Агата Кристи
Безкрайна нощ (11)

Единадесета глава

Сутринта излязох на пазар и се върнах в хотела доста по-късно, отколкото възнамерявах. Заварих Ели да седи в централното фоайе срещу висока и руса млада жена. Това сигурно беше Грета. Двете говореха една през друга.

Никога не ме е бивало да описвам хората, но ще се опитам да опиша Грета. Като начало никой не би отрекъл, че, както бе казала Ели, тя бе много красива, и също както бе измърморил господин Липинкот, бе твърде привлекателна. Тези две неща съвсем не са едно и също. Да кажете за една жена, че е привлекателна не значи, че сам вие наистина се възхищавате от нея. Доколкото разбрах, господин Липинкот не бе във възторг от Грета. При все това, когато тя минаваше през фоайето на някой хотел или влизаше в ресторант, мъжете извръщаха главите си подир нея. Беше скандинавски тип блондинка с пшениченоруса коса. Носеше я високо вдигната, както бе модерно по това време, а не я оставяше да пада от двете страни на лицето й, както бе прието в Челси. Изглеждаше такава, каквато си беше — като шведка или северногерманка. Всъщност, ако си сложеше чифт криле, би могла да се появи на бал с маски като валкирия. Имаше сияйносини очи и възхитителна фигура. Трябва да й го признаем. Имаше нещо у нея!

Прекосих фоайето и се присъединих към тях, като поздравих и двете, надявам се, естествено и приятелски, макар да нямаше как да не се чувствам малко неловко. Невинаги съм добър актьор. Ели веднага изчурулика:

— Най-сетне, Майк! Това е Грета.

Малко шеговито и не особено радостно отвърнах, че съм се досетил, и добавих:

— Радвам се най-после да се запозная с вас, Грета.

Ели се закиска:

— Отлично знаеш, че ако не беше Грета, никога нямаше да можем да се оженим.

— Е, все щяхме да успеем някак.

— Не и ако семейството се беше нахвърлило върху нас. Все щяха да намерят начин да ни попречат. Кажи ми, Грета, много ли бяха ужасни? Нито ми писа, нито ми разказа за това.

— Не съм толкова глупава да пиша писма на една щастлива двойка по време на медения й месец — отвърна Грета.

— А много ли ти се мусиха?

— Разбира се! Как си го представяш? Но уверявам те, бях подготвена за това.

— Какво ти наприказваха? Какво направиха?

— Всичко, каквото можаха — засмя се Грета. — Започнаха с уволнението естествено.

— Ами да, явно е било неизбежно. Но какво толкова си направила? В края на краищата не могат да откажат да ти дадат препоръки.

— Могат, разбира се. Най-малкото от тяхна гледна точка на мен ми е било оказано доверие, с което безсрамно съм злоупотребила. При това злоупотребих с огромно удоволствие — призна тя.

— А какво ще правиш сега?

— О, намерих си работа, която веднага мога да започна.

— В Ню Йорк ли?

— Не. Тук в Лондон. Секретарка.

— А добре ли се оправяш?

— Ели, скъпа, мога ли да не се оправям добре с прекрасния чек, който ми изпрати, предчувствайки какво ще се случи, като почнат неприятностите.

Тя говореше много добър английски, почти без акцент, въпреки че използваше доста разговорни изрази, които невинаги звучаха на място.

— Видях малко свят, установих се в Лондон и дори си накупих разни неща.

— И ние с Майк си накупихме разни неща — припомни си Ели с усмивка.

Вярно беше. Доста сполучливи покупки направихме из Европа. Наистина беше чудесно, че можехме да харчим толкова пари без всякакви ограничения. От Италия — украшения и тъкани за къщата. Купувахме и картини, както в Италия, така и в Париж, като давахме луди пари за тях. Пред мен се откриваше цял един свят, в който никога не бях и сънувал, че ще попадна.

— Вие двамата изглеждате извънредно щастливи — отбеляза Грета.

— Още не си видяла къщата ни — каза Ели. — Ще стане чудесна, ще бъде точно каквато сме си мечтали, нали, Майк?

— Видях я — отвърна Грета. — Още първия ден, като се върнах в Англия, наех кола и отидох там.

— Е, и? — попита Ели. И аз повторих: „Е, и?“

— Ами как да ви кажа… — започна Грета и замислено поклати глава.

Ели изглеждаше изненадана и ужасно огорчена. Но аз не се хванах на въдицата. Веднага разбрах, че Грета иска да се пошегува с нас. За миг ми мина през ума, че начинът, по който се шегува, не е особено сполучлив, но не ми остана време да го смеля напълно. Грета избухна в смях, силен, звънлив смях, който накара хората наоколо да се извърнат към нас.

— Да си бяхте видели физиономиите, особено твоята, Ели — каза тя. — Трябваше мъничко да те подразня. Къщата е чудесна, прекрасна е. Този човек е гений.

— Да, той е нещо необикновено — съгласих се аз. — Почакай да се запознаеш с него.

— Запознах се вече. Когато отидох, той беше там. Необикновена личност. Но не ви ли вдъхва малко страх?

— Страх? — учудих се аз. — В какъв смисъл?

— О, не зная. Поглежда те, но… все едно, че гледа през теб. Това винаги е смущаващо.

После добави:

— Изглежда много болен.

— Болен е. Много е болен — потвърдих аз.

— Много жалко. Какво му е — туберкулоза, или нещо подобно?

— Не, не мисля, че е туберкулоза. Доколкото знам, е нещо, свързано… свързано с кръвта.

— А, разбирам. Нали в наше време лекарите могат да направят всичко, стига да не те уморят, докато се опитват да те излекуват. Хайде да не говорим за това. Да си говорим за къщата. Кога ще бъде завършена?

— Като гледам, изглежда съвсем скоро. Никога не съм си представяла, че една къща може да се построи толкова бързо.

— Е, това са парите — безгрижно каза Грета. — Работа на две смени, с двойно заплащане и всичко останало. Не познаваш възможностите си, Ели, представа нямаш колко е гот да имаш всичките пари, с които ти разполагаш.

Аз обаче знаех. През последните две седмици се учех на толкова много неща. Благодарение на брака си бях навлязъл в един съвършено различен свят и този свят не беше такъв, какъвто си го представях отстрани. Твърде дълго време върховната ми представа за благоденствие беше свързана с надеждата внезапно да ми провърви. Да ми падне цяло състояние и да го прахосам по възможно най-бързия начин. Примитивно, разбира се, но това беше примитивността на моята класа. А светът на Ели беше друг. Не такъв, какъвто го мислех. Много по-луксозен. Не се състоеше само от по-големите бани, по-просторните къщи, по-ярките светлини, по-обилното хранене и по-бързите коли. От харченето заради самото харчене, демонстративно, пред очите на всички. Беше удивително прост свят. Онази простота, която идва, след като си надраснал етапа на пилеенето, заради самото пилеене. Вече не ти трябват три яхти или четири коли, не можеш да ядеш повече от три пъти дневно и когато купуваш наистина скъпи картини, не искаш повече от една във всяка стая. Толкова е просто. Всичко, което притежаваш, е възможно най-доброто, не толкова, защото е най-доброто, а тъй като няма никаква причина да се лишаваш от каквото и да било, което харесваш или искаш. Не настъпва миг, в който да кажеш: „Боя се, че не мога да си позволя това“. Колкото и да е странно, понякога това поражда такава удивителна простота, че не бих могъл да я проумея.

Разгледахме картините на някакъв френски импресионист, май се казваше Сезан. Трябваше да запомня по-внимателно това име. През цялото време го бърках с „циган“^[1], което както разбрах, означавало цигански оркестър. След това, докато се разхождахме из улиците на Венеция, Ели поспря да разгледа работите на едни улични художници. Те, общо взето, рисуваха някакви ужасни цапаници, които си приличаха като две капки вода и бяха предназначени за туристите — предимно портрети с впечатляващи редици блестящи зъби и русоляви коси, които се спускаха по раменете.

Ели купи една малка картина, обикновена картина с изглед към някой от каналите. Човекът, който я бе нарисувал, ни измери с поглед и поиска шест английски лири. Смешното беше, че аз много добре знаех, че Ели желае тази картина за шест лири точно толкова силно, колкото и картината на Сезан.

Един ден в Париж се случи нещо подобно. Съвсем неочаквано Ели се обърна към мен:

— Нали ще бъде великолепно — хайде да си купим една хубава и препечена френска франзела и да я излапаме с масло и някое от ония техни сирена.

Така и направихме и според мен беше много по-приятно от предната вечер, когато платихме за едно ядене близо двайсет лири. В началото нищо не схващах, сетне лека-полека започнах да разбирам това-онова. Неприятното беше, че вече съзнавах, че нашият брак с Ели не беше само игри и забави. Трябваше да се науча как се влиза в ресторант, какво да поръчам, какъв точно бакшиш да дам и в какви случаи се дава повече от приетото. Трябваше да запомня какви питиета вървят с определени храни. Налагаше се да науча всичко това най-вече като наблюдавам другите. Не можех да попитам Ели, просто защото едва ли би разбрала. Щеше да каже: „Но, скъпи Майк, поръчай си каквото искаш. Няма никакво значение дали според келнерите еди-какво си вино трябва да се поръча с еди-какво си!“ За нея нямаше никакво значение, понеже това бяха неща, които знаеше по рождение, обаче за мен имаше, защото не можех да правя каквото си искам. Липсваше ми нужната непосредственост. Същото важеше и за облеклото. Тук Ели ми беше повече в помощ, повече разбираше. Въвеждаше ме, където трябва и ме съветваше да си дам пълна свобода.

Разбира се, още не изглеждах съвсем както трябва и невинаги попадах в тон. Но като че ли не беше много важно. Трябваше да се ориентирам, колкото да съм на нивото на хора като стария Липинкот и да съм подготвен за краткото време, през което мащехата и чичовците на Ели щяха да дойдат при нас. За в бъдеще щеше да е все едно. Когато довършат къщата и се нанесем, (крояхме планове ние), тогава наистина ще бъдем далеч от всички. Тази къща щеше да бъде наше царство.

Погледнах към Грета, която седеше насреща ни. Питах се какво ли наистина мисли за нашата къща. Във всеки случай къщата беше точно това, което исках. Напълно ме удовлетворяваше. Мечтаех да потегля с колата, да мина по моята собствена пътечка между дърветата, която да отвежда до малко заливче, което щеше да е нашият плаж и никой нямаше да може да стигне там откъм сушата. Хиляди пъти по-добре щеше да бъде, повтарях си, да се гмуркаш в морето от това място. Хиляди пъти по-добре от някой луксозен плаж, извил се край брега със стотици налягали по него тела. Аз не исках целия безсмислен разкош на богаташите. Аз исках — и ето ги отново думите, които така добре ме характеризират — аз искам, аз искам… Усещах как всичко в мен ври и кипи. Исках прекрасна жена и прекрасна къща, каквато няма никой друг и също исках моята прекрасна къща да е пълна с прекрасни вещи. Вещи, които принадлежат на мен. Всичко да принадлежи на мен.

— Мисли за нашата къща — пророни Ели.

Стори ми се, че тя вече за втори път ми предлагаше да преминем към трапезарията. Отправих нежен поглед към нея.

Същият ден вечерта, докато се обличахме за вечеря, Ели малко колебливо ме попита:

— Майк, ти нали хареса Грета?

— Разбира се.

— Нямаше да го понеса, ако не я беше харесал.

— Но аз я харесвам — взех да протестирам. — Какво те кара да мислиш обратното?

— Не съм съвсем сигурна. Струва ми се, че дори когато говориш с нея не я поглеждаш.

— Е, сигурно така излиза, понеже… ами понеже се притеснявам.

— Притесняваш се от Грета?

— Да. Притеснявам се. Тя вдъхва нещо като страхопочитание.

И разказах на Ели как ми беше хрумнало, че Грета прилича на валкирия.

— Само дето не е толкова дебела каквито са в операта — почна да се смее Ели. Разсмяхме се и двамата.

— На теб ти се струва, че всичко е наред, защото се познавате от години. Но тя е малко… Всъщност тя е много експедитивна, практична и обиграна.

Опитах се да намеря верните думи и все не успявах. И най-неочаквано добавих:

— Изпитвам някакво неудобство пред нея.

Ели сякаш бе обзета от угризения на съвестта.

— О, Майк! Вярно е, че с теб имаме да си казваме много неща. Стари вицове, някогашни истории и какво ли не още. Сигурно това те кара да се чувстваш неудобно. Но вие съвсем скоро ще се сприятелите. Ти си й симпатичен. Дори много симпатичен. Сама ми го каза.

— Виж какво, мила, тя сигурно щеше да го каже във всички случаи.

— Не е така. Грета е пряма. Нали я чу какви ги дрънкаше днес.

Вярно, по време на обяда Грета никак не си беше мерила приказките. Беше казала, отправяйки думите си по-скоро към мен, отколкото към Ели.

— Може да ви се е виждало странно, че подкрепях Ели, без дори да съм ви виждала, но просто ме влудяваше животът, който бе принудена да води, влудяваше ме. Между всички ония хора, омотали целите с парите и традициите си. Тя никога не е могла да изпита радост ей така, да отиде някъде на своя глава, да прави каквото си иска. Желаеше да се противопостави на всичко това, но не знаеше как. И ето, че аз й дадох подтика. Предложих й да огледа имотите в Англия и щом навърти двайсет и една години да купи някой от тях и да се избави от цялата тази нюйоркска паплач.

— Грета е пълна с великолепни хрумвания — говореше Ели. — Измисля такива неща, каквито на мен никога не биха ми дошли наум.

Нали господин Липинкот ми беше подхвърлил: „Тя има много голямо влияние над Ели.“ Задавах си въпроса в каква степен бе вярно това. Колкото и да беше странно, не бях на това мнение. Имах чувството, че в Ели се крие нещо, за което Грета, макар и добре да я познаваше, не си даваше сметка. Убеден бях, че Ели приемаше само онези хрумвания, които съвпадаха с нейните желания. Грета бе провокирала бунта, ала самата Ели бе желала да се разбунтува, без да знае как точно да го осъществи. Сега, когато познавах Ели по-добре, разбирах, че тя е от онези просто устроени хора, в които се крият неподозирани възможности. Убеден бях, че ако пожелае, тя е напълно способна да заеме своя собствена позиция. Проблемът беше, че такива желания не я спохождаха често. Тогава се замислих колко е трудно всъщност да разбереш когото и да е. Дори Ели. Дори Грета. Дори собствената си майка… Уплахата в погледа й.

Продължавах да си задавам въпроси относно господин Липинкот. Докато белехме някакви огромни праскови, споменах между другото:

— Като че ли господин Липинкот прие много добре нашия брак. Останах изненадан.

— Стара лисица е той — обади се Грета.

— Все такива ги дрънкаш, Грета — каза Ели. — Според мен той е по-скоро симпатяга. Винаги стриктен, благовъзпитан и всичко останало.

— Е, мисли си, каквото щеш — отвърна Грета. — Колкото до мен, нямам му и грам доверие.

— На него ли нямаш доверие! — възкликна Ели. Грета поклати глава:

— Знам, де. Той е истински стожер на благоприличието и стабилността. Той е всичко, което трябва да бъде един попечител и адвокат.

Ели се разсмя:

— Да не искаш да кажеш, че може да злоупотреби със състоянието ми? Не ставай глупава. Има безброй финансови инспектори, правят се всякакви изчисления, проверки и какво ли не още.

— А не е трудно да се предположи, че при него всичко е наред — отговори Грета. — И въпреки това тъкмо такива хора извършват злоупотреби. Хора, които внушават доверие. А след това всички казват: „Никога не съм очаквал подобно нещо от господин А. Той е последният човек в света, за когото бих помислил подобно нещо“. Точно така казват — „последният човек в света“.

Ели замислено сподели, че по нейно мнение на чичо й Франк много повече му отива да се впусне в непочтени сделки. Грета не изглеждаше изненадана.

— Ами той така и така си прилича на стар мошеник — отбеляза тя. — Това от самото начало го поставя в неизгодно положение, независимо от цялата му общителност и сърдечност. Но никога няма да стане мошеник от класа.

— Той брат на майка ти ли беше? — попитах аз. — През цялото време бъркам роднините на Ели.

— Той е мъж на сестрата на баща ми — почна да обяснява Ели. — Тя го изоставила, за да се омъжи за друг и преди шест-седем години почина. Чичо Франк си остана повече или по-малко свързан със семейството.

Грета се намеси любезно и услужливо:

— Те са трима. Три лепки може да се каже, все се навъртат наоколо. Истинските чичовци на Ели са загинали — единият през войната в Корея, а другият — при автомобилна злополука. Останали са й само една съсипана от скръб мащеха, един храненик на семейството в лицето на чичо Франк и братовчедът Рубен, когото тя нарича чичо, Андрю Липинкот и Станфърд Лойд.

— Кой е този Станфърд Лойд? — заинтересувах се аз.

— Той беше другият попечител, нали, Ели? Във всеки случай, занимава се с инвестициите и прочее. А това едва ли е много трудно, защото когато човек има парите на Ели, получава все повече и повече, без да се налага да прави нищо особено. В общи линии това е обкръжението й — добави Грета. — Не се и съмнявам, че съвсем скоро ще се запознаете. Ще дойдат да ви видят.

Изпъшках и отправих поглед към Ели. Тя ме успокои ласкаво и нежно:

— Не се тревожи, Майк. Бързо ще си отидат.