се запозная с майка ти.

— Вярно, че мога — съгласих се. — Но по-добре ще бъде да не го правя. Допускам, че ще ти прозвучи много рязко, дори грубо, но нали виждаш, на нас двамата ни се налага да водим странен живот. Това няма да бъде животът, който си водила ти, нито пък животът, който съм водил аз. Това трябва да бъде един нов живот, в който да намерим общата основа, общия език между моята нищета и невежество и твоите пари, култура и социален опит. Моите приятели ще те смятат за надменна, а твоите приятели ще решат, че ми липсва представителност. И така, какво ще правим?

— Аз ще ти кажа — усмихна се Ели — какво точно ще направим. Ще отидем да живеем на Циганското землище в една къща, в къщата на мечтите, която твоят приятел Сантоникс ще ни построи. Ето това ще направим.

Помълча и добави:

— Първо ще се оженим. Нали това искаше да ми кажеш?

— Точно така. Това исках да ти кажа. Стига ти да си съгласна.

— Толкова е просто — смееше се Ели. — Можем да се оженим следващата седмица. Така де, нали вече съм пълнолетна. Сега мога да правя каквото намеря за добре. Ето къде е разликата. Всъщност ти може и да си прав за роднините. Аз няма да казвам нищо на моите и ти недей да казваш на майка си преди всичко да е приключило. После те могат да се ядосват колкото си искат, но то ще е за тяхна сметка.

— Това е чудесно — рекох. — Наистина е чудесно, Ели. Но има нещо друго. Не ми е приятно да ти го кажа. Ели, ние няма да можем да живеем на Циганското землище. Нито ще можем да построим там нашата къща. Просто мястото е продадено.

— Знам, че е продадено — осведоми ме Ели. Тя си умираше от смях:

— Нищо не разбираш, Майк. Човекът, който го е купил, съм аз.