Агата Кристи
Безкрайна нощ (10)

Десета глава

Струва ми се, че беше на следващия ден. Пред Акропола Ели неочаквано налетя на познати. Те бяха слезли на сушата, връщайки се от обиколка по гръцките морета. Една жена на около тридесет и пет години се откъсна от групата, запрепуска нагоре по стълбите към Ели и се развика:

— Как така, най-малко това съм очаквала. Наистина ли си ти, Ели Гутман? Ама какво правиш тук? На разходка ли?

— Не — отвърна Ели. — Тук съм отседнала.

— Боже мой, толкова се радвам, че те виждам. Какво прави Кора, тя тук ли е?

— Не, Кора е в Залцбург, струва ми се.

— Аха, аха — жената се беше зазяпала упорито в мен и Ели тихичко прибави:

— Запознайте се — господин Роджърс, госпожа Бънингтън.

— Приятно ми е. За колко време сте тук?

— Утре заминавам — рече Ели.

— О, скъпа! Боже господи, ще си загубя групата, ако не вървя с тях, а не бих искала да пропусна и думичка от лекцията. Това е истинско препускане, нали виждаш? В края на деня просто съм смазана от умора. Има ли някаква възможност да се видим и да пийнем по нещо.

— Не днес. Отиваме на екскурзия — отговори Ели. Госпожа Бънингтън побърза да се присъедини към групата си. Ели, с която заедно се изкачвахме по стълбите на Акропола, се обърна и заслиза надолу.

— Това решава въпроса, нали? — ми каза тя малко рязко.

— Какво решава?

Ели мълча минута-две, а сетне въздъхна:

— Довечера трябва да пиша писма.

— На кого ще пишеш?

— Ами на Кора, на чичо Франк, а и на чичо Андрю.

— Кой е чичо Андрю? Това е някой нов.

— Андрю Липинкот. Не ми е точно чичо. Той е главният ми настойник, попечител или както се казва там. Адвокат е, при това много известен.

— Какво ще им пишеш?

— Ще им пиша, че съм се омъжила. Нямаше как изневиделица да заявя на Нора Бънингтън: „Да ти представя моя съпруг“. Щеше да се пръсне от писъци и възклицания и от „Не съм чула, че си се омъжила. Разкажи ми всичко, скъпа“ и така нататък, и така нататък. Щеше да е най-справедливо мащехата ми, чичо Франк и чичо Андрю да научат първи.

Сетне въздъхна:

— Хубаво ни беше досега.

— А те какво ще направят? — обадих се аз.

— Положително ще вдигнат патърдия — отговори Ели с присъщото й спокойствие. — Това няма да промени нещата ни най-малко и роднините ми са достатъчно умни, за да го знаят. Но предполагам, че ще се наложи да се срещнем с тях. Бихме могли да прескочим до Ню Йорк. Искаш ли? — погледна ме тя изпитателно.

— Хич не ми се иска.

— В такъв случай вероятно те ще се изсипят в Лондон. Поне някои от тях. Не съм сигурна, че това ще ти се понрави повече.

— Нищо от тоя род няма да ми се понрави. Искам да бъда с теб и да гледам как нашата къща се издига тухла по тухла.

— Така става — съгласи се Ели. — В края на краищата семейните срещи не отнемат много време. Можем да минем с един грандиозен разкошен скандал. И с това да се свърши. Или ние ще прелетим до тях, или те до нас.

— Нали каза, че мащехата ти е в Залцбург?

— Само така казах. Щеше да прозвучи много странно, ако почна да обяснявам, че нямам понятие къде е. Да — отново въздъхна Ели, — ще трябва да се върнем у дома и да се срещнем с всички тях. Майк, нали няма да се засегнеш много?

— От какво да се засягам, от семейството ти ли?

— Именно. Нали няма да се засегнеш, ако се държат зле с теб?

— Е, вероятно това ще е цената, която ще се наложи да платя, задето съм се оженил за теб — разсмях се аз. — Все някак ще го понеса.

— А и майка ти — промълви Ели замислено.

— За бога, миличка, нали няма да се опитваш да устроиш среща между твоята мащеха с всичките й джунджурии и финтифлюшки и моята майка с цялата й назадничавост. Според теб какво биха могли да си кажат една на друга?

— Ако Кора ми беше истинска майка, сигурно щяха да имат да си казват доста нещо. Ще ми се класовите различия да не те притесняват толкова, Майк.

— Кого, мене ли? — просто не повярвах на ушите си. — Е да, аз съм от бедните квартали на града, май така се казваше у вас в Америка.

— Защо не си го напишеш на табелка и да си я закачиш някъде?

— Не знам какви точно дрехи да облека — процедих с горчивина. — Не знам как точно да разговарям, понятие нямам нито от живопис, нито от изкуство. Едва сега научавам на кого и какъв бакшиш се дава.

— Майк, не ти ли се струва, че тъкмо затова се притесняваш повече отколкото трябва? На мен поне така ми се струва.

— Във всеки случай — разчленявах отчетливо думите си — ти няма да домъкнеш майка ми на вашето фамилно сборище.

— И през ум не ми е минавало да мъкна, когото и да е. И все пак, Майк, струва ми се, че съм длъжна да навестя майка ти като се приберем в Англия.

— Няма да стане — избухнах аз. Тя ме погледна съвсем смаяна.

— Защо да не стане, Майк? Освен всичко друго, според мен за нея ще бъде страшно обидно, ако не отида да се запознаем. Ти казал ли си й, че си се оженил?

— Не, още не съм.

— Защо?

Замълчах.

— Нямаше ли да е най-лесно да й кажеш, че си се оженил и като се върнем в Англия да ме заведеш да се запознаем с нея?

— Не! — този път не избухнах, но говорех натъртено.

— Ти просто не искаш да се срещам с нея — рече бавно Ели. Не исках, разбира се. Допусках, че е повече от ясно и въпреки това не можех да й обясня защо. Просто не виждах как да направя това.

— Не бива да ходим при нея — подех бавно. — Трябва да разбереш. Сигурен съм, че така ще си навлечем неприятности.

— Няма ли да й харесам?

— Едва ли има човек, на когото да не харесаш, но няма да е… ох, не знам. Ще се разстрои и ще се обърка. Нали съм сключил неравен брак, в края на краищата. Така се казва постарому. Ето какво няма да й хареса.

Ели бавно поклати глава.

— Нима в наше време някой наистина още разсъждава по този начин?

— Да, разбира се. Също и в Америка.

— Да — рече тя. — Донякъде е така… И все пак, ако човек се оправи…

— Тоест, ако направи големи пари.

— Не е само до парите.

— До парите е — упорствах. — Ако човек направи големите пари, всички му се възхищават, гледат го отдолу нагоре и никой не го пита откъде се е взел.

— Ами то навсякъде е същото — констатира Ели.

— Моля те, Ели — настоях. — Моля те, недей да ходиш при майка ми.

— И все пак, убедена съм, че ще бъде много невъзпитано.

— Няма да бъде. Защо не ме оставиш аз да преценя какво ще бъде най-хубаво за собствената ми майка? Казвам ти, че тя ще се разстрои.

— Но ти трябва да й кажеш, че си се оженил.

— Добре де, така и ще направя.

Хрумна ми, че щеше да бъде най-лесно да изпратя писмо на майка ми от чужбина. Същата вечер, докато Ели пишеше на своите чичо Андрю, чичо Франк и на мащехата си Кора Ван Стайвънсънт, аз също драснах едно писъмце. То беше кратичко.

„Мила мамо“ — написах — „трябваше да ти пиша по-рано, но се чувствах малко неловко. Преди три седмици се ожених. Всичко стана съвсем неочаквано. Тя е много хубава и много мила. Разполага с много пари, което понякога усложнява нещата и ни създава пречки. Смятаме да си построим къща някъде в провинцията. В момента обикаляме из Европа. Всичко най-хубаво.

Твой Майк.“

Последиците от посланията, които изпратихме нея вечер бяха доста различни. Майка ми изчака да мине една седмица и ми отговори със съвсем типично за нея писмо:

„Скъпи Майк, писмото ти много ме зарадва. Надявам се, че ще бъдещ много щастлив.

Твоя любеща те майка.“

Както бе предрекла Ели, нейните близки вдигнаха далеч по-голяма олелия. Предизвикахме очаквания грандиозен скандал. Обсаждаха ни репортери, които се интересуваха от подробностите около романтичната женитба, във вестниците се появяваха статии за наследницата Гутман и тайнственото й бягство с любимия, получавахме писма от банкери и адвокати. Накрая бяха уговорени официалните срещи. Срещнахме се със Сантоникс на Циганското землище, разгледахме плановете и обсъдихме подробностите. След като направихме необходимото, заминахме за Лондон, наехме един апартамент в „Кларидж“ и се подготвихме, както се казва в отколешните писания, да срещнем своята Голгота.

Пръв пристигна господин Андрю П. Липинкот. Той беше човек на години, изискан и сдържан. Бе висок и слаб, имаше вежливо и приветливо държание. Беше от Бостън, но по произношението му не можеше да се разбере, че е американец. Както се бяхме уговорили по телефона, той дойде в нашия апартамент точно в дванайсет часа. Трябва да отбележа, че Ели нервничеше, макар много умело да прикриваше това. Господин Липинкот я целуна и с любезна усмивка ми подаде ръка.

— Е, Ели, миличка, изглеждаш чудесно! Все едно, че цъфтиш.

— А ти как си, чичо Андрю? Как пристигна? Със самолет ли?

— Не, прекосих океана с „Куин Мери“. Беше много приятно пътуване. Това ли е твоят съпруг?

— Да, това е Майк.

Престорих се на любезен или поне така си мислех, докато казвах:

— Приятно ми е, сър.

После му предложих да пийне нещо, а той вежливо отказа. Седна на един висок стол с позлатени облегалки и, все още усмихнат, поглеждаше ту към мен, ту към Ели.

— Е, младежи — поде той — вие просто ни смайвате. Всичко става много романтично, нали?

— Съжалявам — рече Ели, — наистина съжалявам.

— Така ли? — отвърна доста хладно господин Липинкот.

— Сметнах, че така ще е най-добре — обясни Ели.

— Не съм на същото мнение, скъпа.

— Чичо Андрю, на теб напълно ти е ясно, че ако бях постъпила другояче, щеше да се вдигне невероятна патърдия.

— Защо да се вдига невероятна патърдия?

— Знаеш ги какви са — продължи Ели. — И ти си същият — добави тя укорително. После добави: — Получих две писма от Кора. Едното вчера, другото тази заран.

— Трябваше да очакваш известно оживление, скъпа. Съвсем естествено е при дадените обстоятелства, не намираш ли?

— Моя работа си е за кого ще се женя, кога и къде.

— Сега така ти се струва, но по-късно ще разбереш, че едва ли има жена, каквато и да е по произход, която да се съгласи с такова развитие на нещата.

— Всъщност, значи съм спестила на всички сума главоболия?

— Би могло и така да се каже.

— Но е вярно, нали?

— Ти си послужи с измама, нали? Използва помощта на една жена, която трябваше да прояви повече разум.

Ели се изчерви.

— За Грета ли говориш? Тя направи само това, което поисках. Много ли са й сърдити?

— Естествено. Нито тя, нито ти бихте могли да очаквате нещо друго, нали? Тя се ползваше от доверието на всички.

— Аз съм пълнолетна. Мога да правя каквото намеря за добре.

— Говоря за времето преди да навършиш двайсет и една. Лъжите започнаха тогава, нали?

— Не бива да обвинявате Ели, сър — намесих се аз. — Най-напред и аз не разбирах какво става и понеже всичките й близки бяха в чужбина, за мен беше много трудно да вляза във връзка с тях.

— Давам си ясна сметка — продължаваше господин Липинкот, — че Грета е изпращала определени писма и е давала известни сведения на госпожа Стайвънсънт и на мен по нареждане на Ели и го е правила много професионално, ако мога така да се изразя. Познавате ли Грета Андерсън, Майкъл? Нали мога да ви наричам Майкъл, след като вече сте съпруг на Ели?

— Разбира се — отвърнах. — Наричайте ме Майк. Не, не се познавам с госпожица Андерсън.

— Така ли? Това ме изненадва — той отправи към мен замислен и дълъг поглед. — Мислех, че е присъствала на сватбата ви.

— Не, Грета я нямаше — намеси се Ели. — Тя ме изгледа укорително и аз се размърдах неловко.

Господин Липинкот продължаваше да ме наблюдава замислено. Караше ме да се чувствам неудобно. Като че ли искаше да добави още нещо, но после се отказа.

— Опасявам се — продължи той подир минута-две, — че вие двамата, вие, Майкъл, и ти, Ели, ще трябва да се примирите с някои укори и неприятни оценки, които близките на Ели ще отправят към вас.

— Сигурно вкупом ще връхлетят отгоре ми — промърмори Ели.

— Много е възможно — каза господин Липинкот и допълни — Постарах се да загладя нещата.

— Да не би да си на наша страна, чичо Андрю? — усмихна се Ели.

— Едва ли може да се иска от един благоразумен юрист да стигне чак дотам. Но вече съм разбрал, че най-добре е да се примириш, когато си поставен пред fait accompli^[1]. Значи вие сте се влюбили един в друг, оженили сте се, и, както разбрах от Ели, сте купили някакъв имот в Южна Англия, където вече сте започнали да строите къща. Там ли възнамерявате да живеете?

— Да, искаме да живеем в Англия. Имате ли някакви възражения? — попитах с леко раздразнение. — Ели е моя съпруга и вече е британска поданичка. Защо тогава да не живее в Англия?

— Нищо не й пречи. Всъщност нищо не пречи на Фенела да живее, където си иска, нито пък да притежава имущества в повече от една страна. Спомни си, Ели, че разполагаш и с къщата в Насау.

— Винаги съм смятала, че е на Кора. Или поне тя се държи, все едно че е нейна.

— Но фактическите права над имота са твои. И къщата в Лонг Айлънд е на твое разположение винаги, когато поискаш. Ти притежаваш значителна част от най-богатите нефтени находища на Запад.

Гласът му си оставаше любезен и благ, но аз останах с впечатлението, че думите му са насочени към мен. Дали по този начин смяташе да предизвика разрив между мен и Ели? Не бях сигурен. Не ми се виждаше много разумно да натякваш, на един мъж, че жена му притежава имоти по целия свят и е баснословно богата. По-скоро си помислих, че иска да се споразумеем по въпроса за правата на Ели върху недвижимите имущества, парите и всичко останало. Ако се стремях към състоянието й, както той очевидно считаше, това щеше да ми е само от полза. Давах си сметка, че господин Липинкот е проницателен човек. Във всеки случай трудно можеше да разбереш какво цели, какво се крие зад неговите спокойни и приятни обноски. Дали не се опитваше по свой начин да ме накара да се почувствам неудобно, да разбера, че едва ли не ще бъда публично заклеймен като ловец на зестри. Той се обърна към Ели:

— Донесъл съм някои юридически документи, които ще трябва да прегледаме заедно. Трябва да подпишеш много от тях.

— Да, чичо Андрю, когато кажеш.

— Не е толкова бързо. Имам и друга работа в Лондон и ще остана тук десетина дни.

Десет дни, казах си наум. Това е много време. Бих предпочел господин Липинкот да си тръгне по-скоро. Той изглеждаше приятелски настроен към мене, като обаче даваше да се разбере, че не е променил мнението си за някои неща, но аз се чудех дали всъщност не беше мой враг. Ако наистина беше, нямаше да го покаже.

— Ами сега — продължи той — след като се запознахме и, така да се каже, се разбрахме за бъдещето, бих искал да поставя няколко въпроса на твоя съпруг.

— Говори с двама ни — отвърна Ели.

Тя беше готова за битка. Погалих я по ръката.

— Не настръхвай така, миличка. Не се дръж като квачка, която брани пиленцата си.

Внимателно я побутнах към вратата на спалнята.

— Чичо Андрю просто иска да ме прецени. Той има пълно право.

Лекичко я изтиках през двойната врата. Затворих и двете крила и се върнах в стаята. Тя беше просторна й красива всекидневна. Взех един стол и погледнах към господин Липинкот.

— Добре, кажете.

— Благодаря, Майкъл — започна той. — Преди всичко искам да ви уверя, че ни най-малко не съм враждебно настроен към вас.

— Хубаво — отговорих. — Радвам се да го чуя. — Май не прозвуча много убедително.

— Нека говорим направо — продължи господин Липинкот. — По-направо, отколкото бих си позволил пред това дете, чийто настойник се явявам аз, и към което съм много привързан. Вие, Майкъл, може би още не го осъзнавате напълно, но Ели е необикновено мило и привлекателно момиче.

— Не се тревожете. Достатъчно я обичам.

— Това са различни неща — сухо поясни господин Липинкот. — Надявам се, че не само я обичате, но и можете да прецените, че тя е наистина ценен и в известен смисъл уязвим човек.

— Ще се опитам — отвърнах аз. — Мисля, че няма да бъде трудно. Няма втора като нея.

— И така, да продължа с това, което говорех. Ще играя с открити карти. Съвсем откровено. Вие не сте онзи млад човек, за когото бих желал Ели да се омъжи. И аз, и нейното семейство бихме предпочели да избере съпруг от нашата среда…

— Някой тузар с други думи.

— Не, не е само това. Според мен близостта в произхода е необходима основа на съпружеския живот. Не се позовавам на някакви снобски изисквания. В крайна сметка Херман Гутман, нейният дядо, е започнал живота си като пристанищен работник. А го завърши като един от най-богатите хора в Америка.

— И според вас аз трябва да сторя същото — прекъснах го. — Да свърша като един от най-богатите хора в Англия?

— Всичко е възможно — заяви господин Липинкот. — Имате ли някакви амбиции в тази насока?

— Въпросът не опира само до парите. Бих искал… Бих искал да тръгна нанякъде, да се заема с известни неща и…

Запънах се и млъкнах.

— Значи, може да се каже, че имате амбиции? Със сигурност това е много хубаво.

— Започвам без особени изгледи за успех, започвам от нулата. Аз съм никой и не претендирам за друго.

Той кимна одобрително.

— Много откровено и красиво казано. Оценявам това. Вижте сега, Майкъл, аз не съм роднина на Ели, но бях неин настойник и попечител, определен от дядо й да се грижа за нейните работи, да се разпореждам с нейното състояние и капиталовложения. Ето защо нося определена отговорност в това отношение. Затова искам да науча всичко възможно за съпруга, когото тя е избрала.

— Ами сигурно можете да съберете сведения за мене и съвсем лесно ще научите всичко, което пожелаете.

— Точно така — уточни мистър Липинкот. — Това е един от начините. Разумна предпазливост. Но казано честно, Майкъл, бих искал да чуя тези неща от самия вас. Бих искал да чуя вашата версия за досегашния ви живот.

Това, разбира се, не ми се понрави. Предполагам, той го знаеше. На никого на мое място нямаше да му се понрави. Втора природа на човека е да се представя за нещо повече, отколкото е. Това ми направи впечатление още в училище, пък и след това често го забелязвах. Хвалех се по-малко, преувеличавах истината за някои неща. Не се срамувам от това. Намирам го за естествено. Мисля, че щом си решил да напреднеш, се налага да действаш по този начин. Да се възползваш от удобния случай. Хората решават, че струваш толкова, колкото ти самият се оценяваш. Не исках да приличам на онзи герой на Дикенс, чиято история даваха по телевизията. Трябва да призная, че само по себе си беше добре измислено. Той се казваше Юрая и все се правеше на скромен, все кършеше ръце, а всъщност зад тази скромност си кроеше планчетата и си оплиташе кошницата. Не исках да приличам на него.

Винаги бях готов малко да се поизфукам пред хората, с които се запознавам или да се направя на интересен пред евентуален бъдещ работодател. В края на краищата, всеки си има и добри, и лоши страни, и няма защо да се показваш откъм лошата и само откъм нея. Не, досега винаги съм се представял в най-добра светлина, обрисувайки своята енергичност и целенасоченост. Не можех обаче да си представя, че този номер ще мине пред господин Липинкот. Пред мен той отхвърли идеята да събира сведения за моя милост. Но съвсем не бях сигурен, че няма да направи тъкмо това. Така че аз му представих истината, както се казва неподправена. Мизерен произход, баща ми беше пияница, но имах всеотдайна майка, която с робски труд ми помогна да се изуча. Той беше добър слушател и ме насърчаваше. На моменти с изумление разбирах колко е проницателен. От време на време подхвърляше по-дребен въпрос или правеше уж незначителни коментари, с които аз необмислено се съгласявах или оспорвах.

Да, имах чувството, че трябва да внимавам и постоянно да бъда нащрек. Почувствах истинско облекчение, когато след десет минути той се отпусна в креслото си и следствието (ако го наречем така) приключи.

— Имате доста авантюристичен подход към живота, господин Роджърс… Майкъл. Не е лошо. Кажете ми нещо повече за къщата, която строите с Ели.

— Ами… — почнах аз. — Тя е близо до един град на име Маркет Чадуел.

— Да, знам къде е — рече той. — Всъщност, наминах да я видя. Вчера по-точно.

Това малко ме изненада. Значи, той беше потаен човек, и си пъхаше носа в повече работи, отколкото би могло да се предположи.

— Гледката е красива — взех да се защитавам аз. — И къщата, която ще построим, ще бъде красива. Архитектът ни се казва Сантоникс. Рудолф Сантоникс. Не знам дали сте чували за него, но…

— Чувал съм — отвърна чичото. — Той е доста известно име сред архитектите.

— Работил е в Щатите, струва ми се.

— Да, многообещаващ и талантлив архитект. За жалост, не е добре със здравето, доколкото знам.

— Мисли си, че е на умиране — уточних. — Но на мен не ми се вярва. Убеден съм, че ще се излекува, че напълно ще се оправи. Лекарите понякога грешат.

— Да се надяваме, че оптимизмът ви е оправдан. Вие сте оптимист, Майкъл.

— Оптимист съм относно Сантоникс.

— Надявам се, че всички ваши желания ще се сбъднат. Трябва да призная, според мен вие с Ели сте направили изключително изгодна сделка с покупката на този имот.

Колко мило от страна на тоя дъртак да говоря за „нас“, рекох си. Не ми натякваше, че Ели сама е извършила покупката.

— Консултирах се с господин Крофърд…

— Крофърд ли? — смръщих, вежди.

— С господин Крофърд от „Рийс и Крофърд“ — една английска адвокатска кантора. Господин Крофърд е представителят на кантората, осъществил покупката. Кантората е действително солидна и считам, че имотът е купен твърде евтино. Честно казано, дори малко се учудих. Запознат съм с цените на земята в този край и просто не знам как да си го обясня. Останах с впечатлението, че господин Крофърд също бе изненадан, че е успял да го купи едва ли не на безценица. Питам се дали вие не знаете нещо по този въпрос. Крофърд се въздържа, от каквото и да е мнение. Дори малко се обърка като го запитах.

— Ами над мястото тегне проклятие — обясних.

— Простете, Майкъл, какво казахте?

— Проклятие, сър — повторих. — Някакви цигански глупости. В целия район мястото е известно като Циганското землище.

— Аха, предание.

— Нещо такова. Много е объркано и човек не знае до каква степен е измислица и до каква — истина. Някога там е станало убийство. Някакъв мъж, жена му и още един мъж. Разправят, че съпругът застрелял ония двамата и после сам се застрелял. Поне тази версия се разпространява. Но около нея се трупат какви ли не още щуротии. Но всъщност никой не знае какво точно е станало. Отдавна е било. Оттогава насам собствениците са се сменили четири-пет пъти. Но никой не се е задържал дълго.

— Разбирам. Чудесен образец на английски фолклор — оцени го господин Липинкот.

После ме погледна изпитателно.

— А вие двамата не се ли страхувате от проклятието? — каза го ей така, с лека усмивка.

— Не, не се страхуваме — отговорих. — Не вярваме на такива безсмислици. Дори имахме късмет. Благодарение на тия приказки го купехме толкова изгодно.

Докато му обяснявах, внезапно ми хрумна нещо друго. Имахме късмет само в известен смисъл, но при парите, при цялото богатство, за Ели просто нямаше никакво значение дали ще купи един парцел земя по-евтино или по-скъпо. Не, бъркам, рекох си после. Нейният дядо се бе издигнал от пристанищен работник до милионер. Такъв човек винаги би искал да купува евтино и да продава скъпо.

— Е, аз не съм суеверен — подхвърли адвокатът, — а и гледката, която се разкрива от вашето място, е великолепна.

Той се подвоуми.

— Все пак се надявам, че като се преместите в тази ваша къща, Ели няма да слуша много подобни истории.

— Ще я предпазвам колкото мога — обещах. — Но едва ли някой ще й каже нещо.

— Хората в провинцията много обичат да се връщат към подобни мистерии. И не забравяйте, че Ели не е издръжлива като вас, Майкъл. Лесно е да й се повлияе, наистина лесно. Което ме навежда… — млъкна, без да довърши фразата си. Почукваше с пръст по масата. — Искам да поговорим във връзка с едно допълнително усложнение. Току-що казахте, че не познавате тази Грета Андерсен.

— Не, още не я познавам.

— Интересно. Много странно.

— В смисъл? — погледнах го въпросително.

— Мислех си, че със сигурност трябва да я познавате — продължи бавно той. — Какво знаете за нея?

— Знам, че е живяла известно време при Ели.

— Там е откакто Ели навърши седемнайсет години. Работата й беше отговорна и й се оказваше голямо доверие. Най-напред дойде в Щатите като секретар и придружител. Нещо като компаньонка на Ели, когато госпожа Ван Стайвънсънт — мащехата й, не беше вкъщи, което се случваше доста често.

Той произнесе последните думи подчертано хладно.

— Предполагах, че тя е момиче от добро семейство и имаше препоръки, наполовина шведка, наполовина немкиня. Съвсем понятно е, че Ели се привърза много към нея.

— Разбрах това.

— В известен смисъл привързаността на Ели беше прекомерна. Извинете ме, че говоря така.

— Защо се извинявате? Всъщност и на мен… и аз си помислих така един-два пъти. Грета това, Грета онова. Понякога… добре де, не ми е работа наистина, но понякога това ужасно ми дотягаше.

— И все пак Ели не изрази ли желание да ви запознае с Грета?

— Трудно е да ви обясня — отвърнах. — Като че ли няколко пъти деликатно ми предлагаше, но бяхме твърде погълнати един от друг. Освен това имам чувството, че аз всъщност не желаех да се запознавам с Грета. Не исках да деля Ели с никого.

— Ясно. Напълно ми е ясно. А Ели не предложи ли Грета да присъства на сватбата?

— Предложи.

— Но вие не сте се съгласили. Защо?

— Не знам. Наистина не знам. Просто усещах, че тази Грета, момиче или жена, която никога не съм виждал, си пъха носа във всичко. Че подрежда живота на Ели вместо нея. Изпраща картички и писма, попълва формуляри от нейно име, урежда цяло пътешествие и го налага на семейството. Чувствах, че Ели е зависима от Грета дотолкова, че се оставя Грета да я ръководи, че тя желае да върши всичко, каквото желае Грета. А… ох, извинявайте, господин Липинкот, може би не биваше да говоря всичко това. Да кажем, че просто ревнувам. Във всеки случай, тогава кипнах и заявих, че не желая Грета да присъства на сватбата, че това е нашата сватба, че е само наша работа и ничия друга. Отидохме в гражданското, свидетели ни станаха чиновникът и машинописката от бюрото. Сто на сто беше пълна простотия, че не се съгласих Грета да дойде, но исках Ели да бъде само моя.

— Разбирам. Да, разбирам, Майкъл. Считам, че сте постъпили разумно.

— Вие също не харесвате Грета — проницателно отбелязах аз.

— Като че нямате основание да употребявате думата „също“, щом дори не я познавате.

— Не, но след като си слушал достатъчно за някого, вече можеш да прецениш що за човек е. Наречете го чиста ревност, ако щете. А защо на вас Грета не ви харесва?

— Нека не звучи преднамерено — каза той, — но вие сте съпругът на Ели, Майкъл, а аз от все сърце й желая щастие. Не мисля, че влиянието, което Грета упражнява върху Ели е твърде добро. Тя върши всичко, което Грета намери за добре.

— Вие сте на мнение, че ще се опита да създаде напрежение между нас двамата?

— Аз съм на мнение — произнесе господин Липинкот, — че нямам право да твърдя нищо подобно.

Той седеше и внимателно ме наблюдаваше, примигвайки като сбръчкана стара костенурка.

Не знаех какво да добавя. Адвокатът заговори пръв, като внимателно подбираше думите си.

— Значи не е ставало дума Грета Андерсен да се настани да живее при вас?

— Не, поне доколкото зависи от мен.

— Аха. Значи вие сте категоричен? Но сте обсъждали подобна възможност?

— Ели загатна нещо такова. Но, господин Липинкот, ние сме младоженци. Искаме новият ни дом да бъде само наш. Естествено понякога Грета ще ни идва на гости и ще остава за няколко дни. Това се подразбира.

— Подразбирало се, казвате. Но навярно се досещате, че Грета няма да може лесно да си намери нова работа. Няма значение какво мисли за нея Ели. От значение е какво мислят хората, които са я наели и са й оказали доверие.

— Искате да кажете, че вие или госпожа Ван… как й беше името, няма да й дадете добра препоръка за работа?

— Едва ли някой би й дал, освен ако не се наложи от чисто правни основания.

— Това ли ви кара да мислите, че ще иска да дойде в Англия и да живее на гърба на Ели?

— Не желая да ви настройвам срещу нея. В края на краищата, ето какво най-вече имам предвид. Не одобрявам това, което направи Грета, както и начина, по който го направи. Струва ми се, че Ели, която има много благородно сърце, много ще се разстрои, че… как да кажа… че в много отношения е виновна, задето евентуалните перспективи на Грета се осуетиха. Може би импулсивно ще настоява да я вземете да живее с вас.

— Вярвам, че няма да настоява чак толкова — казах бавно. Все пак в гласа ми се промъкваше известна тревога, която навярно направи впечатление на Липинкот. — Но дали вие няма… тоест Ели… няма ли да й отпусне нещо като… един вид пенсия?

— Нека да не го формулираме по този начин — впусна се в уточнения господин Липинкот. — Като стане дума за пенсиониране, винаги съществува и намек за възрастта, а Грета е млада и, трябва да призная, много хубава жена. Всъщност тя е красавица — отбеляза той с осъдителен, порицаващ тон. — Много е привлекателна.

— Ами тогава може и да се омъжи — усмихнах се. Щом е такава хубавица, защо не се е омъжила по-рано?

— Уверен съм, че доста мъже са се увличали по нея, но тя не им е обръщала внимание. Все пак намирам вашето предложение за много сполучливо. Сигурен съм, че нещата могат да се наредят така, че никой да не се почувства обиден. Би изглеждало напълно естествено, след като Ели вече е пълнолетна и бракът е бил подпомогнат от услугите на Грета да й се изплати известна сума в знак на признателност.

Последните думи адвокатът произнесе доста кисело.

— Значи всичко е наред — заключих доволно.

— Още веднъж виждам, че сте оптимист. Да се надяваме, че Грета ще приеме каквото й се предложи.

— А защо не? Би било лудост да не приеме.

— Знам ли — рече той. — Бих казал, че ще бъде странно, ако не приеме. Те двете, разбира се, ще запазят приятелските си отношения.

— Какво по-точно искате да кажете?

— Искам Грета да загуби влиянието си върху Ели — уточни адвокатът.

После се изправи.

— Надявам се, че ще мога да разчитам на вашата подкрепа и ще направите всичко, което е по силите ви за тази цел.

— Можете да разчитате на мен. Никак не ми се ще през цялото време Грета да ни държи в ръцете си.

— Не е изключено да промените отношението си, когато я видите — подхвърли адвокатът.

— Едва ли. Не ми харесват властните жени, колкото и да са способни. Дори да са красиви.

— Майкъл, благодаря, че имахте търпението да ме изслушате. Надявам се, че вие двамата ще ми доставите удоволствието да вечеряте с мен. Може би идния вторник? Кора Ван Стайвънсънт и Франк Бъртън вече ще са пристигнали в Лондон.

— Предполагам, че ще трябва да се срещна с тях?

— О, да, неизбежно е.

Той ми се усмихна и този път усмивката му ми се стори по-искрена.

— Не бива да им обръщате внимание — продължи той. — Вероятно Кора ще се държи много рязко с вас. Франк ще бъде просто нетактичен. Засега Рубен няма да дойде.

Нямах представа кой беше Рубен, вероятно някой от другите роднини.

Приближих се до вратата и разтворих двете крила.

— Хайде, Ели, — повиках я. — Разпитът приключи.

Тя влезе в стаята и хвърли бърз поглед от Липинкот към мен, сетне прекоси стаята и го целуна.

— Скъпи чичо Андрю, виждам, че си бил любезен с Майкъл.

— Мила моя, нали ако не бях любезен с твоя съпруг, оттук нататък едва ли щеше да имаш голяма полза от мен. Запазвам си правото да ви давам по някой и друг съвет от време на време. Толкова сте млади и двамата.

— Добре — възкликна Ели. — Ще имаме търпение да те изслушваме.

— А сега, мила моя, бих искал да разменя няколко думи насаме с теб.

— Мой ред е да бъда отстранен — казах аз и покорно отидох в спалнята.

Една след друга затръшнах двете двойни врати, но като влязох в спалнята, отворих вътрешното крило отново. Не бях толкова добре възпитан колкото Ели, така че изгарях от нетърпение да разбера колко двуличен можеше да се окаже Липинкот. Но наистина нямаше какво толкова да чуя. Той даде на Ели някое и друго напътствие. Каза й, че трябва да проумее, че на мен наистина ще ми бъде тежко в ролята на бедняка, встъпил в брак с богата жена. После се зае да я убеждава, че би било разумно да даде парично обезщетение на Грета. Тя с готовност се съгласи и каза, че и сама се канела да го помоли за това. Също така й предложи допълнително да осигури Кора Ван Стайвънсънт.

— Ни най-малко не се налага да го правиш — говореше той. — Тя е много добре осигурена с издръжките от предишните си съпрузи. И както е известно, получава други доходи, макар и неголеми, от лихвите на парите, оставени от дядо ти под попечителство.

— Мислиш ли, че трябва да й давам повече?

— Не си задължена да го правиш нито правно, нито морално. Според мен ще е по-малко досадна и, как да кажа, не толкова озлобена, ако постъпиш, както ти казвам… Бих го уредил под формата на нарастващ доход, така че по всяко време да можеш да го отмениш. Самата мисъл, че би могла да го направиш, ако чуеш, че разпространява долни слухове по адрес на Майкъл или по твой адрес, или пък за съвместния ви живот, ще я принуди да се въздържа и да не пуска отровните си жила, които забива така умело.

— Кора винаги ме е мразела, знам това. — И стеснително добави: — Майк ти харесва, нали, чичо Андрю?

— Намирам го за крайно привлекателен младеж. Не е трудно да разбера защо си решила да се омъжиш за него.

Това, струва ми се, беше повече, отколкото можех да очаквам. Притворих вратата и след минута-две Ели дойде да ме вземе.

Вече бяхме станали и се сбогувахме с Липинкот, когато на вратата се почука и един прислужник внесе телеграма. Ели я взе и я отвори. В изненада и удоволствие тя възкликна:

— От Грета е, довечера пристига в Лондон и утре ще дойде да ни види. Много мило, нали? — погледна ме тя.

В отговор видя две кисели физиономии и чу два гласа учтиво да се съгласяват: „Да, скъпа, наистина… Разбира се“.