Агата Кристи
Безкрайна нощ (12)

Дванадесета глава

Те наистина пристигнаха. Без никой да остане за дълго, като за първо посещение. Дойдоха само колкото да ме видят. Трудно можех да ги разбера, тъй като те всичките бяха американци. Не познавах достатъчно този тип хора. Някои от тях бяха доста симпатични. Чичо Франк например. По отношение на него бях на едно мнение с Грета. Не бих му оказал и капка доверие. Бях срещал подобни хора в Англия. Беше едър, имаше коремче и торбички под очите и всичко това му придаваше вид на гуляйджия, което предполагам не бе много далеч от истината. Останах с впечатлението, че има нюх към жените, но най-вече към собствените си интереси. На няколко пъти ми поиска пари на заем — дребни суми, колкото да му стигнат за ден-два. Стори ми се не толкова, че парите му трябват, колкото че му се ще да ме изпита дали заемам лесно пари. Цялата тази работа доста ме напрегна, защото не знаех кое ще бъде по-добре — направо да му откажа и да му дам да разбере, че съм скръндза или пък да разиграя лекомислена щедрост, към която съвсем не съм склонен. По дяволите тоя чичо Франк, рекох си.

Най-любопитна ми се стори Кора, мащехата на Ели. Беше към четиридесетгодишна, добре облечена, косата й — боядисана, а маниерите й — доста показни. Беше самата любезност спрямо Ели:

— Ти не гледай писмата ми, Ели — говореше тя. — Признай, че подобна женитба дойде като гръм от ясно небе. Толкова потайно. Знам, разбира се, че Грета те е накарала да постъпиш по този начин.

— Не бива да обвиняваш Грета — каза Ели. — Ни най-малко не съм искала така да разстройвам всички ви. Просто ми се струваше, че… че ще се вдигне по-малко шум…

— Разбира се, скъпа Ели, имаш известно основание. Деловите мъже направо побесняха. Станфърд Лойд и Андрю Липинкот. Сигурно са решили, че ще ги упрекнат в нехайство по отношение на теб. А и не са могли да си представят що за човек е Майк. Едва ли са предполагали колко приятен ще се окаже той. И аз не предполагах.

Тя ми отправи една безкрайно сладникава усмивка, по-фалшива не бях виждал. Помислих си, че ако някога се е случвало жена да намрази мъж, то Кора мразеше мен. Помислих си също, че нейната любезност към Ели е напълно понятна. Нямаше съмнение, че след като се беше върнал в Америка, Андрю Липинкот я бе предупредил за новото положение. Ели продаваше някои от именията си в Америка, бе решила да живее в Англия, но щеше да отпусне на Кора солидна издръжка, с която да живее както намери за добре.

Рядко ставаше дума за съпруга на Кора. Доколкото разбрах, той вече се намираше в друга част на света, при това не сам. По всяка вероятност предстоеше поредният развод. Този път Кора нямаше да получи голяма издръжка. Тя бе сключила последния си брак с мъж, много по-млад от нея, който я бе привлякъл повече физически, отколкото с парите си.

Кора държеше на издръжката от Ели. Беше жена с екстравагантни вкусове. Нямаше съмнение, че Андрю Липинкот й бе намекнал недвусмислено, че във всеки един момент Ели може да спре издръжката, стига да поиска, ако Кора дотолкова се самозабрави, че си позволи да злослови по мой адрес.

Братовчедът Рубен или „чичо Рубен“ не дойде. Вместо това той изпрати любезно неангажиращо писмо, в което изразяваше надеждата, че тя ще бъде много щастлива, но се съмняваше доколко ще й хареса да живее в Англия.

„Не ти ли допадне, Ели, върни се веднага в Щатите. Не мисли, че няма да бъдеш посрещната добре. Ще бъдеш добре посрещната. Ще те посрещне чичо ти Рубен.“

— Звучи много мило — казах на Ели.

— Да — тутакси отвърна тя.

Не изглеждаше съвсем сигурна в това.

— Обичаш ли някого от тях? Или по-добре да не те питам?

— Можеш да ме питаш за всичко, разбира се.

Все пак тя забави отговора си минута-две. После някак решително и категорично заяви:

— Не. Мисля, че не. Може да изглежда странно, но навярно е така, защото в действителност нищо не ме свързва с тях. Свързва ме само съжителство, а не роднинство. С никой от тях не сме кръвни роднини. Обичах баща си, поне доколкото си спомням. Струва ми се, че беше много слаб човек и дядо ми остана разочарован от неспособността му да се опрани в бизнеса. Той не искаше да се занимава с делови неща. Обичаше да ходи във Флорида и да лови риба например и други работи от този род. После се ожени за Кора, а аз никога не съм обичала Кора. Тя мене също. Разбира се, не помня истинската си майка. Чичо Хенри и чичо Джо бяха симпатични. Интересни ми бяха. Във всеки случай по-интересни от баща ми. Той ми се струваше някак мълчалив и безкрайно тъжен човек. Но чичовците ми умееха да се забавляват. Чичо Джо по моему беше доста щур, както пощуряват хората, които разполагат с излишни пари. Него го прегази кола, а другият ми чичо загина във войната. По онова време дядо ми беше болен и загубата на тримата му сина бе ужасен удар за него. Той не обичаше Кора, а от по-далечните си роднини никак не се интересуваше. От чичо Рубен например. Твърдеше, че човек никога не може да предвиди какво ще направи чичо Рубен. Затова остави парите си под попечителство. Голяма част от тях отидоха по музеи и болници. Беше обезпечил добре Кора и мъжа на дъщеря си, чичо Франк.

— Но нали е оставил на теб по-голямата част от състоянието си?

— Точно така. И това, струва ми се, донякъде го безпокоеше. Направи всичко възможно да има кой да се грижи за парите вместо мен.

— И това бяха чичо Андрю и господин Станфърд Лойд — адвокатът и банкерът?

— Да. Сигурно не е допускал, че аз самата бих могла да се грижа достатъчно добре за богатството си. Странното е, че ми позволи да встъпя във владение на собствеността си като навърша двайсет и една година, но остави всичко под попечителство чак докато стана на двайсет и пет. Всъщност така правят много хора. Причината предполагам е, че съм момиче.

— Наистина странно — рекох. — Не ти ли се струва, че трябва да бъде обратното?

Ели поклати глава.

— Не. Според мен дядо ми мислеше, че младите мъже са луди и необуздани и винаги попадат в ръцете на някоя недобронамерена блондинка. Струва ми се, че според него най-добре би било да им се даде време да си поживеят. Такъв израз използвате в Англия, нали? Но веднъж на мен ми каза: „Ако едно момиче има ум в главата си, ще го има и на двайсет и една. И да я накараш да чака четири години, нищо няма да се промени. Ако е глупачка, ще си бъде същата глупачка и толкова“. И добави — Ели ме погледна и ми се усмихна, — че мен самата не ме смята за глупава. Ето какво ми каза: „Може да не познаваш достатъчно живота, но в теб има здрав разум. Особено по отношение на хората. Мисля, че винаги ще бъде така“.

— Предполагам, че едва ли щеше да ме хареса — промърморих аз замислено.

Ели беше самата честност. Тя не направи опит да каже нещо за мое успокоение, а само безспорната истина.

— Не, нямаше — съгласи се тя. — Сигурна съм, че щеше да изпадне в ужас. Но само в началото. Щеше да свикне с тебе.

— Бедничката Ели — рекох неочаквано.

— Защо казваш това?

— Казвал съм ти го и по-рано, не помниш ли?

— Помня. Нарече ме бедното богато момиченце. И беше съвсем прав.

— Този път нямах предвид същото. Нямах предвид, че си бедна, защото си богата. Исках, струва ми се, да кажа… (аз се запънах), че твърде много хора са ти на главата и всичките искат нещо от теб, а за теб самата изобщо не ги е грижа. Това е истината, нали?

— Мисля, че чичо Андрю е искрено загрижен за мен — каза Ели малко неуверено. — Що се отнася до другите — напълно си прав. Те все нещо искат.

— Искат все нещо да изкрънкат от теб, нали? Взимат пари на заем, търсят услуги. Обесили са ти се на врата. Качили са се на главата ти.

— Сигурно това е естествено — отвърна спокойно Ели. — Но вече край на всичко това. Отивам да живея в Англия и няма да ги видя повече.

Естествено тук тя грешеше, но още не го разбираше напълно. По-късно се появи самият Станфърд Лойд. Той донесе на Ели цял куп документи и книжа за подпис и поиска нейното съгласие за някои капиталовложения. Говореха за инвестиции, за дялове, за състоянието, което й принадлежеше и за ликвидацията на попечителските фондове. Всичко това за мен беше тъмна Индия. Не можех нито да й помогна, нито да й дам съвет. Както и не можех да попреча на Станфърд Лойд да я измами. Надявах се, че не я мами, но как можех да бъда сигурен при моето невежество.

Станфърд Лойд изглеждаше прекалено благонадежден. Беше банкер и имаше вид на банкер. Беше наистина хубав, макар и немлад мъж. Към мен се отнасяше много учтиво, като се опитваше да скрие презрението си.

— Е, този беше последният от тайфата. — Казах аз, когато той най-сетне се сбогува.

— За никого от тях ли нямаш добро мнение?

— Твоята мащеха Кора според мен е такава двулична кучка, каквато до днес не бях виждал. Извинявай, Ели, може би не трябваше да го казвам.

— Защо не, след като го мислиш? Едва ли си много далеч от истината.

— Сигурно си била самотна, Ели.

— Да, бях самотна. Познавах момичета на моята възраст. Посещавах реномирано училище, но никога не съм била истински свободна. Щом се сприятелях с някое момиче, така или иначе ни разделяха и ми пробутваха друго на негово място. Разбираш ли? Всичко се определяше от общественото положение. Ако бях обикнала някого така, че да стане скандал… но аз никога не стигнах дотам. Никога не е имало човек, когото истински да обичам. Докато не се появи Грета. Тогава всичко се промени. За пръв път някой ме бе обикнал. Беше приказно.

Лицето й придоби някаква мекота.

— Бих искал… — започнах аз, като се извърнах към прозореца.

— Какво би искал?

— Ох, и аз не знам… Като че ли бих искал да не си толкова зависима от Грета. Не е хубаво човек да е толкова зависим от някой друг.

— Тя не ти харесва, Майк.

— Харесва ми — веднага запротестирах аз. — Наистина ми харесва. Но трябва да разбереш, че тя ми е съвсем чужда. Приеми, ако искаш, че малко ревнувам. Ревнувам, защото… ъ-ъ… защото дори и не можех да предположа колко са силни връзките помежду ви.

— Недей да ревнуваш. Тя е единственият човек, който се е държал добре с мен и който ме е обичал… преди да те срещна.

— Но ти ме срещна — усмихнах се — и се омъжи за мен. Сетне повторих нещо, което бях казвал и по-рано.

— Оттук нататък ние двамата ще бъдем щастливи навеки.