Агата Кристи
Безкрайна нощ (18)

Осемнадесета глава

Шоу пристигна с очукан стар джип, с който сигурно в лошо време посещаваше пациентите си в крайните ферми. Почти не ни погледна. Веднага отиде и се наведе над Ели. После приближи към нас.

— Мъртва е най-малко от три-четири часа. Как се е случило?

Обясних му, че тази сутрин както винаги след закуска бе излязла на езда.

— Имало ли е някакви злополуки досега като отива на езда?

— Не, тя умееше да язди.

— Знам, че умееше. Виждал съм я един-два пъти. Питах дали наскоро не се е случило нещо, което малко да й е опънало нервите. Ако конят се е подплашил?

— Защо да се подплашва? Той е кротко животно…

— Специално този кон съвсем не е злонравен — каза майор Филпот. — Държи се добре, спокоен е. Има ли нещо счупено по нея?

— Още не съм я прегледал изцяло, но като че няма физически наранявания. Вероятно травмата е вътрешна. Не е изключено и да е шок.

— Но човек не умира от шок — рекох.

— Случвало се е и да умират. Ако е имала слабо сърце…

— В Америка казваха, че имала слабо сърце… или поне някаква слабост, не разбрах точно.

— Хм… при прегледа не открих и следа от подобно нещо. Е, нали още нямаме кардиограф. Но сега няма смисъл да говорим по този въпрос. По-късно ще разберем. След разследването.

Докторът ме погледна загрижено и ме потупа по рамото:

— Хайде, вървете си вкъщи и си легнете. Вие самият сте в шок.

Наоколо ни вече се бяха събрали трима-четирима души, появили се както само селяните умеят да изникват неизвестно откъде. Някакъв пешеходец се бе отбил от пътя, за да разгледа нашата групичка, една червенобуза стрина, която сигурно бе тръгнала към близката ферма по прекия път и един стар работник по поддържане на пътищата. Те се тюхкаха и говореха един през друг.

— Горкичката! И толкова млада!

— Да бе, толкова млада! Конят ли я е хвърлил?

— А, на кон вяра да нямаш.

— Това нали е госпожа Роджърс, американката от Кулите? Когато най-накрая престанаха да се вайкат и да охкат, дойде ред на стария работник да ни каже нещо по-конкретно.

Той клатеше глава и повтаряше:

— Требе да съм видел кво стана. Требе да съм видел кво стана. Лекарят рязко се обърна към него:

— Какво си видял как става?

— Па видох коня как препуща из полето.

— Видя ли как падна госпожата?

— Не съм я видел. Видох я кога яздеше над гората, и подир туй се обърнах да чукам камъните за пътя. След туй чух копитата да чаткат, вдигнах очи и те го коня да препуща. Не се сетих, че може да е станало нещастие. Рекох си, госпожата е слязла и е пуснала коня да бега. Не идваше къмто мене, бегаше на другата страна.

— Не видя ли, че госпожата е паднала на земята?

— Ами не видим много надалеч. Коня видях, понеже се яви по-близо.

— Тя сама ли яздеше? Нямаше ли никой наблизо?

— Не, никой немаше наблизо. Сама беше. Яздеше наблизо, мина покрай мене и препусна нататък. Май тръгна към гората. Не, никой друг не видях, освен нея и коня.

— Може циганката да я е уплашила — обади се жената с червените бузи.

Аз чак се олюлях.

— Коя циганка? Кога?

— Ами трябва да е било… ами да, трябва да е било преди три-четири часа. Сутринта вървях по пътя и ще да е било към десет и четвърт като я видях тази циганка, дето живее в колибата в селото. Поне ми се стори, че е тя. Не бях чак толкова близо, та не съм сигурна. Ама само тя се разнася наоколо с червена пелерина.

— Циганката — повторих.