Агата Кристи
Безкрайна нощ (5)

Пета глава

Ами това е, така започна историята ни с Ели. Нещата не се развиваха прекалено бързо, вероятно защото и двамата пазехме своите тайни. Имаше толкова неща, които искахме да скрием един от друг… Ето защо не можехме да бъдем толкова откровени, колкото ни се искаше. Това сякаш издигаше бариера между нас. Нямаше как да поставим нещата открито и да си кажем: „Кога ще се видим отново? Къде мога да те намеря? Къде живееш?“ Нали разбирате, ако задавате такива въпроси на другия, очаква се и вие да му отговаряте на тях.

Фенела изглежда имаше някакви опасения, когато ми каза как се казва. Дотолкова, че в момента ми мина през ум, че това може и да не е истинското й име. Почти бях сигурен, че го е измислила! Естествено знаех, че това е невъзможно. Аз й бях казал истинското си име.

Него ден просто не знаехме как да се сбогуваме. Чувствахме се неловко. Захладняваше, а на нас ни се искаше да поскитаме около Кулите. Какво щеше да стане после?

Обадих се колебливо и доста притеснено:

— Ти някъде наблизо ли си се настанила?

Каза, че е отседнала в Маркег Чадуел, едно съседно търговско градче. За него знаех, че има първокласен хотел. Реших, че се е настанила там. Ели попита, обзета от същата неловкост като мен:

— А ти тук ли живееш?

— Не, не живея тук. Само днес съм тук.

После отново се възцари същото неловко мълчание. Тя леко потръпна. Беше излязъл хладен ветрец.

— По-добре да тръгваме — предложих аз. — Така ще се постоплим по-бързо. Ти с кола ли си или ще вземеш автобуса? Или влака?

Тя отвърна, че е оставила колата в селцето, и добави:

— Е, ще се оправя.

Виждаше ми се малко изнервена. Рекох си, че иска да се отърве от мен, но не знае как точно и предложих:

— Да повървим заедно до селото, а?

Тя ме стрелна с поглед, изпълнен с благодарност. Бавно заслизахме по криволичещия път, където бяха станали толкова автомобилни злополуки. Когато завивахме край ъгъла, изпод сянката на елата внезапно пристъпи някаква фигура. Нейната поява беше толкова неочаквана, че Ели се сепна и пророни едно „ох“. Оказа се, че това е същата старица, която предния ден бях видял в градината на собствената й къща — госпожа Лий. Днес тя изглеждаше направо обезумяла, с развети от вятъра сплъстени черни коси и загърнати в черна наметка рамене. Бе се изправила така властно, че изглеждаше по-висока.

— И какво ще правите, милички? — запита тя. — Какво ви води към Циганското землище?

— Защо? Не сме правили нищо забранено, нали? — възкликна Ели.

— Може и да не сте, а може и да сте. Тая земя принадлежи на циганите. Циганска земя беше, но ни прогониха. Добро няма да сторите тук и добро няма да видите, ако кръстосвате около Циганското землище.

Никаква нападателност нямаше у Ели. Не беше такъв човек. Тя кротко и учтиво се извини:

— Наистина съжалявам, че сме дошли, щом не е трябвало да идваме. Бях останала с впечатлението, че това място се продаваше днес.

— И нещастие ще стигне всеки, който го купи! — викна старицата. — Чуй ме, миличка, понеже действително си доста мила, нещастие ще сполети всеки, който го купи. Проклятие тегне над, тази земя, проклятие, хвърлено много отдавна, отколешно проклятие. Върви си оттук. Гледай да нямаш нищо общо с Циганското землище. То ще ти докара смърт и опасност. Върви си у дома, зад океана, и да не си стъпила повече в Циганското землище. Да не кажеш, че не съм те предупредила.

Ели лекичко се възпротиви:

— Нищо лошо не правим.

— Хайде, хайде, госпожо Лий — намесих се аз, — не плашете младата дама.

После се обърнах към Ели да й обясня.

— Госпожа Лий живее в селото. Има къща там. Гледа на ръка и умее да предсказва бъдещето. Нали така, госпожо Лий? — заговорих я шеговито.

— Имам тоя дар — сдържано рече тя, като още повече изправи гигантската си осанка. — Имам го. По рождение ми е даден. Ние всички го имаме. Ще ти предскажа бъдещето, млада госпожице, пусни в шепата ми някоя сребърна пара и аз ще ти предскажа бъдещето.

— Не съм уверена, че искам да ми предсказват бъдещето.

— Умно ще постъпиш. Ще научиш нещо за бъдещето си. Ще знаеш какво да отбягваш, от какво да се пазиш. Хайде, много пари дрънкат в джоба ти. Много пари. А пък аз знам неща, дето никак няма да е зле да узнаеш.

Убеден съм, че поривът на всяка жена да узнае бъдещето си е почти непреодолим. И по-рано го бях забелязал сред познатите си момичета. Почти винаги се налагаше да им давам пари да влизат в шатрите на гледачки по панаирите. Ели отвори чантичката и пусна в шепата на старицата две монети по половин крона.

— Е, това вече е друга работа, миличка. Слушай какво ще ти каже майка Лий.

Ели свали ръкавицата си и сложи малката си деликатна ръка лапата на циганката. Тя се втренчи в дланта й, като си мърмореше:

— Какво виждам тук? Какво виждам?

Изведнъж рязко отблъсна ръката на Ели.

— Да бях на твое място, веднага щях да се махна оттук. Върви си. И повече кракът ти да не е стъпил тук! Ей сега ти го казах, а пък то излезе вярно. И на ръката ти е писано. Забрави Циганското землище, забрави, че изобщо си го виждала някога! Не само оная съборетина горе, а и самата земя тук е прокълната.

— Ти си се смахнала на тая тема — грубо я срязах аз. — Във всеки случай госпожицата няма нищо общо с тази земя. Дошла е днес само да се поразходи, нищо общо няма с тоя край.

Дъртата вещица не ми обърна никакво внимание. Тя настойчиво повтаряше:

— Казвам ти, хубавице. Предупреждавам те. Можеш да живееш щастливо, но трябва да избегнеш опасността. Кракът ти да не е стъпил там, където се крие опасност или тегне проклятие. Върви си там, където те обичат и се грижат за тебе. Трябва да се пазиш. Запомни това. Иначе… Иначе… — тя внезапно потрепери. — Не искам да виждам, не искам да виждам какво ти е писано на ръката.

Неочаквано, със странен отривист жест тя пъхна обратно в шепата на Ели двете монети по половин крона, мърморейки нещо, което просто не можехме да разберем. Звучеше горе-долу като: „Страшно е. Страшно е това, което се задава.“ Обърна ни гръб и бързо се отдалечи.

— Що за… ужасна жена — изстена Ели.

— Не й обръщай внимание — отсякох бързо. — Сигурен съм, че не е с всичкия си. Просто иска да те сплаши. Струва ми се, че тук се отнасят някак особено към тая земя.

— Дали тук са ставали злополуки? Случвали ли са се нещастия?

— Няма начин да не са се случвали. Виж този завой и тесния път. Общинската управа трябва да бъде разстреляна, задето не е направила нищо по въпроса. Как няма да има злополуки. Предупредителните знаци явно са недостатъчни.

— Само злополуки ли? Няма ли и нещо друго?

— Виждаш ли, хората обичат да си правят обобщения от нещастията — подех аз. — Толкова много нещастия има, от които могат да се правят обобщения. Така се създават легендите около някое място.

— Затова ли се говори, че имотът ще се продаде евтино?

— Сигурно. В околността е така. Но никак не ми се вярва, че купувачът ще е местен човек. Предполагам, че ще го купят, за да го благоустройват. Но ти цялата трепериш — забелязах. — Недей така. Давай да побързаме.

После добавих:

— Или предпочиташ да те оставя сама, преди да сме стигнали до града?

— Не, ни най-малко. Защо да предпочитам?

От отчаяние реших да премина в настъпление.

— Виж сега. Утре ще бъда в Маркет Чадуел. Аз… надявам се… Не знам още ли ще бъдеш там… Искам да кажа, няма ли някаква възможност да те видя?

Забавих ход и извърнах глава. Навярно здравата се бях изчервил, но ако сега не кажех нещо, ще можех ли изобщо да продължа.

— О, да, — отзова се тя. — Няма да си тръгна за Лондон по-рано от вечерта.

— Ами тогава… дали ти… ъ-ъ, сигурно изглежда доста нахално…

— Не, не изглежда.

— Ами тогава хайде да дойдеш да пием чай в кафене… май се казваше „Тъжното куче“. Там е много приятно. Така де, искам да кажа, че е… — трудно ми беше да намеря думата, която търсех, та затова употребих израз, който бях чувал майка ми да използва един-два пъти. — Искам да кажа, че е подходящо за дами — додадох боязливо.

Тогава Ели се разкиска. Сигурно й беше прозвучало твърде превзето.

— Не се и съмнявам, че ще бъде много приятно — рече тя. — Добре. Ще дойда. Към четири и половина, става ли?

— Ще те чакам. Аз… толкова се радвам.

Не казах обаче защо се радвам.

Бяхме стигнали до последния завой на пътя, там, откъдето започваха къщите.

— Е, хайде, тогава довиждане — избъбрих. — До утре. И недей повече да се тормозиш с дрънканиците на оная стара вещица.

— Не усещаш ли някаква заплаха в онова място? — попита ме Ели.

— В Циганското землище ли? Не, нищичко.

Може би прозвуча прекалено категорично, но наистина не смятах, че има нещо зловещо. Както и преди, смятах, че мястото е прекрасна рамка за една красива къща…

Така премина първата ни среща с Ели. На другия ден отидох в Маркет Чадуел, изчаках я в „Тъжното куче“ и тя дойде. Пихме заедно чай и си разговаряхме. Все още не си доверявахме кой знае какво един за друг. Споделяхме предимно неща, които мислехме и чувствахме в момента. След време Ели погледна часовника си и каза, че трябва да тръгва, защото влакът й за Лондон потегля в пет и трийсет.

— Бях останал с впечатлението, че си с кола — учудих се аз. Тя като че малко се пообърка, после каза, че не, колата вчера не била нейна. Така и не уточни чия е била. Сянката на някаква неловкост се появи отново. Дадох знак на сервитьорката, платих сметката и попитах без заобикалки:

— Ще те видя ли някога пак?

Тя не ме погледна. Свела бе поглед към масата. Промълви:

— Ще остана в Лондон две седмици.

— Къде да се срещнем? Как да стане? — заразпитвах възбудено.

Уговорихме си среща в Риджънтс парк след три дни. Денят беше чудесен. Хапнахме в ресторанта на открито, поразходихме се из градината на кралица Мери, седнахме на два шезлонга и приказвахме ли, приказвахме. От този момент нататък започнахме да говорим за себе си. Получил съм добро образование, обяснявах й, но инак не струвам и пет пари. Разказвах й как съм работил, без дори да ме е грижа дали ми плащат, как не ме свърташе на едно място и скитах, опитвайки това и онова. Колкото и да беше неочаквано, тя бе очарована да чуе всичко това.

— Толкова си различен — повтаряше. — Толкова възхитително различен си.

— От какво съм различен?

— От мен.

— Ти да не си богата — подхвърлих шеговито. — Бедното богато момиченце.

— Да — призна си тя. — Аз съм едно бедно богато момиченце.

После заразправя това-онова за богаташкото си обкръжение, за задушаващите я удобства, за отегчението, за невъзможността сама да избира приятелите си и да прави каквото й харесва. Майка й умряла, когато тя била още бебе, и баща й се оженил повторно. А после, не след дълго, умрял и той. Даде ми да разбера, че не държи особено на мащехата си. Живеела предимно в Америка, но и доста пътувала в чужбина.

Като я слушах, ми се струваше невероятно, че момиче на нейната възраст и в наше време може да води толкова затворено, ограничено съществуване. Вярно, ходела по гости и увеселения, но разказваше за тях по такъв начин, че човек оставаше с впечатлението, че това е било поне преди петдесет години. Сякаш не бе имала никаква близост, никаква радост. Животът й беше напълно различен от моя. В известен смисъл беше трогателно да слушаш такива работи, но ми звучеше съвсем нелепо.

— Значи ти всъщност нямаш никакви приятели — подхвърлих недоверчиво. — Ами момчета?

— Винаги друг избира вместо мен — твърдеше огорчено тя.

— Че то все едно да си в затвора — отбелязах.

— Ами май така излиза.

— И наистина ли нямаш никакви приятели?

— Сега имам. Имам Грета.

— Коя е тази Грета?

— В началото дойде като au pair^[1]. Е, може би не съвсем. Близо година у нас живя една млада французойка, заради френския, а после от Германия пристигна Грета, заради немския. Грета беше нещо коренно различно. С идването на Грета всичко изведнъж се промени.

— Много ли си привързана към нея?

— Тя ме подкрепя — обясни Ели. — На моя страна е. Така урежда всичко, че хем работите ми да вървят, хем да мога да пътувам. Измисля всякакви лъжи заради мене. Ако не беше Грета, нямаше да мога да се измъкна и да отида до Циганското землище. Тя ме придружава и се грижи за мен в Лондон, докато мащехата ми е в Париж. Написвам две-три писма и ако замина нанякъде, Грета ги изпраща по пощата през три-четири дни, така че да имат печат от Лондон.

— И все пак, защо поиска да отидеш на Циганското землище? Какво те накара?

Тя не отговори веднага.

— Измислихме го двете с Грета. Тя е страхотна. Хрумва й какво ли не. Пълна е с идеи.

— Как изглежда тази Грета?

— А, Грета е красавица — въодушеви се Ели. — Висока и руса. Тя може всичко.

— Мисля, че няма да ми хареса.

Ели се засмя:

— О, ще ти хареса, ще видиш. Сигурна съм, че ще ти хареса. А пък и е много умна.

— Не харесвам умни жени. Не харесвам високи руси момичета. Обичам дребничките, чиято коса има цвета на есенните листа.

— Имам чувството, че ревнуваш от Грета — подхвърли Ели.

— Може и да ревнувам. Ти много я обичаш, нали?

— Да, много я обичам. Тя промени целия ми живот.

— И тя е предложила да отидеш на Циганското землище? Чудно ми е защо. Там няма какво толкова да се види. Всичко това звучи много мистериозно.

— То е наша тайна — рече Ели смутено.

— Ваша с Грета ли? Кажи ми.

Тя поклати глава и настоя:

— Трябва да имам и свои тайни.

— А знае ли твоята Грета, че се срещаш с мен?

— Знае, че се срещам с някого. Нищо повече. Тя не задава проси. Знае, че съм щастлива.

После измина цяла една седмица, през която не виждах Ели. Мащехата й се беше върнала от Париж, заедно с някой, когото Ели наричаше чичо Франк. Почти апатично ми съобщи, че щял да има рожден ден и по този повод в Лондон давали голям прием в нейна чест.

— Няма да мога да се измъкна — обясняваше тя. — Следващата седмица просто няма да мога. Но след това… След това всичко ще се промени.

— Какво ще се промени след това?

— Тогава вече ще мога да правя, каквото аз намеря за добре.

— Както обикновено с помощта на Грета, нали? — заядох се аз.

Ели я досмешаваше от начина, по който говорех за Грета. Все ми повтаряше:

— Глупаво е да ревнуваш от нея. Някой ден трябва да се запознаете. Ще ти хареса.

— Не обичам нахаканите момичета — упорствах аз.

— По какво съдиш, че е нахакана?

— По начина, по който говориш за нея. Тя все нещо урежда.

— Много е способна. Чудесно урежда всичко. Затова мащехата ми толкова разчита на нея.

Попитах що за човек е чичо й Франк.

— Всъщност не го познавам много добре. Той беше женен за сестрата на баща ми, така че не ми е кръвен роднина. Като че ли никъде не се е застоявал дълго и един-два пъти май е изпадал в затруднения. Нали знаеш как хората злословят или правят разни намеци.

— Значи обществото не го приема? Има лоша слава? — подхвърлих.

— А, не. Доколкото знам, няма такова нещо, но си е имал разни финансови неприятности. Измъквали са го попечители, адвокати и други хора, които са плащали.

— Горе-долу разбирам — казах. — Той е черната овца на семейството. Имам чувството, че с него ще се разбера по-добре, отколкото с онова съвършенство Грета.

— Когато иска, той може да бъде много симпатичен — продължаваше Ели. — Приятно е в неговата компания.

— Но на теб всъщност не ти допада, нали? — рязко я прекъснах аз.

— Защо? Допада ми… Само дето понякога… как да ти обясня… просто имам чувството, че не мога да вникна в мислите или в кроежите му.

— А, той е от онези хората, които кроят планове, така ли?

— Не го знам какъв е всъщност — повтори Ели. Тя нито веднъж не ми предложи да се запозная с някой от членовете на семейството й. Чудех се дали аз самият не трябваше да й предложа. Не ми беше ясно какво мисли за това. Най-сетне поставих въпроса ребром:

— Виж какво Ели, не смяташ ли, че би трябвало да се запозная със семейството ти? Или предпочиташ да поизчакаме?

— Не искам да се запознаваш с тях.

— Разбирам, че никак не съм…

— Не става дума за теб, ни най-малко! Имам предвид това, че ще вдигнат олелия. Не обичам олелиите.

— Понякога имам усещането, че нашите отношения са доста двусмислени. Това не говори добре за мен, не намираш ли?

— Аз съм достатъчно голяма, за да мога сама да избирам приятелите си — нафукано заяви Ели. — Почти на двадесет и една съм. Щом съм навършила двадесет и една, мога сама да избирам приятелите си и никой няма право да ми се бърка. Не проумяваш пи… Добре де, ако им кажа, ще се вдигне страшна олелия и ще ме закарат някъде, където няма да мога да те виждам. Ще стане една… Не, по-добре да продължаваме както досега.

— Добре, щом така предпочиташ — съгласих се. — Просто не исках да бъда непочтен.

— Това не е непочтеност. Просто искам да имам приятел, с когото мога да разговарям и да споделям това-онова. Някой, с когото… — тя изведнъж се усмихна — някой, с когото да си фантазирам. Нямаш и представа колко е хубаво.

Вярно, че много фантазирахме. Все по-често ставаше така, когато бяхме заедно. Понякога фантазирах аз. Но по-често Ели беше тази, която ще подхване:

— Представи си, че купим Циганското землище и си построим там къща.

Много й бях разказвал за Сантоникс и за къщите, които беше построил. Опитвах се да й опиша що за къщи са това, а също и начина, по който Сантоникс разсъждаваше. Едва ли го правех много успешно, защото никак не ме бива по описанията. Несъмнено Ели имаше своя собствена представа за къщата. За нашата къща. Никога не произнасяхме „нашата къща“, но много добре знаехме за какво става дума…

Нямаше да се видя с Ели повече от седмица. Бях изтеглил всичките си спестявания (не бяха кой знае колко пари) и й купих малко зелено пръстенче с формата на детелина, изработено от най-обикновен ирландски камък. Подарих й го за рождения ден, тя много го хареса. Изглеждаше щастлива.

— Прекрасен е! — възкликна.

Ели носеше малко бижута, но когато все пак слагаше такива, нямаше съмнение, че диамантите, изумрудите и другите скъпоценни камъни са истински. Въпреки това тя хареса моето зелено пръстенче.

— Това е най-хубавият подарък за рождения ми ден — повтаряше често тя.

Много скоро получих от Ели набързо написана бележка. Веднага след рождения си ден заминаваше със семейството си за Южна Франция.

„Но не се тревожи — пишеше тя, — най-много до две или три седмици ще се върнем пак, на път за Америка. Каквото и да стане, ще успеем да се видим отново. Трябва да обсъдим нещо много важно“.

Бях дяволски неспокоен, изобщо не ме свърташе на едно място, понеже не можех да се видя с Ели, макар и да знаех, че е заминала за Франция. А получих и някои вести за Циганското землище. Очевидно имотът бе продаден по частно споразумение, но съвсем не беше ясно кой го е купил. Говореше се, че е някаква лондонска адвокатска кантора. Опитах се да докопам още сведения по въпроса, но не узнах нищо. Въпросната фирма бе твърде потайна. Е, естествено, не се обърнах към големите началства. Подосаждах на един от техните чиновници и така получих смътна информация. Мястото било купено от някакъв извънредно богат клиент и той възнамерявал да го задържи като изгодно капиталовложение, което ще получи истинската си стойност с благоустрояването на този край.

Много е трудно да вникнеш в същността на нещата, когато фирмите, с които си имаш работа, действително са недостъпни. Там всичко е обвито в такава ужасна тайнственост, като че ли са филиал на службите за държавна сигурност или нещо подобно. Всеки действа от името на някой друг, който не може да бъде назован, и за когото не може да се говори. Там не може да има грешка.

Изпаднах в ужасна нервна възбуда. Престанах да мисля за всичко това и отидох да видя майка си. Доста отдавна не бях ходил при нея.