Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Right Moves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 32гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63(2009)
Разпознаване и корекция
Daniivanova(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Шерън Мейн. Верен ход

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1994

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954–11–0217–4

История

  1. —Добавяне

Четвърта глава

Дъсти отвори очи и погледна Мигел. На устните му потрепваше усмивка.

— Но ти нямаш камион!

— Не, но съпругът на Кармен има. Ще бъде доволен да ми го заеме за няколко дни.

В този миг Дъсти не се интересуваше от никакъв камион, искаше да я целуне. Чувстваше се завладяна от близостта му и не отместваше поглед от устните му. Жадуваше за истинска страстна целувка.

— Защо… — прокашля се тя, — защо искаш да направиш това?

— Не е ли ясно? — широко се усмихна Мигел. — Искам да се сближим и да се опознаем.

Дъсти скочи и се надвеси над него.

— Значи ще ми помогнеш да намеря баща си, ако легна с теб!

Усмивката на Мигел се стопи и той скръсти ръце на гърдите си.

— Да, наистина изпитвам желание да се любя с теб, но не съм имал предвид едното да възмезди другото.

— Така ли?

— Да.

Мигел също се изправи и застана лице в лице с нея. Дъсти се изпъна в напразен опит да компенсира ръста му.

— Ти имаш нужда от помощ и аз ти я предложих. А нека привличането, което се породи помежду ни, да следва своето естествено развитие. Ти си толкова неопитна, че не долавяш сигналите на собственото си тяло. Считай предложението за анулирано. Нямам излишно време за инфантилни жени — сви устни Мигел, взе якето си и захлопна вратата с трясък.

— Инфантилна ли?! — повтори вбесена Дъсти, взе празната кутия от бира и гневно я запрати подире му. Вратата се отвори. Мигел се облегна на рамката и я изгледа с насмешка.

— Не е зле да заключваш вратата нощем — меко рече той. — Съседите ти не са стока.

Този път вратата меко хлопна.

Защо ли се бе разгневил толкова? Дали защото бе провалила плана му да я прелъсти, или защото бе изтълкувала погрешно намеренията му?

Не, той беше и си оставаше прословутият Ромео. Тя се мушна в леглото и духна лампата. Нямаше да падне в клопката му. Наричаше я неопитна и инфантилна, за да я предизвика, да промени поведението си и да вземе да му доказва колко зряла жена е в действителност.

Е, добре. Номерът нямаше да мине. Тя потупа възглавницата си, но споменът за собствената й реакция от докосването на устните му до нейните продължи да властва над съзнанието й. Мигел я привличаше повече, отколкото би желала.

Май се увличаше по него. Неусетно. Може би, защото наистина не бе много опитна в любовните игри. А и с този повреден джип… Необходима й бе помощ. Дали да не му се извини във вторник?

Тя въздъхна измъчено. Извинението бе трудно решение. Всичко стана заради баща й. Ако си бе останал при индианските разкопки и тя нямаше да изпадне в подобна ситуация. Нещо повече, изобщо нямаше да се озове в Пайнкрийк.

Но беше тук и ще не ще, трябваше да приеме намесата на Мигел. След два дни. Е, поне имаше малко време за размисъл.

 

 

Мигел паркира пред наскоро ремонтираната старинна къща. Защо ли си губеше времето с това опърничаво момиче? Заради нея прекара кошмарна нощ и се събуди рано. Не можеше да забрави отчаянието, което звучеше в гласа й, когато разказваше за баща си. Обичаше го, а Мигел добре знаеше какво означава да обичаш и да загубиш баща си.

Имаше нужда от помощ, а не познаваше никого в града. Чувстваше, че се трогва от тази история повече, отколкото трябва, но не можеше да се въздържи. Тръгна да търси механик и да уреди извозването на джипа до гаража. След това реши да намине при Кармен, готов да посрещне смело ехидната й усмивка, когато разбереше, че Дъсти бе отказала да прекара нощта с него.

Съпругът й Хуан не пропусна да се възползва от предложението на Мигел и веднага се съгласи да замени временно камиона си за хубавата му спортна кола. След което надълго и нашироко му заразказва отегчителната история за ухажването на Кармен и как бил решил, че тя е най-подходящото момиче за негова съпруга.

Когато най-сетне Мигел успя да се измъкне, спря пред една хлебарница и купи кафе и сладкиши. Искаше да се сдобрят. Гордата, упорита и независима Дъсти в случая се нуждаеше от него и нямаше накъде да върви. А на него сърце не му даваше да я остави сама в беда.

Готова да тръгне към „Ла Маргарита“, Дъсти отвори вратата още при първото почукване.

— Защо не питаш кой чука? Или поне да беше сложила обезопасяващата верига, преди да отваряш — укори я Мигел.

— Ако знаех, че си ти, въобще нямаше да отварям.

В този миг осъзна, че се бе мотала досега, защото подсъзнателно се страхуваше да се срещне с него след снощния разговор. С неудоволствие отбеляза, че изглежда прекрасно в тесните дънки. Много по-добре, отколкото с папийонката в бара. Пуловерът му бе преметнат през раменете, а късите ръкави на тъмночервената му риза откриваха здравите му мускули.

— Донесъл съм ти нещо вкусно — засмя се Мигел и й подаде плика със сладкишите и кафето. — Може ли все пак да вляза?

— Тъкмо тръгвах да проверя какво става с джипа.

— Вече е на път към автосервиза.

— Можех и сама да се погрижа.

— Нима съм казвал, че не можеш? Но когато се събудих, реших, че това е по-добрият начин за започване на деня — спасяването на една феминистка, изпаднала в затруднение. Освен ако не се събудиш до нея в леглото, разбира се.

Дъсти го погледна объркано, уплашена, да не би да се е издала, че го е сънувала. Усетила аромата на кафето, тя отстъпи назад и го пусна да влезе. Той прекоси стаята, остави пакета на пода и седна на постелята с кръстосани крака в знак на най-добри намерения.

Дъсти също седна и зачака да чуе обясненията му.

— Смятам, че снощи и двамата бяхме уморени — рече той и миролюбиво й подаде чашка кафе. — Загубихме контрол над чувствата си. Дали да не се помирим и да опитаме отново?

Дъсти се усмихна и кимна. Той й спестяваше необходимостта самата тя да го моли за извинение.

— Ето, да похапнем — подаде й той сладкиш. — Камионът ще почака. Няма никакъв проблем, аз ще шофирам, така че спокойно.

Дъсти отпи глътка кафе, за да потисне гордостта си и отхапа от сладкиша, преди да проговори.

— Много мило от твоя страна.

— Аз си оставам джентълмен дори и в компанията на дама с по-особени разбирания…

— Какво искаш да кажеш с това…

— Дама с по-особени разбирания ли? — Мигел поклати глава. — Ами с по-независимо и свободно поведение, нищо лошо.

— Да, аз наистина държа на свободата си. Нямам нужда от никого. А независимостта е достойна за уважение.

— А дама?

— Да си дама за мен означава да заложиш на фалша и криворазбраното възпитание. Не, благодаря! Нито желая да говоря превзето, нито да сядам винаги с прибрани колене, нито да се обличам единствено в елегантни дрехи и да пристъпвам като на кокили…

— Щом така смяташ… — Мигел пусна чашките в празния плик от сладкишите, сви го и се изправи. — Да вървим!

— Значи приемаш, че съм права?

— Не съвсем — рече той и неочаквано я придърпа към себе си. — Но имам чувството, че можем цял ден да спорим върху това.

Ръката му бе мека и топла, а нейната мазолеста и издрана от катеренето по скалите. Чувствайки се неудобно от тази разлика, Дъсти освободи ръката си и грабна раницата.

— А какво е твоето определение за дама? — настоя да узнае тя, докато заключваше вратата.

— Подчертана женственост, мекота, нежност…

— Не, никога не мога да бъда такава — притича Дъсти покрай него и заслиза по стълбите.

— Защо? — изпревари я той и отвори вратата, като я задържа, за да мине. Но тя не отговори на въпроса му. Как би могла да обясни ограничението, което сама си бе наложила, от деня, в който баща й каза, че мястото на момичетата е до полите на майките им!

— Благодаря — иронично рече вместо нея Мигел, щом излязоха на улицата.

— Не съм те молила да ми отваряш вратата!

— Но аз го направих от учтивост. Свободомислието не изключва възпитанието, нали?

— Всичко това ми изглежда досадно, фалшиво и превзето.

— Искаш да кажеш, че съм старомоден, така ли?

— Аз не съм разглезена госпожица, за която се грижат.

— Разбира се.

Стигнаха до църквата, пред която бе паркиран малкия товарен камион — червена тойота. На вратата бе изписана реклама на местна фирма.

— Затова съм на мнение, че… — продължи мисълта си Мигел — единственото нещо, което би компенсирало феминисткото ти самосъзнание би било пробуждане на…

— Ще може ли Хуан да използва твоята кола за работата си? — рязко го прекъсна Дъсти.

— Ще се оправи някак — рече Мигел и отвори дясната врата, Дъсти се качи и затегна предпазния колан.

— Благодаря — изрече тя многозначително.

— За нищо — отвърна той доволно и Дъсти ококори очи. Тъкмо се канеше да му каже откъде да мине и се сети, че е забравила картата в джипа. Върнаха се до гаража, за да я вземат, а едва след това потеглиха към каньона.

От двете страни на павирания път се издигаха стари къщи, а просторните морави се редуваха с живи плетове и алеи, посипани с чакъл. Скоро излязоха извън града. От двете страни се заредиха борови и елови горички. През прозорците на камиона нахлу упойващият мирис на смола. Слънцето процеждаше лъчите си през короните им, а по клоните преточваха катерички, дочуваше се нестроен птичи хор.

— Щом за теб независимостта означава да нямаш нужда от никого, тогава какво е самотата? — внезапно попита Мигел.

— Досадно е някой постоянно да те утешава, но…

— Значи признаваш, че имаш нужда от приятели?

— Какво целиш? — погледна го тя подозрително.

— Май си настроена войнствено?

— Не искам да споря, докато не разбера накъде биеш.

— Пресиленият ти сарказъм издава, че се чувстваш неловко — хвърли й той бегъл поглед и отново заби очи в пътя. — Всеки човек, бил той мъж или жена, се нуждае от други хора. Като приемаш помощта ми, не означава, че ставаш по-слаба или зависима от мен.

— Прекрасно е да чуеш подобно разсъждение.

— Значи свободомислието не изключва съобразяване с мнението на другите.

Дъсти въздъхна и се облегна назад.

— Май не си много точен.

— Свободомислещ, както ти каза, наистина означава да имаш възможност да действаш и да мислиш самостоятелно, но, както добавих аз, в рамките на определена общност от хора. Ужасно е сам да се изолираш. Днес ти помагам аз, утре ти ще ми помогнеш…

— Свободомислещ, както ти каза, наистина означава да имаш възможност да действаш и да мислиш самостоятелно, но, както добавих аз, в рамките на определена общност от хора. Ужасно е сам да се изолираш. Днес ти помагам аз, утре ти ще ми помогнеш…

— О, нима смяташ, че ще съм в състояние?

— Защо тълкуваш нещата винаги еднозначно? Има различни видове помощ. Ти си толкова млада, очарователно пряма и сексапилна, макар да не го признаваш. Любопитен съм да разбера защо не обичаш мъжете?

— Просто не мога да приема, че заради нечии по-здрави мускули, трябва да се държиш като идиот.

— Мен ли имаш предвид?

— Не съвсем, ти не си чак толкова лош — не се осмеляваше тя да го погледне.

— И ако признаеш, че ти харесвам, ще се почувстваш уязвима?

— Май ще се наложи да кръстосаме шпагите…

— По-забавно ще бъде да кръстосаме крака.

Дъсти замря и не отговори. Мигел протегна ръка и опипа мускулите на ръката й.

— Моите наистина са по-големи — свали той дясната си ръка от волана. Дъсти я стисна. Мускулите му бяха като от стомана и два пъти по-големи от нейните.

— Трябва да признаеш, че съм по-силен от теб. Защо упорстваш и отричаш разликата между половете? Те просто се допълват. Затова се казва силен и нежен пол. Мъжете имат нужда от жените и жените имат нужда от мъжете. Защо се боиш да го признаеш?

— Не се боя! Дори смятам, че мога да те победя. Борбата не е само проява на сила, а и на техника, концентрация и мисъл.

— Не отговори на въпроса ми.

— И ти не отговори на моя.

— Госпожице, вие сте достоен противник, признавам! Нямам нищо против да си премерим силите — рече Мигел и отново отмести поглед от пътя. — Защо непрекъснато изпитваш желание да се доказваш, моя малка русокоса лейди?

Дъсти настръхна.

— Нито съм твоя, нито съм малка, нито съм лейди! Ти май си този, който се бои!

— Добре-е-е, да опитаме тогава! Но трябва да определим наградата — тъмните му очи просветнаха. — Какво ще кажеш за целувка?

— По челото, нали? — размърда се неловко тя.

Спирачките изсвириха и камионът закова на място.

— Имах предвид дълга… бавна… истинска… — Мигел се наклони към нея и топлият му дъх я парна. — Да не би да имаш друго предложение?

Дъсти спря поглед на плътните му устни. Едва сподави стенанието си. Не можеше да отрече, че желае да бъде целувана и всъщност се боеше от силата на собствената си страст.

— Ако спечелиш, какво искаш все пак? Не ми отговори — гласът му бе глух и тя потъна в него като в бавно течаща пълноводна река. Гърдите й се надигнаха, сякаш нетърпеливи да се допрат до тялото му, а мускулите на бедрата й потръпнаха, сякаш копнееха да го приемат.

Тя вдигна очи и срещна неговите. Клепачите му почти засенчваха зениците, от които струеше топлина.

— Същото, което и ти… — промълви накрая тя.

Мигел въздъхна.

— Излиза, че никой от нас няма да загуби — той включи двигателя и отново потеглиха.

Какво прави, за бога, помисли си разярена Дъсти. Та аз му се предложих като на сребърен поднос, а той дори и не забеляза!

Никога досега не бе си губила времето в срещи и ухажвания. Дълги години бе копняла да бъде с баща си, борейки се с усилията на майка си да я възпита като госпожица, готова да стане нечия послушна съпруга. Презираше всякакви флиртове. Бе имала само една краткотрайна връзка.

През лятото, след като завърши гимназия бе започнала работа като водач на групи по река Колорадо. Колегите й бяха все по-възрастни от нея и тя се смущаваше заради своята неопитност. Беше девствена. Там се запозна с Чад и му се отдаде. Бе се държал мило и внимателно с нея, но не почувства разочарование, когато той си замина, нито пожела да повтори опита си. Досега.

— Ето ни в Хорсшу Бенд — прекъсна мислите й Мигел. — Накъде каза, че искаш да вървим?

Дъсти се огледа. Бяха спрели пред някакъв магазин с коневръз и колонки за бензин отпред.

— Нататък живеят ли хора? — разгърна тя картата.

— Предимно летовници от Феникс — посочи Мигел няколко дървени вили, скрити между дърветата.

— Ще пия една сода. Ти искаш ли нещо?

— Една кола, моля — рече тя и зарови нос в картата.

Мигел се усмихна на продавачката, която любезно го поздрави, и тръгна към големия хладилник в дъното на магазина. Отвори една от стъклените врати и замря от удоволствие от ледения полъх. Взе кутия сода и се облегна на витрината. Не можеше да избяга от спомена за обещаната от Дъсти целувка. Ако бе останал още миг в тясната кабина на камиона, щеше да се нахвърли върху нея. Вдигна глава и се престори, че проучва безалкохолните напитки. И преди спонтанно бе пожелавал някоя жена, но никога така страстно, както желаеше Дъсти. Тя бе загадка за него — едновременно силна и уязвима. Плашеше се от чувствата, които бе пробудила в сърцето му.

Само глупаците се втурват през глава там, където трябва да се пристъпва на пръсти. С Дъсти трябваше да действа много, много внимателно. Стъпка по стъпка.

Мигел грабна няколко кутии кола, два-три сандвича и се върна на щанда. Взе и плик с лед и отнесе покупките в задната част на камиона, където имаше малък хладилник.

— Диетична? — изви вежди Дъсти, щом той й подаде колата. — Майка ти иска да понатрупам килограми, а ти ме караш да слабея?

Мигел погледна собствената си напитка. И тя бе диетична. Отвори кутията и отпи.

— Захарта е вредна — каза й. — Аз винаги пия диетични питиета. Да се върна ли да ти я сменя?

— Не, аз ще отида. Тъкмо ще попитам дали някой не е виждал баща ми.

Тя скочи от камиона и изтича в магазина.

След няколко минути тя се показа навън. Мигел притисна ледената кутия до лицето си, загледан в плавните движения на бедрата й. Още по-зле се почувства, когато видя прекрасните форми на гърдите й. Те свободно подскачаха и се люшкаха при всяка крачка и изпълваха фланелката й.

— Научи ли нещо?

— Идвал е неколкократно за покупки — кимна тя. — Но от няколко седмици никой не го е виждал.

На лицето й бе изписано безпокойство и това прогони сексуалните му фантазии.

— Къде отиваме сега?

— Продължаваме направо и търсим горски път номер 163. Ще бъде ужасно, ако прилича на онзи, по който карах вчера. Искаш ли аз да карам?

— Съмняваш се в способностите ми? — засегна се той.

— Не става дума за способности, а за опитност. Да караш превозно средство с четири задвижващи колела е по-различно от това да препускаш със спортна кола по добре поддържани пътища.

— Мисля, че ще се справя.

— Затегни си предпазния колан — напомни му тя и закопча своя.

Намериха пътя, който се извиваше стръмно нагоре. Мигел подкара бавно и внимателно, защото съзнаваше, че всяко невнимание можеше да стане причина да се преобърнат. Щом стигнаха върха, Дъсти го засипа с похвали, а Мигел примря от удоволствие.

— Оглеждай се за стар форд фургон. Той обикновено спира някъде край пътя. Карай бавно, трябва да проверяваме всяка пътечка, достатъчно широка, за да минем по нея. Особено ако се вижда и поток.

Мигел намали скоростта. Повечето от пътечките бяха глухи, без достатъчно място за маневри. Спираха на всяко възвишение и Мигел търпеливо изчакваше Дъсти да огледа наоколо с бинокъл. Търсенето се оказа тягостна и бавна работа, но той разбираше страховете й.

Говореха за това-онова, за да минава по-бързо времето. Дъсти го разпитваше за живота му и той с готовност й отговаряше. Майка му работела в автобусните линии. На седемнадесет години се влюбила в баща му и само година по-късно се оженили. Десет месеца след сватбата се родил Мигел, после през интервал от две години Кармен и Луиза, а пет години след Луиза и Рамона.

— Бях на десет години, а Мона нямаше и годинка, когато загина баща ни — завърши разказа си Мигел. — Бе отишъл до Феникс да потърси заем, за да разшири ресторанта. Туристите тъкмо бяха открили Пайнкрийк и бизнесът бе потръгнал. Спрял на един светофар, но спирачките на камиона зад него отказали и той го блъснал в летящата насреща кола. Загинал на място.

— Съжалявам.

— Беше добър човек — кимна Мигел. — Може би не чак такъв светец, какъвто го изкарва мама, но я обичаше, обичаше и нас. Работеше здравата и ако беше във възможностите му, задоволяваше желанията ни.

Той мярна една огряна от слънцето поляна, скрита зад дърветата.

— Да спрем и да обядваме — предложи той.

— Но набързо, тук има поток, а татко винаги спира до вода.

Мигел поклати глава.

— Не е полезно за храносмилането — рече той, спря и слезе от камиона. Заобиколи и отвори вратата на Дъсти. — Ще продължим до края на този път, веднага щом хапнем.

Той се протегна и освободи предпазния й колан и преди Дъсти да разбере какво става, я взе в прегръдките си.

— Лека си като перце — рече й и я пусна на земята. Усмивката му смутено угасна, усетил допира на гърдите й в неговите.

Не сега, каза си той и тръгна към задната част на камиона. Подаде одеяло на Дъсти и взе сандвичите от хладилника. Тръгнаха към поляната и постлаха одеялото.

— Мама много държи на ресторанта — отчаяно се опитваше да намери тема за разговор той, за да не се поддаде на изкушението да я повали на тревата и да я целуне. — Семейството й настояваше да го продаде след смъртта на татко, но тя не го направи. Казваше, че така би загубила част от спомените си… — той разтвори пакета, подаде един сандвич на Дъсти и също си взе. — Работеше по осемнадесет часа на ден. Държеше Рамона в детска кошара в кухнята, докато ние се върнем от училище. Държеше се строго с нас, но нощем често я чувах да плаче. Зариваше лице във възглавницата, но аз я чувах. И на мен не ми беше леко, нали аз бях мъжът в семейството. Всички ми го повтаряха още от погребението. А бях едва десетгодишен…

Мигел не криеше горчивите си спомени. Може би, защото и Дъсти искрено му бе разказала своите.

Тя отхапа от сандвича си, но очите й бяха приковани в лицето му.

— Не можех да помогна на мама с пари, но се грижех за момичетата. Поддържахме къщата, доколкото ни стигаха силите. Дори се научих да сменям пелените на Мона. Ще й припомня това, щом си роди бебе.

Дъсти се усмихна.

— Ти си толкова привързан към семейството си — помъчи се да прикрие тя нотката завист, която изпитваше в този миг.

— Да, макар че често ме обвиняват в деспотизъм.

— О, не! Теб?! — Дъсти избухна в смях.

— Кармен се кълне, че никое момче не смеело да й определи втора среща, след като преминело през моите инквизиторски разпити. Тя и Луиза накараха мама да ме изпрати в колеж и тя ги послуша. Все повтаряше, че все трябва сам да поема отговорностите на живота някой ден. Прекланям й се за това.

Дъсти кимна в знак на съгласие. Продължиха да се хранят мълчаливо.

— Затова ли реши да ми помогнеш? — прекъсна мълчанието тя. — Възприемаш ме като сестрите си и твоят инстинкт за закрила се задейства?

— Повярвай ми, Дъсти — полусериозно изрече той, — към теб изпитвам единствено братски чувства.

Тя засрамено сведе очи, факт, който го заинтригува. Той се приведе към нея, но в този миг мерна някакво необичайно раздвижване с периферното си зрение.

— Тихо! — прошепна той. — Бъди готова да се покатериш на най-близкото дърво.

Мигел се пресегна и взе един камък. Вдигна ръка, готов да го хвърли по някакво псе.

— Недей! — изкрещя Дъсти. — Това е Коди, кучето на баща ми.