Агата Кристи
Безкрайна нощ (23)

Двадесет и трета глава

Да, прибирах се у дома. Всичко вече бе свършило. И последното сражение, и последното усилие. И последният етап от пътешествието.

Отдавна сякаш бе отминало времето на неспокойната ми младост. Дните, в които си повтарях: „Аз искам, аз искам“. А никак не беше отдавна. Преди по-малко от година…

Всичко това преминаваше през главата ми, докато лежах в каютата и размишлявах.

Срещата с Ели… Дните ни в Риджънтс парк… Сватбата ни в гражданското. Къщата… Сантоникс, който я строи… Построената къща. Моя, само моя. Аз си бях аз, самият аз — такъв, какъвто исках да бъда. Какъвто винаги съм искал да бъда. Бях получил всичко, което исках, и си отивах у дома при него.

Преди да си замина от Ню Йорк написах едно писмо и го изпратих с въздушна поща, за да стигне преди мен. Пишех на Филпот. Струваше ми се, че той ще ме разбере. За разлика от останалите.

Беше по-лесно да му пиша за тези неща, отколкото да му ги кажа. Така или иначе той трябваше да знае. Всички трябваше да знаят. Навярно някои нямаше да възприемат решението ми, но имах чувството, че майорът щеше да ме разбере. Сам бе видял колко близки бяха Ели и Грета, колко зависима от Грета бе Ели. Смятах, че той би разбрал колко зависим от нея щях да стана и аз. Как за мен щеше да бъде непоносимо да живея самичък в къщата, където бях живял с Ели, ако няма поне някой, който да ме подкрепя. Не знам дали бях изложил всичко достатъчно ясно. Каквото можах — направих.

„Бих искал вие да узнаете пръв. Бяхте толкова добър към нас и си мисля, че сте единственият, който ще ме разбере. Няма да мога да живея съвсем самичък в Циганското землище. През цялото време в Америка си блъсках главата върху това и реших щом се прибера у дома да предложа на Грета да се омъжи за мен. Тя е единственият човек, с когото мога да говоря за Ели. Тя би разбрала. Може би няма да иска да се оженим, но все пак смятам, че ще се съгласи… Така всичко ще бъде като че ли все още сме тримата заедно.“

Три пъти преписвах писмото, докато намеря подходящите думи за това, което исках да кажа. Филпот трябваше да го получи два дни преди моето завръщане. Когато вече наближавахме Англия излязох на палубата. Гледах как сушата се очертава все по-ясно. Помислих си: „Как ми се ще Сантоникс да беше тук“. Наистина го исках. Исках да види как всичко се сбъдва. Всичко, което бях планирал. Всичко, което бях измислил. Всичко, което желаех. Бях се отърсил от Америка, отърсил се бях от мошениците и мазниците, от цялото им племе, което искрено ненавиждах, и което, сигурен бях, ме ненавиждаше от сърце и душа, което ме гледаше от високо като втора категория човек. Завръщах се триумфално. Завръщах се при боровите дървета, при опасния криволичещ път, който минаваше през Циганското землище към къщата на билото. Моята къща! Завръщах се при двете неща, които страстно желаех. Моята къща — къщата, за която копнеех, за която мислех непрекъснато, която желаех повече от всичко на света. Тази къща и една изумителна жена. Срещнал я бях. Открих я и тя ме откри. Обвързахме се. Една изумителна жена. От момента, в който я зърнах, вече бях осъзнал, че й принадлежа, принадлежа й изцяло, напълно и завинаги. Бях неин. И ето че сега — най-сетне отивах при нея.

Никой не ме видя, когато пристигнах в Кингстън Бишоп. Почти беше мръкнало вече, дойдох си с влака и тръгнах пешком от гарата по един заобиколен страничен път. Не исках да срещам никого от селото. Не и тази вечер…

Слънцето беше залязло, когато се изкачих по пътя към циганското землище. Бях предупредил Грета по кое време ще пристигна. Тя ме чакаше в къщата. Най-после! Най-после бяхме приключили с всички увъртания и преструвки. С преструвката, че не я харесвам. Сега си спомнях и се смеех сам на себе си за ролята, която изиграх, за роличката, която грижливо разигравах от самото начало. Че не харесвам Грета, че не искам тя да дойде и да остане с Ели. Да, бях много внимателничък. Всеки можеше да се хване на тая игричка. Сетих се за скандала на терасата, който разиграхме така, че Ели да го чуе на всяка цена.

Бях ясен на Грета още от първия миг, в който се запознахме. Никога не сме хранили глупави илюзии един за друг. В главата й се въртяха същите мисли, каквито и в моята, и двамата искахме едни и същи неща. Искахме целия свят, ни повече, ни по-малко. Искахме целият свят да е в краката ни. Искахме да осъществим всички свои амбиции. Искахме да имаме всичко, нищо да не ни се отказва. Спомням си как излях душата си пред нея още първия път, когато се срещнахме в Хамбург, как й разкрих всичко свои безумни желания за какво ли не. Ни най-малко не се налагаше да крия от Грета необичайната си стръв към живота. Тя беше точно толкова ненаситна, колкото и аз. Но отбеляза:

— Каквото и да искаш от тоя живот, за всичко ще ти трябват пари.

— Да, знам — отговорих. — Но не виждам как да ги изкарам.

— Не и с пот на челото. Ти не си човек за непосилна работа.

— Работа! — извиках аз. — Колко години трябва да се трепя с работа! Не искам да чакам. Не искам да стана на сто години. Нали си чувала за Шлиман, как работил, как се блъскал от зори до мрак, как накрая натрупал състояние, та да осъществи мечтата на живота си, да отиде в Троя, да прави разкопки там и да открие троянските гробници. Е, да, той осъществил мечтата си, но трябвало да почака да стане на четиридесет. А аз не искам да чакам дотогава. Докато остарея и стъпя с единия крак в гроба. Искам всичко сега, в този момент, докато съм млад и силен. И с тебе е така, нали?

— Така е. И мога да ти кажа как да го постигнеш. Никак не е трудно. Чудно ми е, че и сам не си се сетил. Нали привличаш момичетата без никакво усилие. Това поне мога да видя. Мога и да го усетя.

— Да не мислиш, че ми е пукало някога за някое момиче? Тази, която желая, е една-единствена. И много добре знаеш, че това си ти — разпених се аз. — Цял съм твой. Разбрах го още в мига, в който те видях. Винаги съм знаел, че ще срещна момиче като теб. И го срещнах. Цял съм твой, принадлежа ти напълно.

— Да — каза Грета. — И на мен така ми се струва.

— И двамата искаме едни и същи неща от живота.

— Казвам ти, че никак не е трудно — започна Грета. — Много е лесно. Трябва само да се ожениш за богато момиче, едно от най-богатите в света. Това е всичко, което трябва да направиш. Мога да ти помогна.

— Не ми разправяй врели-некипели.

— Не ти разправям врели-некипели, съвсем лесно ще стане.

— Не, това не е работа за мен. Не се виждам като съпруг на богата жена. Тя да ми купува това-онова, да ми урежда това-онова и да ме държи в клетка, пък била и златна. Само че аз не искам това. Не искам да съм вързан.

— Няма защо да си вързан. Няма защо всичко това да трае дълго. Само колкото трябва. Нали знаеш, случва се съпругите да умират.

Облещих се насреща й.

— Я гледай, ти чак се втрещи — отбеляза тя.

— Не съм се втрещил — заинатих се аз.

— Мислех, че няма да ти направи впечатление. Или, може би?…

Тя ме погледна въпросително, но аз нямах намерение да й отговарям. Все още ми беше останал някакъв инстинкт за самосъхранение. Винаги съществуват тайни, които човек не би искал никой друг да узнае. Не че бяха кой знае какви тайни, но избягвах да се сещам за тях. Не исках да си спомням за първата от тези тайни. При все че беше дивотия. Детинщина. Подобно нещо не можеше да има значение. Като бях малък, изпитвах силно желание да притежавам изящния ръчен часовник, който бяха подарили на едно момче, мой съученик. Исках този часовник, страшно го исках. Струваше цял куп пари. Беше му го подарил богатият му кръстник. Да, наистина го исках, но не вярвах, че някога ще ми се отдаде възможност да го получа. После един ден отидохме двамата да се пързаляме с кънки. Ледът не беше стегнал достатъчно, та да ни издържи. Не бяхме помислили затова предварително. Просто така се случи. Ледът се пропука. Приближих се с кънките до момчето, то още се държеше здраво. Бе пропаднал в една дупка и се бе вкопчил с всички сили за леда, който прерязваше дланите му. Отидох да го изтегля, разбира се, но щом стигнах там, видях как часовникът проблясва на китката му. Тогава си рекох: „Ами ако вземе да пропадне под леда и да се удави?“

Помислих си колко лесно би могло да стане това…

Почти без да съзнавам какво правя, разкопчах каишката от китката му, сграбчих часовника и натиснах главата му под водата, вместо да се опитам да го изтегля. Само държах главата му под водата. Той нямаше как да се съпротивлява, нали беше целият под леда. Някакви хора ни видяха й се приближиха към нас. Помислиха, че се опитвам да го измъкна! Веднага го изтеглиха, макар че никак не беше лесно. Опитаха се да му направят изкуствено дишане, но беше твърде късно. Скрих съкровището си на едно мое си местенце, където от време на време си прибирах това-онова, неща, който не исках да види мама, защото веднага щеше да пита откъде съм ги взел. Един ден, когато се размотаваше из къщи, тя случайно се натъкна на часовника. Попита ме това не е ли часовникът на Пит. Разбира се, отговорих, че не е, тоя часовник съм го трампил с едно момче в училище.

Мама винаги ми действаше на нервите. Винаги усещах, че знае прекалено много за мен. Когато тя намери часовника, просто не можа да си намеря място. Мисля, че подозираше нещо. Нямаше начин да знае, разбира се. Никой не знаеше. Но тя беше свикнала да се вглежда в мен. Все пак беше странно. Всички смятаха, че съм се опитвал да спася Пит. Според мен тя никога не е вярвала в това. Мисля си, че тя знаеше. Не искаше да го знае. Но лошото при нея беше, че ме познаваше прекалено добре. Понякога и аз самият се чувствах малко гузен, но скоро ми мина.

Следващият път беше като бях в казармата, по време на военната ми служба. Някакво момче, казваше се Ед, и моя милост отидохме на някакво място, където се играеше комар. Хич не ми вървеше, загубих всичко, което имах, но Ед спечели сума пари. Той обмени жетоните и двамата тръгнахме да се прибираме. Тъпкан беше с банкноти, чак джобовете му се издуваха. Тогава иззад ъгъла изникнаха двама бандити и тръгнаха след нас. Размахваха ножове и действаха много сръчно с тях. Мен само ме рязнаха в ръката, но Ед го намушкаха здравата. Момчето се строполи на земята. Чуха се стъпки на минаващи хора. Бандитите се изпариха за нула време. Разбрах, че ако побързам… И побързах! Имах страхотни рефлекси — привързах ръката си с носна кърпичка, измъкнах ножа от раната на Ед и го забих още няколко пъти точно където трябва. Той простена и предаде богу дух. Ужасно се изплаших, разбира се, изплаших се за една-две секунди, а после осъзнах, че всичко ще бъде наред. И се почувствах… ами да, почувствах естествена гордост от себе си, задето бях съобразил и реагирал толкова бързо! Мина ми през ума: „Горкичкият Ед, винаги си е бил глупак“. Мигновено прехвърлих всичките пари в собствения си джоб. Като ти се появи удобен случай всичко зависи от светкавичните рефлекси. Лошото е, че удобни случаи не се появяват много често. Сигурно някои хора ще се уплашат като разберат, че са убили човек. Но аз не се уплаших. Този път не. Имайте предвид, че човек не върши такива неща всеки ден. Освен когато наистина си струва. Не зная как Грета бе усетила това, но го знаеше. Не че знаеше, че действително бях убил двама души, но струва ми се знаеше, че идеята за убийство няма да ме ужаси или да ме уплаши. Попитах:

— Що за фантасмагории, Грета? А тя отвърна:

— Мога да ти помогна. Мога да те свържа с едно от най-богатите момичета в Америка. Повече или по-малко аз се грижа за нея. Живея при нея и имам силно влияние.

— Да не мислиш, че тя ще се занимава с такъв като мене?

Изобщо не ми се вярваше. Дори за минутка. От къде на къде някаква богаташка, която може да си избере, който й скимне привлекателен и сексапилен мъж, ще се занимава с мен?

— Ти си много сексапилен — обясни ми Грета. — Момичетата си падат по тебе, нали?

Ухилен отвърнах, че се справям добре.

— Тези неща са й съвсем непознати. Яко я пазят. Единствените млади мъже, с които й позволяват да се вижда, са съвсем банални — разни синчета на банкери или магнатски отрочета. Подготвят я да сключи успешен брак в богаташкото съсловие. Ужас ги обхваща само като си помислят, че може да срещне някой прекрасен чужденец, който да й налапа паричките. Пък тя, естествено, мре за такива хора, нали ще бъде нещо ново, дето не е помирисвала досега. Трябва да й изиграеш цял спектакъл. Да се влюбиш в нея от пръв поглед, да я докараш до луд възторг. Никак няма да ти е трудно. Досега не е срещала мъж, който да я съблазни. Ти можеш да успееш.

— Аз мога да опитам — колебливо се съгласих.

— Ще го уредим.

— Семейството й ще се набърка и ще осуети всичко.

— А, не, те няма да разберат нищо, преди да е станало късно. Тогава вие вече ще сте се оженили тайно.

— Значи това измисли?

И ние го обсъдихме подробно. Съставихме план. Е, не чак в подробности. Грета се върна в Америка, но държеше връзка с мен. Аз се захващах с всякаква работа. Разказах й за Циганското землище и за това, колко силно желая да го притежавам, а Грета отговори, че това е великолепна завръзка за една романтична история. Така нагласихме нещата си, че срещата ни с Ели да стане там. Грета щеше да навие Ели да си купи къща в Англия и по тоя начин да се измъкне от фамилията си веднага щом стане пълнолетна.

Така де, уредихме го. Грета беше страхотна в съставянето на планове. Нямаше да мога да измисля такова нещо, но знаех, че ще мога да изиграя ролята си един път. Винаги съм обичал да играя роли. Ето, така стана всичко. Така се срещнах с Ели.

Цялата тая работа беше страхотна веселба. Дива веселба, защото винаги съществуваше някакъв риск и някаква опасност номерът да не мине. Най-много ме изнервяха моментите, когато се налагаше да се срещам с Грета. Трябваше да внимавам в никакъв случай да не се издам с поглед. Опитвах се да не гледам към нея. Бяхме се споразумели, че най-добре ще бъде да демонстрирам неприязън и да се преструвам, че ревнувам от нея. Това го изпълних великолепно. Спомням си деня, когато тя дойде да живее при нас. Разиграхме скандал и то такъв скандал, че Ели непременно да го чуе. Не съм сигурен дали мъничко не преиграхме. Все пак струва ми се, че не. Понякога ме втрисаше от нерви, че Ели може да усети нещо, но не ми се вярваше. Не знам. Всъщност не знам. Никога не съм бил напълно сигурен в това момиче.

Толкова беше хубаво да се любиш с Ели. Толкова беше сладка. Да, наистина беше сладка. Само понякога се боях от нея, защото се случваше да прави едно или друго, без да ми каже. И научаваше неща, за които и през ум не ми беше минавало, че може да научи. Но ме обичаше. Да, тя ме обичаше. Понякога ми се струва, че и аз я обичах…

Но никога не съм я обичал като Грета, разбира се. Грета беше жената, на която принадлежах. Тя беше въплъщение на секса. Луд бях по нея, а ми се налагаше да се въздържам. Ели бе друго нещо. С нея се живееше приятно. Да, сега като се връщам мислено назад, това звучи много странно. И все пак беше толкова приятно да живееш с нея.

Пиша това сега, защото тъкмо такива неща ми се въртяха из главата онази вечер, когато се завърнах от Америка. Когато се завърнах като покорител на света, получил всичко, за което бях мечтал, напук на рисковете, напук на опасностите, напук на убийството, което бях извършил, напук на това, че сам го признавах пред себе си! Да, опасничко е, повтарях си аз няколко пъти, но така както го бяхме измайсторили, никой не можеше да се хване за нищо. Сега вече край на рисковете, край на опасностите! И ето, завръщах се в Циганското землище. Приближавах го както през онзи ден, когато за пръв път видях обявата на стената и отидох да огледам развалините на старата къща. Вървях нагоре и минавах завоя…

И тогава — тъкмо тогава я видях. Искам да кажа, че тъкмо тогава видях Ели. Тъкмо когато минах опасния завой на пътя, където бяха ставали злополуките. Тя беше там, на същото място, както и преди, изправена в сянката на елите. Точно както беше застанала, когато се стресна от моята поява, а пък аз се стреснах от нейната. Тук се бяхме видели за пръв път, бях се приближил и я бях заговорил, играейки ролята на младеж, влюбен от пръв поглед. И то много хубаво си я играех! О, аз съм чудесен актьор, уверявам ви!

Ни най-малко не очаквах да я видя сега… Просто бе невъзможно да я видя сега, нали? Но я виждах… Тя ме гледаше. Гледаше право в мен. Само че… имаше нещо, което ме плашеше… Нещо, което ужасно ме изплаши. Тя ме гледаше все едно, че не ме виждаше, а нали знаех, че в действителност не може да бъде там. Знаех, че е мъртва… Но я виждах. Тя бе мъртва, тялото й бе погребано в гробището в САЩ. И въпреки това, тя стоеше под елата и гледаше към мен. Не, не към мен самия. По-скоро гледаше като че ли очакваше да ме зърне всеки момент, а по лицето й се четеше любов. Същата любов, която ме бе поразила един ден, когато тя подръпваше струните на китарата си. Същият този ден ме бе попитала: „За какво мислиш?“. Аз й бях отговорил: „Защо ме питаш?“, а тя каза: „Гледаш ме като че ли ме обичаш.“ Тогава бях изтърсил някаква глупост от рода на: „Разбира се, че те обичам“.

Застинах на място. Застинах на място там на пътя. Целият треперех. Повиках я на висок глас:

— Ели!

Тя не помръдна, стоеше си там и гледаше… Гледаше направо в мен. Точно от това се изплаших, понеже знаех, че ако помисля само за миг, щях да разбера защо не ме вижда. А аз не исках да разбирам. Не, не исках да разбирам. Сигурен бях, че не исках да разбера защо Ели гледаше право към мен и не ме виждаше. Тогава побягнах. Бягах като последен пъзльо по целия път нагоре, където блестяха светлините на моята къща, докато се изтръгнах от идиотската паника, която ме беше обзела. Та аз триумфирах. Прибрах се у дома. Бях ловецът, който след лова се прибира у дома, връщах се в моята къща, връщах се при онова, за което бях копнял повече от всичко на света, при изумителната жена, на която принадлежах телом и духом.

Сега ние ще се оженим и ще заживеем в къщата. Ще имаме всичко, заради което разиграхме целия този театър. Ние спечелихме — спечелихме без ни най-малко усилие!

Вратата беше залостена. Влязох, шумно тропайки с крака, и отидох към разтворената врата на библиотеката. Грета стоеше до прозореца и ме чакаше. Беше възхитителна. Най-възхитителното и прелестно създание, което съм виждал някога. Приличаше на Брунхилда, една супервалкирия със сияйни златисти коси. Тя излъчваше секс, около нея витаеше вкуса и уханието на секса. А толкова дълго се бяхме лишавали един от друг, освен при случайните кратки срещи в Разкошеството.

Хвърлих се в обятията й като моряк, завърнал се от морето у дома, в родината. Да, това беше един от най-вълшебните мигове в живота ми.

След някое време се върнахме към реалността. Аз седнах, а тя побутна към мен неголяма купчина писма. Почти автоматично измъкнах едно, което носеше американски щемпел. Беше писмото, изпратено с въздушна поща от Липинкот. Чудех се какво ли има вътре и защо му беше притрябвало да ми пише писмо.

— Е — въздъхна Грета с дълбоко задоволство — все пак успяхме.

— Това е денят на победата! — извиках аз.

И двамата се разсмяхме, смеехме се лудо. На масата имаше бутилка шампанско. Отворих го и пихме един за друг.

— Това място е вълшебно — огледах се наоколо аз. — По-хубаво е, отколкото го помня. Сантоникс… Ами не ти казах. Сантоникс умря.

— О, мили — каза Грета, — колко жалко. Значи наистина е бил болен.

— Разбира се, че беше болен. Не ми се искаше да го вярвам. Отидох и го видях, когато умираше.

Грета леко потрепери.

— Не е трябвало да го правиш. Той каза ли нещо?

— Всъщност не. Каза, че съм бил проклет глупак и че трябвало да поема по другия път.

— Какво значи това, какъв път?

— Откъде да знам какво значи. Предполагам, че бълнуваше. Не разбрах за какво говори.

— Е, тази къща е един прекрасен монумент в негова памет — реши Грета. — Ще я задържим, нали?

Чак се облещих.

— Разбира се. Да не мислиш, че смятам да живея някъде другаде?

— Не можем да живеем тук през цялото време. Не и по цяла година. Какво искаш, да се погреба жива в дупка като това село?

— Но аз искам да живея тук, винаги съм искал да живея тук.

— Е, да, разбира се, но в края на краищата, Майк, ние получихме големите пари. Можем да отидем навсякъде! Можем да обикаляме из цяла Европа… Да отидем на сафари в Африка. Да живеем живот, изпълнен с приключения. Да обикаляме и да търсим какви ли не вълнуващи гледки. Да отидем до Ангкор Ват^[1]. Нима не искаш такъв живот?

— Е, мисля, че да. Но нали винаги ще се връщаме тук?

Изпитвах някакво странно чувство, че нещо не е както трябва. Нали през цялото време бях мислил само за моята къща и за Грета. Нищо повече не исках. Тя обаче искаше. Виждах ясно. И това беше само началото. Началото на нейните прищевки. Внезапно ме прониза мъчително предчувствие. Целият се разтреперих.

— Какво ти става, Майк, ти трепериш. Да не си се простудил?

— Не е от това.

— Какво се е случило, Майк?

— Аз видях Ели — отвърнах.

— Как така си видял Ели?

— Като се изкачвах по пътя и свърнах зад завоя, тя беше там. Стоеше под една ела и ме гледаше… По-скоро гледаше някъде през мен.

Грета се облещи.

— Не ставай смешен. Ти… трябва да ти се е привидяло.

— Сигурно понякога на човек му се привиждат разни неща. Най-накрая това е Циганското землище. Ели стоеше там и изглеждаше… изглеждаше напълно щастлива. Като че ли винаги е била там и винаги ще бъде.

— Майк! — Грета ме раздруса за раменете. — Майк, не говори така. Да не си пил нещо, преди да дойдеш?

— Не, чаках да дойда при теб. Знаех, че ще има шампанско.

— Добре, хайде да забравим Ели и да пием за нас.

— Това беше тя — заинатих се аз.

— Е, разбира се, че не е била! Било е просто оптическа измама.

— Това беше Ели, стоеше там, гледаше право в мен и ме търсеше. Но не можеше да ме види. Грета, тя не можеше да ме види. Все повече повишавах глас. — И зная защо. Аз зная защо не можеше да ме види.

— Какво значи това?

Тогава за първи път прошепнах, останал без дъх:

— Защото това не бях аз. Мен ме нямаше там. Тя нямаше какво да види, освен безкрайната нощ.

После панически закрещях:

— „Някой пък се ражда за разкош, а друг някой — за безкрайна нощ.“ Такива като мен, Грета, такива като мен.

— Помниш ли я, Грета — продължавах, — как седеше на онова канапе? Как свиреше тази песен на китарата си и тихичко пееше. Сигурно помниш.

— „Всяка нощ и всяка заран пак“ — приглушено запях аз — „някой ражда се немил-недраг. Всяка заран пак и всяка нощ, някой пък се ражда за разкош.“ Такива като Ели, Грета. Тя бе родена за разкош. „Някой пък се ражда за разкош, а друг някой — за безкрайна нощ.“ Мама беше разбрала това. Тя знаеше, че аз съм роден за безкрайната нощ. Още не бях стигнал дотам, но тя го знаеше. И Сантоникс също знаеше. Знаеше, че съм поел по този път. А можеше и да го избягна. В един-единствен миг, само в един миг, когато Ели пееше тази песен. Можех да бъда напълно щастлив като мъж на Ели, нали? Да продължа да живея като неин съпруг.

— Не, нямаше да можеш — отбеляза Грета. — Не можех да допусна, че толкова лесно губиш самообладание, Майк — тя отново разтърси раменете ми с всичка сила. — Събуди се!

Ококорих се насреща й.

— Прощавай, Грета. Какви ги наплещих?

— Сигурно в Щатите здравата са ти раздрънкали нервите. Но се справи отлично, нали? В ред ли са инвестициите?

— Всичко е уредено — отговорих. — Всичко за нашето бъдеще е уредено. За нашето бляскаво, бляскаво бъдеще.

— Приказките ти са много особени. Искам да разбера какво ти пише Липинкот.

Притеглих писмото до себе си и го отворих. Вътре нямаше нищо, освен една изрезка от вестник. Не беше нова, по-скоро овехтяла и доста опърпана. Сведох поглед към нея. Беше снимка на позната улица с една доста голяма сграда в дъното. Улица в Хамбург. На нея се виждаха двама души, които се приближаваха към фотографа. Двама души на преден план, които вървяха, уловени за ръка. Това бяхме ние с Грета. Значи Липинкот е знаел. Знаел е през цялото време, че вече познавам Грета. Някой му е изпратил изрезката. Едва ли е имал лоши намерения. Навярно просто му се е сторило забавно да разпознае госпожица Грета Андерсън, скитаща по хамбургските улици.

Липинкот е знаел, че познавам Грета. Спомних си колко настойчиво ме разпитваше дали съм я виждал или не. Бях отрекъл, разбира се, но той е знаел, че го лъжа. Тогава трябва да е почнал да ме подозира.

Изведнъж ме обзе ужас. Разбира се, той не можеше да знае, че аз съм убил Ели. И въпреки това подозираше нещо. Може би дори и това.

— Виж — рекох на Грета — значи той е знаел, че се познаваме. През цялото време го е знаел. Винаги съм мразел тая стара лисица, а пък той винаги е мразел теб. Като разбере, че се каним да се оженим, ще вземе да слухти.

А после осъзнах, че Липинкот сигурно се е досещал, че ние с Грета ще се оженим, досещал се е, че се познаваме, че може би сме любовници.

— Майк, престани да се държиш като паникьосан заек. Да, точно това казах. Трепериш като заек. Възхищавах се от теб. Винаги съм се възхищавала. А ето че сега се сгромолясваш. Боиш се от всички.

— Не ми говори такива работи.

— Истина е.

— Безкрайна нощ.

Не можех да измисля какво друго да кажа. Все още се питах какво ли означава това. Безкрайна нощ. Означаваше мрак. Означаваше, че мен ме няма и никой не може да ме види. Аз можех да виждам мъртвите, но мъртвите не можеха да ме виждат, при все че бях жив. Те не можеха да ме виждат, защото аз не съществувах. Човекът, който обичаше Ели, не съществуваше. Бе навлязъл по своя воля в безкрайната нощ. Сведох глава.

— Безкрайна нощ — отново казах аз.

— Стига си го повтарял — изкрещя Грета. — Ела на себе си! Бъди мъж, Майк. Не се поддавай на тия нелепи суеверия.

— Какво да правя тогава? Нали съм продал душата си на Циганското землище? Циганското землище крие опасност. Крие опасност за всеки. Криеше опасност за Ели, крие опасност за мен. Може и за теб да крие опасност.

— Какво искаш да кажеш с това?

Изправих се. Тръгнах към нея. Обичах я. Да, още я обичах, обичах я с някаква сетна и крайна изостреност на желанието. Но любовта, омразата, желанието — нима не са едно и също? Тройно единство и единна Троица? Не можах да намразя Ели, но мразех Грета. Омразата ми доставяше удоволствие. Мразех я от цялото си сърце, което се задъхваше от щастливо желание. Не можех да чакам, докато намеря безопасните пътища, не исках да чакам. Приближих се до нея.

— Ти, мръсна вещице! — процедих. — Ти ненавистна, прекрасна, златокоса вещице! Ти не си в безопасност. Аз съм заплахата за теб, разбираш ли ме? Научих се да изпитвам удоволствие като убивам. Така се развълнувах онзи ден, когато научих, че Ели е излязла с коня, че е тръгнала към смъртта си. През цялата сутрин се наслаждавах на това. Никога досега не съм извършвал истинско убийство. То е нещо друго. Искам нещо повече от това, просто да науча, че някой ще умре, защото са му подхвърлили някаква капсулка на закуската. Искам нещо повече от това да блъсна една старица в кариерата. Искам да го направя със собствените си ръце!

Сега вече Грета беше уплашена. Тя, на която принадлежах от първия ден, откакто я срещнах в Хамбург, откакто я срещнах и се престорих на болен, за да зарежа работата и да остана с нея. Да, тогава й принадлежах телом и духом. Сега обаче беше различно. Сега принадлежах само на себе си. Навлизах в царство, съвсем различно от това, за което бях мечтал.

Грета беше уплашена. Обичах да я виждам уплашена. Тогава сключих ръце около шията й. Да, дори и сега, когато седя и записвам цялата истина за себе си (което е много приятна работа, трябва да отбележа), този спомен ми доставя голямо удоволствие. Да, изпитах върховно наслаждение, когато убих Грета…