Агата Кристи
Безкрайна нощ (24)

Двадесет и четвърта глава

Всъщност няма какво повече да кажа. Това беше кулминационната точка на всичко. Нямаше какво повече да се случи оттук нататък. Всичко беше свършило. Аз просто дълго седях там. Не зная кога са дошли те. Не знаех дали всички са дошли наведнъж… Не е възможно да са били там през цялото време, защото нямаше да ме оставят да убия Грета. Първият, когото забелязах, беше Господа. Не самият Господ Бог, разбира се, съвсем се обърках, а майор Филпот. Той винаги ми е харесвал, винаги е бил много добър с мене. Мисля, че в известен смисъл наистина беше нещо като бог. Тоест, ако бог беше човешко същество, а не някаква свръхестествена сила някъде там горе. Той беше много честен човек, много честен и добър. Грижеше се за всичко и всички. Опитваше се да направи каквото е по силите му.

Не зная доколко ме беше познавал. Спомням си с какво любопитство ме наблюдаваше онази сутрин по време на разпродажбата, когато каза, че съм „мъртвешки весел“. Чудно ми е защо беше решил, че съм мъртвешки весел него ден. После, когато се озовахме там, пред омачканата купчинка на земята, която всъщност бе Ели в костюма си за езда… Питам се дали тогава е знаел или пък е подозирал, че съм замесен във всичко това…

Както вече казах, след смъртта на Грета аз чисто и просто останах да си седя на стола и да зяпам в чашата от шампанското. Тя беше празна. Всичко бе много празно, наистина изпразнено. С Грета бяхме запалили само една лампа, но тя беше в ъгъла. Светлината й не беше силна, но светеше слънце. Навярно слънцето бе изгряло отдавна. Аз просто си седях там и в пълна апатия се питах какво ли ще се случи оттук нататък…

Мисля, че тогава са започнали да идват хора. Сигурно повече са дошли наведнъж. Но ако е станало така, трябва да са влизали много тихо или аз нито съм чувал, нито съм виждал нещо.

Може би, ако Сантоникс беше тук, щеше да ми каже какво да правя. Но Сантоникс беше мъртъв. Той бе тръгнал по път, различен от моя, така че нямаше да може да ми помогне. Всъщност никой не би могъл да ми помогне.

След малко забелязах доктор Шоу. Така бе притихнал, че отначало не разбрах, че е там. Седеше съвсем близо до мен и чакаше. След някое време си помислих, че очаква да заговоря. Казах му:

— Дойдох си у дома.

Един-двама души се движеха някъде зад него. Изглежда, че те очакваха нещо, което той трябваше да направи.

— Грета умря — промълвих. — Аз я убих. Ще трябва да изнесете тялото, ако още не сте.

Отнякъде проблесна фотосветкавица. Сигурно фотографът на полицията снимаше тялото. Доктор Шоу обърна глава нататък и рязко се възпротиви:

— Още не.

Отново се обърна към мен. Приведох се към него и казах:

— Снощи видях Ели.

— Така ли? Къде?

— Стоеше отвън, под една ела. На мястото, където я видях за пръв път.

Замълчах за момент и пак се обадих:

— Тя не ме виждаше… Не можеше да ме види, защото мен ме нямаше.

След малко добавих:

— Това ме измъчва. Страшно ме измъчва.

Доктор Шоу запита:

— В капсулката ли беше сложен цианидът? Нали в капсулката? Оная заран дадохте цианид на Ели, нали?

— Те бяха за сенната хрема — отговорих. — Тя винаги взимаше превантивно по една капсулка срещу алергията. Винаги, когато отиваше на езда. Двамата с Грета напълнихме две капсули с пчелна отрова (взехме я от сайванта) и после пак ги затворихме. Свършихме тая работа в запустялата къща. Майсторски, нали?

И аз избухнах в смях. Смехът ми бе много особен, самият аз го долавях. По-скоро приличаше на някакъв странен кикот. Обърнах се към доктора:

— Нали прегледахте всичките й лекарства, когато идвахте да й прегледате глезена? Хапчетата за сън, капсулите за алергията, нали всичко беше в ред, а? Всички бяха съвсем безопасни.

— Безопасни бяха — потвърди доктор Шоу.

— Всъщност умно го бяхме измислили, нали?

— Наистина умно, но не докрай.

— Въпреки всичко, не мога да проумея как сте го разбрали?

— Разбрахме го при втория смъртен случай, който вие не бяхте предвидели.

— Клаудия Хардкасъл?

— Да. Тя умря точно както беше умряла Ели. Падна от коня си по време на лов. Клаудия също беше здраво момиче, а просто падна от коня си и умря. И то много бързо. Намериха я почти веднага и около нея все още се долавяше дъха на цианид. Ако бе останала да лежи на открито като Ели в продължение на няколко часа, нямаше да има никакви следи — нито мирис, нито каквото и да било. Само не зная как сте дали капсулата на Клаудия. Освен ако не сте я оставили в запустялата къща. Клаудия е имала навика понякога да се отбива там. Намерихме отпечатъци от пръстите й и запалката, която си беше изпуснала там.

— Трябваше да внимаваме повече. Много беше трудно да пълним капсулите.

После добавих:

— Вие сте подозирал, че имам пръст в смъртта на Ели, нали? Всички сте подозирали? — огледах призрачните силуети наоколо. — Сигурно всички сте подозирали.

— Не е трудно да се досети човек. Но не бях сигурен дали ще можем да докажем нещо.

— Трябваше да ме предупредите — укорих го аз.

— Аз не съм полицай — каза доктор Шоу.

— Какъв сте тогава?

— Лекар.

— Нямам нужда от лекар.

— Това трябва да се провери.

Тогава погледнах към Филпот и го попитах:

— А вие какво търсите тук? Да ме съдите ли сте дошъл? Да ръководите съдебното дирене?

— Аз съм само мирови съдия — отвърна той. — Тук съм като приятел.

— Като мой приятел ли? — сепнах се аз.

— Като приятел на Ели.

Нищо не разбирах. Всичко това ми се струваше безсмислено, но в същото време не можех да превъзмогна чувството за собствена значимост. Всички тези хора тук! Полицаите и лекарите, Шоу и Филпот, който посвоему бе зает човек. Всичкото това бе много сложно. Нещата започнаха да ми се губят. Бях капнал от умора. Имах навика внезапно да се оставям на умората и да заспивам…

И цялото това сноване насам-натам. Идваха да ме видят всякакви хора. Адвокати, някакъв юрист струва ми се, и с него още един адвокат, а също и лекари. Няколко лекари. Досаждаха ми и не исках да им отговарям.

Единият от тях непрекъснато ме питаше дали имам нужда от нещо. Казах, че имам нужда от писалка и много хартия. Исках да опиша цялата история, как се случи всичко това. Исках да им разкажа какво бях чувствал и какво бях мислил. Колкото повече се замислях за себе си, толкова повече ми се струваше, че това ще бъде интересно за всички. Защото аз наистина бях интересен. Бях интересен човек и ми се бяха случили интересни неща.

Лекарите (поне единият от тях) намериха, че това е нелоша идея. Рекох им:

— Нали искате показания от хората. Защо да не дам показанията си писмено? Може би един ден всички ще ги прочетат.

Разрешиха ми. Не можех да пиша продължително. Лесно се изморявах. Някой употреби израза „понижена отговорност“, а някой друг не се съгласи. Какво ли не можеш да чуеш. Понякога изобщо не се съобразяват, че ги слушаш. После трябваше да се явя в съда. Поисках да ми донесат най-хубавия костюм, защото исках да направя добро впечатление там. Изглежда, че известно време наистина е имало детективи, които да ме следят. Онези новите слуги. Сигурно Липинкот ги е наел да ме шпионират. Те направиха много разкрития относно мен и Грета. Странно, след нейната смърт рядко се сещах за нея… След като я убих, тя вече не значеше нищо за мен.

Опитах се да възстановя в паметта си разкошното усещане за триумф, което бях изпитал, когато я удуших. Но дори и то беше изчезнало…

Един ден най-неочаквано доведоха майка ми да ме види. Застанала на прага, тя ме гледаше. Не изглеждаше разтревожена както обикновено. Изглеждаше само натъжена. Нямаше какво толкова да ми каже, нито пък аз на нея. Само промълви:

— Опитвах се, Майк. Много упорито се опитвах да те предпазя. Но не успях. Винаги съм се страхувала, че няма да успея.

Успокоих я:

— Не се тревожи, мамо. Не си виновна ти. Аз сам избрах по кой път да поема.

И изведнъж ми мина през ума „Ето какво е искал да ми каже Сантоникс. Той също се е страхувал за мен. И също не е могъл нищо да направи. Никой не би могъл да направи нищо — освен мен самият може би… Не знам.“

Не съм сигурен. Но от време на време си спомням… спомням си деня, когато Ели ме попита: „Какво си мислиш като ме гледаш така?“, а аз й рекох: „Как?“. „Като че ли ме обичаш“. Струва ми се, че по някакъв начин наистина я обичах. Ели бе толкова сладка. Радост и разкош…

Лошото при мен беше, че винаги исках твърде много. И че исках да получа всичко без усилие, исках го ненаситно.

Първия път, първия ден, когато отидох до Циганското землище и срещнах Ели. Когато се спускахме по пътя и отново срещнахме Естер. Тогава ми дойде наум, като чух предупреждението й към Ели, тогава ми дойде наум да й дам пари. Знаех, че тя е от тия, които за пари са готови на всичко. Ще й дам цари. Тя ще започне да отправя предупреждения към Ели и да я плаши, ще й внуши, че е в опасност. Стори ми се, че щеше да изглежда по-достоверно, ако Ели умреше от шок. Вече съм сигурен, че тогава, в онзи първи ден, Естер наистина се е страхувала за Ели. Тя я предупреждаваше, предупреждаваше я да се маха, да няма нищо общо с Циганското землище. Предупреждавала я е, разбира се, да няма нищо общо с мене. Но аз не го разбрах. Ели също не го разбра.

От мен ли се страхуваше Ели? Мисля, че е напълно възможно, макар и самата тя да не го е съзнавала. Знаела е, че е в опасност, че нещо я застрашава. Сантоникс, също както и майка ми, усещаше злото в мен. Може би и тримата са го усещали. Ели го усещаше, но й е било все едно. На нея винаги й е все едно. Странно, много странно. Вече зная. Ние бяхме много щастливи заедно. Да, много щастливи. Да бях знаел тогава колко сме щастливи… Това беше моят шанс. Може би всекиму се дава някакъв шанс. Аз му обърнах гръб.

Странно е, нали, че Грета всъщност няма никакво значение?

И дори моята прекрасна къща няма значение. Само Ели… Но Ели никога вече няма да ме види… Безкрайна нощ… Това е краят на моята история…

„В моя край е моето начало.“ — нали така казват хората.

Но какво означава това?

И къде всъщност започва моята история? Трябва да се опитам да разбера…