Шерън Мейн
Верен ход (12)

Дванадесета глава

Мигел не бе измислил отговора на въпроса, който го измъчваше, макар да бяха прекосили вече Юта и да се изкачваха по възвишенията Бълф и Бландинг. Започнаха да се спускат към Моаб. Не след дълго Дъсти спря пред уютна тухлена къща в предградията. Натисна клаксона. От вратата надникна някакъв мъж. Дъсти скочи от кабината и двамата сърдечно се прегърнаха.

Мигел също се измъкна навън. Мъжът не бе много по-възрастен от него. Усети как го обзема ревност при вида на Дъсти в прегръдките на непознатия.

— Мигел… — Дъсти бе развълнувана и задъхана. — Това е Уейн Ландис. Току-що дипломирал се археолог. Преди работеше като надзирател по реката, а сега е в Бюрото по опазване на земята.

Мъжът имаше къдрава коса и проницателни сини очи. Не бе по-висок, но бе по-едър.

— Не съм предполагал, че един мъж може да накара Дъсти да се усмихва така — рече Мигел и му подаде ръка.

— Познавам малката хитруша от деня, когато се появи на бял свят и често хм… имах удоволствието да я бавя. — Уейн бе истински щастлив и Мигел усети, че ревността му избледнява.

— Като един вид… по-голям брат съм длъжен да ви попитам дали намеренията ви са почтени — усмихна се Уейн, но го гледаше изпитателно.

— По-почтени, отколкото би желала Дъсти. Възнамерявам да се оженим.

Уейн погледна Дъсти, която бе смръщила вежди и избухна в смях. Тя го ощипа. Мигел не се засмя и Уейн се помъчи да възвърне сериозното си изражение.

— Желая ви много щастие тогава.

Тръгнаха към къщата, а Дъсти заведе Коди в задния двор. После тримата се събраха около масата в кухнята. Уейн сервира на всекиго по бира и извади няколко пържоли, които сложи да се размразяват в микровълновата печка.

Дъсти подхвана разказ за последните събития. Щом чу за баща й, Уейн свъси вежди.

— Не съм сигурен, че търсят старинни съдове. В момента костите на динозаврите вървят по-скъпо. В Моаб има магазин, където се продава по около тон месечно.

— Влизал ли си в магазина? — изгледа го Мигел стъписано.

— Да, но нищо не мога да направя. Нямам доказателства, че костите са изкопани от държавни земи или без позволението на собственика. Само им напомних, че Бюрото по опазване на земята ги държи под око.

— Но татко винаги е обожавал Анастази. Може и да е копал около разни вкаменелости, но неговата страст са руините.

— Възможно е двете неща да са свързани, а непрестанното наблюдение над онзи магазин, вероятно е накарало бракониерите да се заемат отново със старинните съдове.

— Джек споменаваше за някаква находка около Нидълс. Щеше да ме води там като се върне — спомни си Уейн.

— Каньонът Солт Крийк, нали? — кимна Дъсти.

— Не ми се вярва, това е най-популярното място наоколо. Ако някой правеше разкопки, щяха да забележат.

— В някои от страничните каньони текат потоци, а там, където има вода…

— Страничните каньони са почти непроходими — отсече Уейн.

— Още по-добре.

Макар и изпълнен със съмнения, Уейн донесе една карта, която разгъна върху масата. Мигел я разгледа смутено, не разбираше от топография. Заслуша се в спора между Дъсти и Уейн къде е най-вероятно да са отвели Джек. Тя не се съобразяваше много с мнението на Уейн, както често постъпваше и с него.

Мигел бе огладнял и тъй като с нищо не можеше да помогне при обсъждането, предложи да приготви вечерята. Уейн му посочи грила. Мигел обели картофите, докато дървените въглища станаха на жар. Намери и необходимите зеленчуци за салата.

— Давам ти шест дни — каза Уейн точно когато Мигел им поднесе храната.

— Едва ще ми стигнат да обходя един-два каньона — протестира Дъсти.

— Шест дни! В каньоните е невъзможно да се използва радиовръзка, така че трябва да знам кога ще се върнеш. Имаш половин ден път на отиване и още толкова на връщане. Това ти дава цели пет дни само за търсене. Шест дни или пращам спасителна група по дирите ти.

— Звучи приемливо — намеси се Мигел.

— Седмица! — противопостави се Дъсти на двамата мъже.

Накрая Уейн се съгласи. Попита я дали всичко е наред с джипа.

— В Пайнкрийк имах проблеми с карбуратора, но го оправиха. Сега всичко е наред.

— Вземи моя камион — предложи Уейн. — Не искам да рискуваш да попаднеш в лапите на онези измамници.

— Джипът е ремонтиран, бъдете спокоен — обади се и Мигел. — Накарах моя механик да го постегне целия.

— Какво си направил? — изгледа го обвинително Дъсти, вместо да му благодари. — Колко ти дължа?

— Сметката остана у дома. Наистина не си спомням — отклони поглед Мигел и започна да реже пържолата си.

— Защо просто не му благодариш? Човекът ти е направил услуга. Какво толкова?

Дъсти отблъсна чинията си.

— Ето защо не мога да се омъжа за него! Той мисли, че ми е нужен наставник! Когато джипът се повреди сама се досетих, че причината е в карбуратора. Можех и сама да се справя, но той на своя глава го откара, а сега научавам, че без дори да ми каже, е наредил да проверят всичко.

— И какво от това? — попита Уейн, а Мигел шумно си пое дъх, сякаш всеки миг щеше да избухне.

— Това, че мога сама да се грижа за колата си!

— Но не си го направила. Трябваше да отидеш на преглед, още преди да тръгнеш за Пайнкрийк.

— Добре, добре — размаха ръце Дъсти. — Мислех, че ще открия веднага татко и заедно ще се погрижим за двигателя. Не го намерих, а нямах достатъчно пари да платя на механик. Сега доволни ли сте?

Тя взе чинията си и я понесе към мивката. Мигел успя да види, че очите й бяха пълни със сълзи. Беше разтревожена и непрестанно се притесняваше за баща си и за бъдещето на техните отношения.

— Внимавай с нея! — предупреди го Уейн. — Дори и като беше дете, винаги искаше сама да върши всичко.

— Вярвам ти — подсмихна се Мигел.

 

 

Станаха преди зазоряване. Уейн се мотаеше сънено насам-натам, личеше си, че е отвикнал да става рано. Приготви им екипировката, опакова храната и напълни две бутилки с вода.

— Имаш ли някаква топла дреха? — попита той Мигел. — Там става дяволски студено.

Мигел му показа коженото си яке, но Уейн му даде своето, пухено, както и няколко памучни фланелки с дълги ръкави и един пуловер.

— Никога не става студено, ако краката ти са сухи — каза Уейн. — Тези маратонки няма да издържат дълго, особено като се катериш по скалите.

За съжаление неговите ботуши се оказаха много големи за Мигел, но ако обуеше два чифта чорапи, можеше да ги носи. Уейн им предложи и револвер. Мигел го изгледа стъписано. Никога не бе докосвал оръжие.

— Не се притеснявай — рече Дъсти, — аз имам един двадесет и два калибров в джипа.

— Ха, та той става само за зайци — изсумтя Уейн.

— Може да ви се наложи да спрете нещо по-едро. Вземи един триста петдесет и седемкалибров.

Дъсти го пусна в раницата си.

— Умееш ли да боравиш с това чудо? — удиви се Мигел, щом Уейн й подаде кутия с патрони.

— Татко ме научи — кимна тя. — Оръжието е необходимост в планината, но досега не ми се е налагало да го използвам.

Досега, помисли си Мигел. Досега не ти се е налагало да търсиш престъпници, скъпа.

Здравият разум го накара да не се противопоставя, но се молеше да не им се налага да използват револвера.

Коди щеше да остане при Уейн и те побързаха да се измъкнат, преди кучето да се е събудило. Дъсти бе настоявала да го вземат, за да помага при търсенето, но прецениха, че може да издаде присъствието им.

— Ако положението ти се стори съмнително, веднага се връщай — посъветва я Уейн, ала тя спокойно зае мястото си зад волана. — Не се втурвай сама да спасяваш Джек. Ела и ми кажи, а аз ще организирам спасителния отряд.

Мигел протегна ръка на Уейн и се качи до Дъсти. Потеглиха.

— Една седмица! — извика Уейн след тях. — След това пращам групата по следите ви!

 

 

Щом се отправиха на юг, Дъсти даде на Мигел своя пътеводител. Моаб бе разположен в една долина насред пустинна област, осеяна с ерозирали скали. От изток се издигаше планината Ла Сал, обрасла с борови гори. На юг долината граничеше с Абахос, на югозапад с Хенрис. Далече на север се виждаха разноцветните скални масиви на Букклифс, по върховете, на която растяха самотни дървета. Дъсти изрази съжалението си, че Мигел няма възможност да се полюбува на красотата на Национални парк „Арчис“, северно от Моаб.

— Веднъж да намерим татко жив и здрав, ще дойдем тук на екскурзия. Ако имаш време за това, преди да…

— Преди да се върна у дома? Защо не казваш „ние“?

Дъсти го стрелна с поглед, а после отново впери очи в пътя, доволна, че са излезли на кръстовище. Тя подаде десен мигач и зави като внимаваше да избягва погледа на Мигел.

— Не знам — отвърна тя. Макар да обичаше Мигел, завръщането в тези красиви места само засили съмненията и относно преселването в Пайнкрийк. Вече бе видяла как се проваля бракът на родителите й, задушен от неразбирането, безсилието и гнева. Не би могла да понесе това да се случи с нея и Мигел. Предпочиташе да се оттегли и да остане само със спомена за любовта им.

За да престане да се занимава с тази болезнена тема, тя подхвана отново разказа за природните забележителности, сред които се движеха.

За нейна изненада Мигел прояви интерес и разпитваше за всяка подробност. Подозираше, че и той се опитва да избягва темата за бъдещето им. Щом наближиха каньоните откъм южната страна, и се показаха изпъстрените в оранжево и бяло скали в района на Нидълс, Мигел рязко си пое дъх, замаян от гледката. Дъсти се усмихна доволно. Тя спря встрани от пътя, за да му даде възможност да огледа величествените древни канари, ерозирали и превърнали се в лабиринт от каньони, с остри и стръмни склонове, арки и сводове. Природата бе създала чудата по формите си архитектура, която по странен и необичаен начин напомняше на градски пейзаж.

— Тук не можеш да не приемеш властта на природата — сухо отбеляза тя.

Мигел мълчаливо кимна, онемял от възхищение.

— Каньоните се простират на почти две хиляди квадратни километра площ. Колорадо и Грийн Ривър разделят парка на три части. Нидълс е на изток от мястото, където се сливат двете реки, а Мейз — на запад — посочи тя вдясно от себе си. — Небесният остров лежи на изток, между двете реки, а оттам се разкрива гледка към целия парк.

Спряха на една бензиностанция в Нидълс, заредиха джипа и платиха таксата си за влизане в резервата. Тук павираните пътища изчезваха. Подкараха по един стръмен път, от който след няколко мили се отклониха и поеха към каньона Солт Крийк.

Известно време се движеха в низина, набраздена от многобройни плитки потоци. Наоколо се простираха горички от храсталаци и широколистни дървета вече в есенна премяна, които грееха в яркочервено и златисто, и вечнозелени хвойни и ели.

Пътят внезапно свърши до буен поток. Мигел ахна. Отсреща се извисяваше стръмен скат.

— Пътят ли объркахме? — попита той, като се стараеше да не издаде тревогата си. Бе уверен, че са се заблудили.

Дъсти поклати глава и натисна педала на газта. Джипът навлезе до половината на потока и вода опръска прозорците.

— Не продължавай! — изкрещя ужасено Мигел.

— Мигел, успокой се! Та аз така си изкарвам прехраната. Отпусни се!

Той измърмори някакво извинение. Тя имаше право. Все забравяше, че има тренинг в тези работи. Призна й вината си, а тя лъчезарно се усмихна.

— Мокрият пясък може да ни създаде проблеми, разбира се — призна тя. — Но ще внимаваме да ги избегнем.

Мигел въздъхна с облекчение, щом Дъсти изкара колата от дълбоката вода. Дори си позволи да се огледа надясно, сякаш изневиделица можеше да се появи друг автомобил.

— Сега мога да разбера защо Анастази е избрал това място, за да прекара живота си тук — сподели той с Дъсти, която тъкмо му сочеше руините на старо индианско селище, разположено в скални ниши по склона.

— Вероятно са използвали стълби, за да стигат до дъното на каньона — отбеляза Дъсти. — А задължение на жените е било да носят водата горе, до жилищата.

— Първите феминистки, а? — подкачи я Мигел.

Тя се усмихна и продължи:

— Живеели са в общност. Всеки е работел и всички са си поделяли плодовете от своя труд. Точно обратното на развоя на събитията в средновековна Европа по същото време — феодалите живеели на гърба на селяните си.

— Никога не съм разбирал много от история… — Мигел млъкна по средата думите си.

Дъсти рязко спря и скочи навън. Изненадан, той я последва и я завари да се взира в останките от лагерен огън, покрай който имаше захвърлени празни бирени кутии и фасове от цигари. Лицето й бе почервеняло.

— Какво има?

— Закон в планината е да прибереш онова, което вече си използвал! Дори и тоалетната хартия. Това е невиждана вандалщина!

Тя отиде до джипа и се върна с празна торба. Събраха боклуците и почистиха наоколо. Дъсти вдигна една угарка от земята.

— Тази цигара е била свита на ръка — каза тя на Мигел. — Виждаш ли?

Мигел кимна.

— Татко пуши рядко, но когато го прави, винаги сам си свива цигарите — рече тя и замислено огледа каньона.

— А би ли оставил боклуци след себе си?

— Мисля, че не. Може би го е направил нарочно. Знае, че някой ще спре да разчисти и… — Тя се изправи. — Да вървим!

Мигел извади малка хладилна чанта, в която бяха сложили храната си. Изядоха сандвичите си в движение. Често спираха, заслепени от отражението на слънчевите лъчи в празни бирени кутии. Стигнаха до заключението, че са били изхвърляни от движещ се джип.

Дъсти с мъка си налагаше да не се осланя на напразни надежди. Никой истински планинар не оставяше следи по местата, където е минал. Предполагаше, че бракониерите изобщо не се замислят за това. Но бирените кутии още нищо не доказваха.

— Да потърсим онзи страничния каньон — рече тя след малко.

— Как знаеш къде точно? Всички ми изглеждат еднакви, вече прекосихме няколко.

— Не знам — призна тя. — И няма да узная, докато не се натъкнем на нещо сигурно.

Тя спря и паркира джипа.

— Къде биха скрили те превозното си средство? — попита я Мигел.

— Вероятно си определят среща с човек, който идва да прибере находките и им носи провизии.

Той многозначително посочи джипа. Дъсти се смути. Не си бе дала сметка, че го е паркирала на открито.

— Ще го скрием някъде по-нагоре по склона.

Бяха се изкачили на няколко километра, когато Дъсти спря.

— Виждаш ли тази скала горе? — извика тя на Мигел. — Погледни скалните знаци. Гърбавият флейтист е Кокопели, богът на плодородието. Можеш да го видиш изобразен навсякъде по местата, където е живял Анастази. Татко казва, че Кокопели посочва пътя към някои руини, които са толкова високо в скалите и са така закътани сред шубраци и дървета, че едва ли някой си представя там да е стъпвал човешки крак.

— А той как ги е открил?

— Като се е катерел. — Дъсти ускори крачка. — Гледай! Баща ми твърди, че изображението на Кокопели е като пътен знак.

Мигел имаше усещането, че на него му е пораснала гърбица, но бе твърдо решен да докаже на Дъсти, че отлично се справя с начина й на живот и затова продължаваше да върви нагоре, без да се оплаква. Грубите презрамки на раницата жулеха гърба му и кожата му се бе разранила.

Дъсти вървеше пред него и нищо не забелязваше. Стъпваше така леко, сякаш раницата й бе пълна с гъши пух. Мигел мислено се поздрави, че не бе предложил той да носи всичко. Тя не би оценила жеста, а той не мислеше, че би могъл да понесе тежестта дори на още един чифт къси чорапи.

Цялото му внимание бе съсредоточено в усилието да внимава къде стъпва и се сепна, щом чу гласа й:

— Почивка!

Незабавно свали раницата от гърба си и тръшна на земята.

— Пий! — тя му подаде манерката. Беше приседнала с раницата на гърба си.

— Не се измъчвай от теглото на товара — помогна му тя да нарами отново раницата си. — Представяй си, че си горила и ще свикнеш. Навеждай се напред и се изправяй ритмично, за да облекчаваш натоварването.

— Значи, аз съм Тарзан, а ти си Джейн? — в гласа му се прокрадна ирония.

— Много си остроумен, няма що! — усмихна се Дъсти.

Отново поеха нагоре и Мигел влезе в крачка, следвайки указанията й.

— Забелязваш ли цигарените фасове?

— Неприятно ми е да ги оставям — кимна Дъсти, — но ако всеки път спираме и се навеждаме, за да ги вдигнем, ще се изморим още повече. Като стана дума за това, мисля че е време да помислим къде ще нощуваме. Слънцето скоро ще залезе.

— Колко далеч сме от руините?

— Не знам със сигурност. Ако сме на вярна следа, до два дни трябва да открием баща ми.

Изкачването продължи още два часа. Мигел се опитваше да следва ритъма на крачките й, но непрекъснато оглеждаше околността. Под краката им се разбягваха зайци и катерици. Дори веднъж спряха, изпълнени с благоговение, да погледат как стадо диви планински козли пасат върху стръмен склон.

Отминаха останките на още един лагерен огън, около който също се въргаляха угарки и бирени кутии. Този път откриха и празен плик от тютюн, точно от марката, която си купуваше Джек. Дъсти обаче все още не смееше да приеме това като доказателство, че се движат в правилна посока. Мигел, от своя страна, го намираше за напълно достатъчно основание да съобщят на управата на резервата, но не каза нито дума. Беше решил да я остави да води експедицията и до момента тя не му бе дала повод да се съмнява в способностите й. Тревожеше се обаче, че споразумението им можеше да окаже пагубно влияние върху бъдещите им отношения.

— Може би са тръгнали малко преди нас — Дъсти погледна слънцето, което вече клонеше към залез. — Имаме още час, докато се стъмни.

Отново тръгнаха. Сенките се удължаваха. Тя обяви почивка на едно място, където потокът правеше завой край канарата и оставяше сухо малко парче земя, застлано с пясък. Бе идеалното място за нощувка.

Небето бе ясно и не предвещаваше дъжд, затова Мигел не направи палатка, а само извади спалните чували. В същото време Дъсти стъкна малък огън, на който стопли вода от потока.

Мигел жално се взираше в спалните чували, но трябваше да събере дърва за огъня. Донесе голям наръч и се разположи близо до огъня, веднага щом Дъсти извика, че вечерята е готова.

— Сушено говеждо — обяви тя. — Но аз прибавих юфка, подправки и пресни зеленчуци.

— Превъзходно! — каза Мигел след първата хапка. Тестените изделия бяха по-леки от картофите и придаваха на месото особен вкус, нещо средно между яхния и „Бьоф Строганйф“. Изпиха водата от бутилките и наляха нова, преварена.

— Ще поддържаме ли огъня? — попита Мигел.

— Не. Защо да рискуваме да ни открият? Да се пъхаме в чувалите. Ставаме рано сутринта.

Мигел едва сдържа недоволството си. Не бяха се любили от толкова отдавна… Но снощи Дъсти бе заспала, още щом главата й бе докоснала възглавницата и на него сърце не му даде да я буди.

— Бих искал поне да те прегърна, преди да заспим — каза й той.

Дъсти се усмихна, но не каза нищо. Отиде до спалния си чувал и свали ципа. Мигел смръщи вежди, убеден че тя не иска да обърне внимание на молбата му. Но тя свали ципа и на неговия чувал.

— Един и същ размер са — рече тя и го прикани да легне до нея, а след това съедини с помощта на циповете един за друг двата чувала. Той пламенно я целуна. Само след миг самата тя дрезгаво предложи:

— Да си свалим дрехите. Вече не е толкова студено — нямаше я и умората. Тръпките, предизвикани от ледения въздух скоро преминаха в трепетни вълни на желание.

Мигел се надяваше да я обладае бавно, да й покаже с всяка своя милувка колко я обича. Но необичайната обстановка ги възпламени. Взираха се в звездното небе, обрамчено от стръмните стени на каньона… в бледото сияние на луната и ромоленето на потока, в играта на вятъра с листата на дърветата и свирнята на щурците, в свежия повей на нощта, който се смесваше с уханието на тялото й…

Мигел се почувства сякаш извън времето, обсебен единствено от мисълта за оцеляването и задоволяването им. Сластното тайнство на любовната игра, на което се отдаваха в спалнята му, просто не беше уместно под ясното небе.

Тук той я възприемаше по най-първичен начин, като единствената жена. Пълнеше шепи с гърдите й, търсеше извора на нейната женственост и взимаше всичко, което тя му предлагаше.

Дъсти диво се бе вкопчила в тялото му, обвила крака около кръста му, готова да посрещне с възторг проникването му.

Ръцете й притискаха хълбоците му и тя направляваше движението на тялото му във все по-влудяващ ритъм, докато сливането на телата им не достигна върха на екстаза.

Мигел не бе в състояние да говори. Само стенеше и мълвеше в забрава името й.

— Спри за миг!

— Не се притеснявай, скъпа… Не съм те наранил, нали?

— Ако това беше болка, аз трябва да съм мазохистка… Обичам те, Мигел Сантяго — прошепна тя и нежно го целуна, след което склони глава върху гърдите му.

— И аз те обичам, Дъсти Роуз — отвърна той и остана да се взира в звездното небе, дълго след като тя бе заспала. Нима скромният му дом би могъл да се сравни с магията на каньоните?