Шерън Мейн
Верен ход (8)

Осма глава

Мигел и Дъсти наближаваха къмпинга на Джек. Камионът рязко поде по стръмнината и Дъсти силно се наклони напред, задържана на седалката единствено от предпазния колан. Тя разтърка рамене.

Мислеше, че това изкачване няма да има край. Вярата, че баща й би могъл да оживее из тази пустош, избледняваше все повече. Влудявана от желанието да върши нещо, тя изскочи от кабината на камиона още в мига, в който Мигел паркира, като нареди на Коди да не си подава дори носа навън.

Фургонът на баща й бе осветен от фаровете на различни превозни средства. Наобиколиха я хора, които ядяха сандвичи и отпиваха кафе от пластмасови чаши.

Сержант Кели се бе привел над една карта, разтворена върху капака на камиона и разговаряше с един мъж, представен й като Том Пауъл, заместник-шериф.

— Имаме четири спасителни отряда — обърна се към нея сержантът и й предложи кафе и сладкиши, които тя отказа, но Мигел прие с удоволствие.

— Във всеки отряд има десет до дванадесет души — продължи Кели. — Те са доброволци, но познават добре местността и имат нужния опит. И тъй като фургонът бе оставен отворен и къмпингът неприбран, започваме търсенето от най-близките места — той ги поведе към картата.

— Двамата с Том измислихме плана. Ще проверим наоколо, катерачите ще търсят на разстояние от около десетина метра, а ездачите в по-широк обхват.

— Няма ли това да отнеме много време — не сдържа протеста си Дъсти. — Щом е взел спалния чувал и раницата, значи е отишъл по-далеч.

— Не знаем със сигурност дали не са били откраднати. Когато пристигнат специалистите и направят експертиза, ще добием по-ясна представа за положението.

Дъсти неволно отстъпи назад, впечатлена от думите му, които сриваха най-силния й аргумент в полза на оцеляването на баща й. Нощните температури в планините през септември често падаха под нулата. Мисълта, че е принуден да се завива с борови клонки и листа, за да се стопли, я накараха да потръпне.

— Сигурно ще се учудите колко много хора се губят или се нараняват съвсем близо до палатките си — сподели с нея Кели.

„Не и баща ми“, би желала да извика Дъсти, но не бе в състояние да говори.

— Издирването е бавна работа — продължаваше сержантът, — но се извършва методично. Така и трябва. Проверяваме всеки ъгъл, всяка цепнатина.

— Огън — промълви накрая тя. — Той би запалил огън, за да се топли или сигнален огън, за да покаже, че е в беда.

— През последния месец нямаме такива съобщения — каза й Том Пауъл. — Разбира се, лагерните огньове не влизат в сметката. Но ако той се е загубил и не счита, че се намира в опасност, възможно е да не запали сигнален огън. Той е опитен в планинарството, нали?

Дъсти кимна.

— Наоколо е пълно с малки извори и ручейчета. Щом има вода, може да оцелее. Ако е тук, ще го открием — увери я той.

Жив или мъртъв? Дъсти не можеше да си намери място и се взираше напрегнато в лицето на заместник-шерифа. Съдейки по косата и бръчките по челото му, вероятно бе по-възрастен от баща й. Освен това очите му бяха сини, а не кафяви. Но в излъчването му нещо напомняше за Джек.

Дъсти кимна, показвайки, че уважава мнението му.

— С какво мога да бъде полезна аз?

— Ние — намеси се Мигел и пристъпи напред.

— Най-добре е да седите тук и да кротувате. Оставете на моите хора да си вършат работата. Освен това — погледна я Кели, — не бихме желали да изчезне още някой.

— Ежедневно мога да правя двайсет-трийсет километрови преходи, при това с тежка раница на гърба си — сопна се Дъсти. — Освен това имам свидетелство за медицинска правоспособност при опасни и извънредни ситуации. Не съм новак в тези неща.

— Но вие сте емоционално обвързана в случая — възрази сержантът. — Семействата, на изчезнали най-често се оплакват от бавната ни работа. С действията си само бихте смутили темпото на издирването. Оставете ни да си свършим работата, моля ви.

— Не мога просто да си седя тук! — обърна се Дъсти към заместник-шерифа, чието изражение бе повече от състрадателно.

— Винаги можем да ви използваме да претърсвате на близки разстояния — каза той. — Носите ли си вода?

— Имаме плодов сок и сода в камиона — отвърна Мигел.

Дъсти изпадна в смущение. Бе направила пропуск. При катеренето им бяха нужни пластмасови бутилки за вода, които да могат да се закачат за коланите. Тръгнаха така набързо, че не се бе сетила за това.

— Сигурен съм, че някой е взел резервни бутилки — съжали я Том, а тя му благодари с поглед. — Аз ще направлявам търсенето, а вие двамата можете да вървите зад мен.

Сержант Кели се накани да се противопостави, но Том го спря.

— Аз поемам отговорността. Изглеждат в добра форма и ще могат да вървят с мен.

— Често ще правим почивки — обърна се той към Дъсти и Мигел, — но ако се почувствате уморени ми кажете, не се пресилвайте.

— Е, добре — извика той. — Да започваме.

Том се приближи до един полицай, който, както разбра Дъсти бе координатор на претърсването и оставаше в базовия лагер. Той провери радиостанциите на водачите и нареди на ездачите добре да се оглеждат из високите треволяци, преди да тръгнат да изкачват билото на каньона.

Слънцето огря и окъпа в златна светлина хората, които се качваха на седлата на конете си. Застанаха в редица един зад друг и потеглиха. Дъсти прехапа устни щом видя колко висока бе тревата. На пръв поглед каньонът изглеждаше пуст, но никой не би могъл да забележи мъртвец сред високо избуялата растителност. Отново впери поглед в сержант Кели, който даваше последни наставления на катерачите.

Той прикрепи Дъсти и Мигел към една група, която трябваше да претърси скалите, храсталаците и дърветата в основата на западната страна на каньона. Друга група щеше да тръгне по течението на потока, който се виеше през ливадата.

Дъсти реши да остави Коди в камиона. Увери се, че е на сянка, с полуотворени прозорци, за да може да влиза чист въздух в кабината. Паничката му за вода бе още пълна, а сержант Кели обеща да го наглежда. След това тя се присъедини към Мигел и другите доброволци.

Щом потеглиха, тя внезапно проумя, че издирваха тяло, а не жив човек.

Внезапно си даде сметка, че е забавила ход и се втурна след групата. Погледът й претърсваше зеленината под дърветата и около храстите. От време на време проверяваше дали не изостава от заместник-шерифа. От едната си страна виждаше Мигел. Слънцето проблясваше между короните на дърветата и осветяваше меко сведената му глава. Бе зает да проучва всяка педя земя около себе си.

Следвайки примера му, Дъсти отново се зае с проучването. Но не можеше да се съсредоточи. Страхът бавно растеше в нея и напрежението превиваше раменете й. Ако продължаваше така, не би могла да изкара и сутринта, да не говорим за деня. И сержант Кели щеше да я отпрати и тя щеше да полудее от принудителното си бездействие.

„Гледай земята и мисли за нещо приятно“, заповядваше си тя. „Мисли за Мигел!“ Усмивка изви устните й при спомена за любовната нощ. После си спомни за предложената закрила и за опита му да й казва как следва да постъпва. Не би приела това от никой мъж, независимо колко добър любовник бе той.

Би желала да отидат сред каньоните, за да я види той в естествената й среда — как се катери, кара джипове по стръмните склонове и търси следи из дивата природа.

Но това бе останало някъде назад, в другия й живот. Тук той я възприемаше като дъщерята, тръгнала да търси баща си, беззащитна жена, която се нуждае от мъжко присъствие и закрила.

Тази мисъл я накара да се намръщи. Безпокоеше се, но не бе безпомощна. Нали сама бе открила Ханк?

И макар че се стараеше да оправдае желанието на Мигел да властва над нея, изпитваше съжаление за начина, по който бяха прекарали предната нощ. Със сигурност тя се бе наслаждавала за пръв път в живота си от страстта. Но това не му даваше никакви права.

Дъсти имаше същия свободолюбив дух като баща си. А Мигел приличаше на майка си, беше домошар. Не, тя не възнамеряваше да повтаря грешката на родителите си.

Том обяви почивка. Бяха стигнали края на каньона. Дъсти не се чувстваше уморена, но послушно седна с останалите. Повечето от тях бяха възрастни и имаха нужда да отпочинат.

— Никога не съм предполагал, че топлата вода има толкова приятен вкус. — Мигел приближи до нея и пресуши бутилката си. Високо от небето, в зенита си, слънцето разпръскваше светлина и топлина.

— Вече си уморен? — подразни го Дъсти.

Той свали памучната си риза и я завърза около кръста си. Фланелката му бе мокра от пот и плътно прилепнала към гръдния му кош. Тя безсрамно се наслаждаваше на гледката.

— Не, горещо е — поклати глава той. — Изпих тази вода, сякаш е божествен нектар.

— Не се притеснявай, че си я изпил. Сигурна съм, че ще намерим вода в изобилие — тя посочи камиона, който в този миг пресичаше ливадата пред тях. Слънцето блестеше безмилостно в металните му части. Щом спря, те откриха, че хладилниците са пълни с леденостудена сода.

Мигел изпи кутия сода за по-малко от минута и изсипа част от водата върху главата си.

— Жалко, че не се сетих да взема шапки — тъжно каза Дъсти щом един от доброволците им предложи по една цветна кърпа, за да покрият главите си.

— Следващия път ще се сетите — успокои я жената и тръгна да напълни с вода манерката си.

— Зле ли се чувстваш? — попита Дъсти Мигел, уверена, че тя бе човекът, който трябва да знае това. Но, както бе казал сержант Кели, тя бе емоционално обвързана с издирването и не можеше да разсъждава хладнокръвно. — Сигурна съм, че мога да уредя да те откарат до града.

— Няма да те оставя сама тук! — лицето на Мигел потъмня.

— Едва ли може да се каже, че съм сама — отбеляза тя като посочи с ръка хората наоколо.

— Нима за теб аз съм само един чужд човек?

Дъсти вдигна очи и видя стаения гняв в погледа му. Една жила пулсираше на врата му, а брадичката му потреперваше.

— Не това имах предвид. Днес е почивният ти ден и издирването не е най-приятното занимание. Не искам да си мислиш, че си длъжен да…

— Тук съм, защото искам да бъда тук — прекъсна я Мигел. — Ти не трябва да се чувстваш зависима от мен. Това е, от което се боиш, нали?

Той се отдалечи, а тя се втренчи след него. Искаше й се да го повика, но не знаеше как да го направи. Том извика на всички да заемат местата си и тя пропусна последната си възможност.

Смутена от чувствата си Дъсти последва колоната. Бе против самата нея да се чувства зависима от когото и да било. Прекланяше се пред самостоятелността. Мигел бе направил толкова много за нея, а единственото, което получи в замяна, бе нейното предложение да се занимава само със собствените си дела.

Не можеше да измисли нещо, което да разсее мрачните й мисли. Напрежението отново я обзе и тя приведе рамене в очакване на лошата вест. Щом прекъснаха търсенето за обедна почивка вече усещаше болки по цялото тяло.

Мигел се насочи право към фургона с храната, където сержант Кели раздаваше сандвичи и сода. Фургонът на баща й го нямаше. Вероятно го бяха откарали при шерифа. Не беше гладна и отиде до камиона. Пусна Коди и двамата отидоха до едно дърво, на чийто ствол тя се облегна.

— Яж! — Мигел бе застанал пред нея със сандвич в ръка. Тя го пое, безсилна да спори и той се настани до нея. Бе взел сандвич и сода и за себе си. — Кели вика ездачите. И те не са открили нищо.

— Каза ли накъде ще тръгнем после?

— Ще ни откарат до билото на каньона и ще претърсим другата страна. Там растителността е много гъста и конете не могат да минат. Ще трябва да се движим много бавно, но поне ще бъде сенчесто.

— Татко би използвал прокарана вече пътека — тя реши да сподели това със сержанта.

— Недей да му пречиш, Дъсти — каза й Мигел. — Сержантът отлично се справя с работата си.

Дъсти отново се отпусна назад. Мигел имаше право, призна си тя, макар и неохотно. И после, ако упорстваше пред Кели, би могъл да я отстрани от издирването.

— А конете? Те къде отиват?

— Ще вървят по течението на потока навътре в каньона.

Поуспокоена, Дъсти заръфа сандвича си.

— Татко може да е тръгнал да търси злато. Ако имах кон, можех да тръгна с тях.

— Може да е навсякъде. Ние имаме същия шанс да го открием, както и конниците.

Дъсти кимна. Сандвичът имаше вкус на пясък и тя даде на Коди част от него.

— Но той си има храна в камиона — възрази Мигел. — Трябва да ядеш, за да можеш да продължиш. За човек, който претендира, че е самостоятелен и независим, ти изобщо не се грижиш за себе си. Снощи едва-едва докосна храната, същото е и днес. Ако не вземеш мерки, скоро ще ти трябва носач.

— Ти затова ли висиш около мен? — Дъсти се намръщи и отхапа от сандвича като задъвка старателно. — За да следиш какво правя?

— Не искам да бъдеш сама. Няма значение колко си сприхава. Но ако искаш да си тръгна, ще го направя.

Дъсти не посмя да го погледне. Заби очи в слънчевите петна по повърхността на водата в малкото езерце, разположено в подножието на една канара.

Не знаеше какво очаква от Мигел, нито той от нея. Но не искаше да си тръгва. Бе й приятно като погледне към непознатите да види лицето му.

— Радвам се, че си тук! — тя вдигна очи. — Но…

— Без, но! — той притисна пръст до устните й. — Това бе всичко, което исках да чуя.

Тя понечи да отговори, но той й попречи като целуна устните й. Бе една нежна целувка и тя се отпусна в наслаждение.

— Само приеми присъствието ми, Дъсти, не го анализирай! — той се засмя и бавно погали бузата й. Плъзна ръка зад кръста й и я притисна към себе си. — Почини си. Следобедът ще бъде дълъг.

Така беше. Без просека, по която да вървят, гората бе почти непроходима. Дъсти бе свалила ризата си и както Мигел бе останала по фланелка. Но острите бодли на храстите скоро я принудиха да се облече. Ръцете й имаха нужда от защитата на дългите ръкави. Щом стигнаха дъното на каньона, въпреки многобройните почивки, правени по пътя надолу, Дъсти бе смъртно изморена и уважението й към по-възрастните доброволци-спасители нарасна. Тя зърна конниците и се втурна към тях.

— Намерихте ли го?

Те поклатиха глави и започнаха да товарят животните.

Скоро щеше да се стъмни. Дъсти едва се удържаше да не започне да ги моли да продължават, но знаеше, че в здрача и тъмнината бе немислимо. Мигел се приближи до нея и я прегърна, но тя остана безчувствена и не прие предложената й утеха.

— Изпращам някои от джиповете нагоре — каза Том Пауъл. — Ще претърсят някои от горните просеки през нощта и сутринта отново ще дойдат, за да разширим търсенето.

Двама от мъжете я поведоха към камиона на Мигел. Тя се движеше автоматично, без да мисли. Още една нощ. Още една дълга и студена нощ, която баща й трябваше да прекара сам, може би ранен, може би дори без спален чувал…

— Нещо нова за камиона на татко? Разбра ли нещо сержант Кели?

— Няма следи от разбиване. — Те промениха посоката и приближиха до мъжете, заобиколили фургона с водата. — Но ключалките на шкафовете са били счупени и преровени. Смяташ ли, че би оставил всичко отворено?

— Не, ако е тръгнал надалеч. — Дъсти въздъхна.

— Искаш ли да дойдеш до централата тази вечер и да провериш дали не липсва нещо? — попита я полицаят. — Или предпочиташ да го сториш утре сутринта?

— Сега — отвърна Дъсти.

Може би щеше да открие нещо, което да й даде ключа към загадката какво бе станало със странния и дори ексцентричен Джек Роуз.