Агата Кристи
Безкрайна нощ (2)

Втора глава

Чистата случайност ме доведе един ден недалеч от Циганското землище. Карах една от ония коли, дето се дават под наем, и возех някакви лондончани, които искаха да присъстват на разпродажба, но не на къща, а на покъщнина. Ставаше дума за голяма къща съвсем в покрайнините на градчето. Беше невероятно грозна. Та карах натам въпросната двойка, която се интересуваше, доколкото можах да разбера от разговора им, от някаква колекция papier mache^[1], каквото и да значеше това. Един-единствен път преди бях чувал да се споменава за това — майка ми бе направила някаква забележка във връзка с умивалника. Каза, че навремето умивалниците от papier mache са били къде-къде по-хубави от днешните пластмасови! Изглеждаше ми съвсем налудничаво, че богаташите ще поискат да дойдат и да купуват колекция от такова нещо.

Както и да е, регистрирах факта в съзнанието си и си рекох, че ще трябва да погледна в речника или да прочета някъде какво точно е papier mache. Щом е нещо, което кара хората да мислят, че заради него си струва да наемат кола, да отиват на разпродажби в провинцията и да наддават. Обичах да знам за какво става дума. По онова време бях на двадесет и две години и бях натрупал доста познания по един или друг начин. Знаех доста неща за колите, бях блестящ механик и внимателен шофьор. По едно време се бях захванал с коневъдство в Ирландия. За малко не се увлякох по наркотиците, но се вразумих и навреме се отказах. Работата като шофьор в една изискана компания за коли под наем съвсем не беше лоша. От бакшишите падат добри пари. Пък и обикновено никак не е напрегнато. Но самата работа е досадна.

Веднъж ходих да бера плодове през лятото. Заплащането не беше бог знае какво, но ми беше приятно. Много неща съм опитвал. Бил съм келнер в третокласен хотел, спасител на плажа през лятото, продавал съм енциклопедии, прахосмукачки и някои други неща. По едно време бях градинар в ботаническата градина и понаучих това-онова за цветята…

Никога не съм се привързвал към нищо. Пък и защо ми трябваше? Почти всичко, с което се залавях, ми се струваше интересно. Някои неща се оказаха по-трудни, но за мен това нямаше значение. Всъщност не съм мързелив. Имам чувството, че по-скоро не ме свърта на едно място. Иска ми се навсякъде да отида, всичко да видя, всичко да направя. Иска ми се всичко да разбера. Ами да, там е цялата работа. Иска ми се да разбера.

Откак завърших училище все търсех нещо, ала не знаех какво точно. Нещо, към което някак смътно се стремях. То трябва все някъде да съществува. Сигурен бях, че рано или късно ще го опозная изцяло. То можеше да бъде и момиче… Обичам момичетата, но нито едно от тези, които съм срещал, не е имало голямо значение за мен… Така де, много ми харесваха, обаче винаги с голямо удоволствие минавах към следващите. Точно така беше и с работата, с която се захващах. Биваше я за някое време, но след това ми писваше и вече ми се щеше да я сменя с някоя друга. Откак завърших училище, непрекъснато се прехвърлях от едно нещо на друго.

Много хора не одобряваха начина ми на живот. Предполагам, че биха могли да минат за мои доброжелатели. Така ставаше, защото не разбираха едно основно за мен нещо. Искаха да имам една стабилна връзка с някое хубавко момиче, да пестя пари, да се оженя за нея и да си намеря хубава постоянна работа. Ден след ден, година след година, до свършека на света. Амин! Да имат да вземат! Не може да няма и нещо по-свястно от цялата тази посредствена осигуреност, прословутото благополучие, вечната „опечена работа“, до която криво-ляво все трябва да се избута. Непрекъснато си мислех, че в един свят, където човек е в състояние да изстрелва изкуствени спътници и където всички пускат големи лафове за пътешествия до звездите, все трябва да съществува поне едно нещо, което да те извисява, от което дъхът ти да спира, нещо, в името на което си заслужава да преобърнеш света!

Спомням си как един ден се разхождах по Бонд стрийт. По онова време работех като келнер и тъкмо отивах на смяна. Шляех се и зяпах някакви чепици на витрината на един магазин. Много бяха шик. Както пишат по вестникарските реклами: „Това, което носи изисканият мъж днес!“ и обикновено надписът е придружен от снимка на въпросния изискан мъж. Ама честна дума, той винаги изглежда простак. Колко пъти са ме разсмивали такива реклами.

От обувките преминах към следващата витрина. Беше някаква галерия. Три картини зад стъклото, аранжирани артистично с драперия от меко кадифе в неутрален цвят и положени в един ъгъл със златиста рамка. Направо муцинка. Не че съм кой знае колко запален по изкуството. Веднъж от любопитство се отбих в Националната галерия. Едвам я изтраях докрай, честно казано. Безброй грамадни лъскави пъстроцветни изображения на сражения в скалисти долини или на изпосталели светии, целите набодени със стрели. Портрети на превзето нахилени великосветски дами, насядали със самодоволните си усмивка сред коприни, кадифета и дантели. Та там и тогава реших, че изкуството не е работа за мен. Обаче картината, която разглеждах сега, беше по-друга. Всъщност на витрината имаше три картини. Едната — пейзаж, приятна местност. Бих я нарекъл делнична. Една друга, нарисувана по толкова причудлив начин, с толкова нарушени пропорции, че човек трудно би се досетил, че това е жена. Предполагам, че такива работи им викат Art nouveau^[2]. Де да го знам какво е. Третата картина беше моята. Ако искате да знаете, всъщност не беше нищо особено. Тя беше… Как ли по-точно да я опиша? Беше някак си семпла. В нея имаше много пространство и няколко огромни разширяващи се спирали, завити около самите себе си, ако може така да се каже. Всичките бяха в различни цветове, необичайни и неочаквани цветове. И тук-там — нахвърляни бегли багри, които изглежда не значеха нищо. Въпреки това, по някакъв начин те все пак означаваха нещо! Никак не ме бива по описанията. Мога да кажа само, че на човек страшно му се искаше да продължава да я гледа.

Стоях там и се чувствах все по-особено, като че ли с мен бе станало нещо съвсем необичайно. Ето тези луксозни чепици. Сега ми се искаше да ги обуя. Нека да обясня, че общо взето не се притеснявам за облеклото си. Естествено обичам да се обличам добре, така че да прави впечатление, но никога не ми е хрумвало сериозно да си купувам обувки от Бонд стрийт. Знаех какви са луди цените там. Тези обувки биха могли да струват петдесет лири. Ръчна изработка или каквото му казват там, което кой знае защо ги прави по-ценни. Щеше да е чисто прахосничество. Е, да, елегантни обувки, ала високото качество се плаща много скъпо. Да не съм смахнат!

Но тази картина, колко ли трябваше да струва, чудех се. Да си представим, че аз щях да бъда този, който я купи. Ти си откачил, рекох си. Само си за картини. Не бях, това беше напълно вярно, но такава картина… Щеше да ми е приятно, ако знаех, че е моя. Да мога да си я окача на стената, да седя и да я гледам колкото ми душа иска, с пълното съзнание, че аз я притежавам! Да купувам картини! Звучеше съвсем налудничаво. Отново погледнах картината. Желанието ми да я притежавам беше съвсем безсмислено, пък и едва ли можех да си позволя да я купя. Всъщност точно в момента имах пари. Бях спечелил на конни състезания. Тази картина сигурно ще струва сума нещо. Може би двадесет лири? Двадесет и пет? Във всеки случай нищо не ми пречеше да попитам. Нямаше да ме изядат, нали? Влязох смело, готов за нападение и отбрана.

Вътре помещението бе тихо и внушително. То притежаваше някаква приглушена атмосфера с неутралния цвят на стените си и с кадифеното канапе, на което можеш да седнеш и да разглеждаш картините. Някакъв човек — образец на изискано облечения мъж от рекламите, дойде да ме обслужи. Говореше тихо, съвсем в съответствие с обстановката. Е, поне не изглеждаше надменен, каквито са обикновено в първокласните магазини по Бонд стрийт. Той внимателно ме изслуша, след това извади картината от витрината, постави я на отсрещната стена и ме остави да я гледам, колкото си искам. Като че тогава осъзнах — тъй както понякога човек внезапно прозира истините за нещата, че по отношение на картините законите, валидни за всичко останало не са приложими. В подобен магазин спокойно можеше да влезе някой, облечен в опърпани и вехти дрехи, с протрита риза, и накрая да се окаже милионер, който желае да обогати колекцията си. А можеше да нахлуе и някой нахакан бедняк, като мен например, но изпълнен с такъв копнеж по дадена картина, че благодарение на някакво мошеничество в края на краищата е успял да събере парите за нея.

— Великолепен образец от творчеството на този художник — произнесе мъжът, докато държеше картината.

— Колко струва? — попитах рязко. Чак дъхът ми секна, като чух отговора.

— Двадесет и пет хиляди — хрисимо отговори той.

Цар съм в запазването на каменна физиономия. Мускул не трепна по лицето ми. Поне така ми се струва. Той спомена някакво име с чуждестранно звучене — името на художника предполагам, и добави, че картината току-що дошла на пазара от някаква къща в провинцията, където хората дори са нямали представа какво е това. Аз се овладях и въздъхнах.

— Вярно, че са много пари, но убеден съм, че си струва — казах спокойно.

Двадесет и пет хиляди лири стерлинги. Ама че смешка.

— Да — съгласи се той и също въздъхна, — наистина си струва.

Човекът много внимателно наклони картината и я върна обратно на витрината. Погледна ме и се усмихна.

— Имате добър вкус.

Почувствах, че двамата някак се разбрахме. Поблагодарих му и излязох на Бонд стрийт.