Шерън Мейн
Верен ход (11)

Единадесета глава

Скреж бе покрил дърветата по познатия път към планините. Листата бяха позагубили от златните си есенни краски през последните няколко седмици, но Дъсти така и не бе разбрала кога.

От устата й излизаше пара в студеното октомврийско утро. Тя слезе от джипа и тръгна към изоставения къмпинг на Джек. Коди притичваше насам-натам, но миризмите на търсачите бяха заличили много от следите на баща й.

Дъсти се движеше безцелно, както и Коди, с очи, вперени в гората по склоновете на каньона.

Мигел има право, реши тя като си спомни за разговора им предната нощ. Какво се надяваше да намери сама?

А как да продължи да живее? Заля я вълна на отчаяние и безпомощност и силата й се стопи. Тя приседна на един камък. Сви колене към гърдите си, обви ги с ръце и оброни глава.

Мигел й липсваше. Мигел, постоянната й опора, спокойствието му, грижите му, добрината и силата му. Вече бе свикнала да зависи от него. Значеше ли това, че го обича?

Бе й казал, че я обича… Но сега не й бе до това.

Коди се приближи и я подуши.

— Какво да правя? Да зарежа татко и да вървя с Мигел на пикник?

Коди изсумтя и близна ръцете й.

— Не мога! — Дъсти внезапно се изправи и песът потърка глава в крака й. — Не съм в състояние да анализирам чувствата си към Мигел, преди да открия какво е станало с татко. Трябва да има нещо, което да ми помогне да го открия. Трябва да има…

Тя крачеше напред-назад, а Коди не я изпускаше от очи. Дъсти се насилваше да се съсредоточи, като изброяваше наум възможностите.

Първо, би могла да претърси отново наоколо с надеждата да открие следа, която бяха пропуснали.

Второ, би могла да увеличи пространството, определено от сержант Кели, около лагера и да го огледа.

Трето, можеше да се порови още веднъж във вещите на баща си. Ако можеше да открие дневниците му… Сигурно щеше да намери записки за плановете му или поне за целта, която преследва.

Четвърто, би могла да направи собствено съобщение във вестниците. Въпреки анонимността, обещавана от полицията, може би някой би предпочел да разговаря с нея.

Пето…

Въздъхна. Нямаше пето. И по първите две възможности всичко бе вече изчерпано. Бе преровила на два пъти бащините си вещи. А ако обявеше награда във вестника, щеше да се раздели с малкото си спестявания.

Искаше да действа. Не можеше просто да се върне в града, да пусне съобщение и да чака. Тогава щеше да й се наложи да мисли за Мигел и за неговите чувства. В главата й сега нямаше място за подобни мисли.

— Ела, Коди! — бе решила да поговори още веднъж с Ханк. Той й подсказа къде е лагерът на Джек. Би могъл да се сети още нещо.

Коди разпозна местността, още щом наближиха колибата на Ханк. Изправи се и опря нос в стъклото на джипа. От комина се виеше дим, но вратата беше затворена. Дъсти спря. Коди се измъкна навън и затича около бараката.

Дъсти тръгна след него и откри Ханк, целия потънал в прахоляк да човърка една дървена кутия. Кучето залая възбудено и се хвърли към мъжа, който разтвори ръце за прегръдка.

— Отдавна не съм те виждал — обърна се Ханк към Дъсти. — Помислих, че си ме забравила. Къде е този щастливец Джек? Сигурно вече се е настанил вътре и си хапва от боба пред огъня?

Дъсти поклати глава. Очите й бяха пълни със сълзи. Не бе плакала от мига, в който сержант Кели преустанови издирването.

— Не можах да го намеря — едва изрече тя.

— Но… — Ханк местеше поглед от нея към кучето, изпаднал в недоумение. — Да влезем вътре. Ще направя кафе — хвана той Дъсти за лакътя и я поведе към вратата.

Покани я да седне и постави на масата две очукани калаени чаши. На печката къкреше кафениче, същото като чашите. Ханк хвана дръжката с някаква кърпа и сипа гъстата черна течност.

— Изпий си кафето и ще се съвземеш. Ще те изслушам, когато си готова.

Дъсти доближи чашата до устните си. Кафето ухаеше на канела и други подправки, които не познаваше. Предпазливо отпи малка глътка. Бе добавено и бренди, което правеше вкуса му превъзходен.

— Грогът ми е също силен като кафето — с усмивка каза Ханк, доволен от изненадата, изписана върху лицето й. — Е, понякога си купувам готов от магазина.

— Не знаех, че ще идвам, иначе щях да ти донеса — рече Дъсти и остави чашата си.

— Май няма какво толкова да празнуваме. Как така си намерила Коди, а Джек не?

Дъсти му разказа цялата одисея. Ханк стана и сипа още от прекрасната напитка. Прокара ръка през косата си. Замисли се нещо и неволно се намръщи. Дъсти чакаше. Нямаше от кого другиго да потърси помощ и бе готова да чака цял ден.

— Обзалагам се, че са били онези мъже от Юта! — внезапно извика той и удари с юмрук по масата така силно, че Коди подскочи и побягна към вратата. — Не, този път няма да гониш пилетата ми — викна след него Ханк.

— Какви мъже от Юта?

— Онези с гадното уиски. Казвах ти май предния път. Стана ми толкова лошо, че загубих цял ден, докато се оправя.

Вярно, че бе споменал за някакво отвратително уиски, смътно си припомни Дъсти.

— Мислиш, че тези мъже са причинили нещо на баща ми? — Сърцето й лудо препускаше, но тя запази привидно спокойствие, като се опитваше да не възлага прекалено големи надежди на чутото.

— Разпитваха за него, казваха, че му били приятели и искали да го намерят. Не мисля, че бяха чак толкова приятелски настроени. Казах им, че съм го виждал, но не знам къде е отишъл. — Ханк замълча и нервно заопипва джобовете си.

— Как изглеждаха?

— Едри, дебели и отпуснати, целите лой, представи си ги. Но по-млади от Джек — около четиридесетте. Двама бяха тъмнокоси, а третият — рус. Единият имаше ужасен белег в долния край на бузата си. Стори ми се доста арогантен, когато ми заговори, че щял да ми помогне да си припомня. Добре че Бетси беше близо до мен — посочи той с ръка старата ловна пушка, окачена на стената.

— Изглежда русокосият им беше шеф. Рече на онзи да си затваря устата и да се държи любезно. Каза, че носел добри новини на Джек и изгарял от нетърпение да му ги съобщи. Стъмни се и те попитаха дали ще им разреша да си направят къмпинг и да преспят до къщата ми. Щели да се радват да разделят вечерята си с мен. Носели пържоли в хладилната си чанта — Ханк замълча, отпи глътка кафе и продължи:

— Не знаех как да постъпя. Не ми изглеждаше редно да ги отпращам, ако наистина са приятели на Джек. Така че се съгласих да останат, като си мислех, че е по-добре да ги поизпитам, преди да реша дали да им кажа къде е Джек.

— Как се казваха?

— Да ме вземат дяволите! Не си спомням. Нали ти казах и преди, че ме почерпиха с уиски и аз набързо направих главата. Целият следващ ден останах в леглото. Наложи се да ходя до града да питам кой ден е, дотам се бях докарал.

— Каза ли им за татко?

— Казах това, което казах и на теб. Рекоха, че си губел времето, а в Моаб го чакали готови пари.

— Моаб? — Дъсти се привдигна от стола. — Сигурен ли си, че споменаха Моаб?

— Сигурен съм. Ти си оттам, нали? Джек ми беше разправял, че си водач на туристически групи и знаех, че възнамерява да се върне там и затуй им казах за Моаб.

— Кога бяха тук?

— Чакай да помисля… — Ханк приближи до календара, висящ на стената над леглото му. — Отбелязвам си дните, та да не губя представа за времето — той прелисти няколко страници. — Някъде по това време. Последната седмица на август. Последния ден, който бях зачеркнал, бе двайсет и пети, а когато ходих до града, разбрах, че е двайсет и девети.

Малко по малко всяко нещо си идваше на мястото.

— Ходи ли на лекар? — попита го Дъсти.

— Чувствах се по-добре, защо да плащам на лекарите да ми кажат същото?

— Ами ако са те отровили и отровата е още в организма ти?

— Съвзех се. От стара коза яре съм! Макар че сега, като си помисля, май сънувах кошмари. Помислих, че имам треска. Смяташ ли, че онези тримата са спипали Джек?

— Той познава каньоните около Моаб — кимна Дъсти. — А те са му взели и дневниците.

— А защо не са взели и камиона му?

— Татко години наред обикаляше из Моаб с този камион. Можел е да бъде разпознат. Отървали са се от него, като са го оставили в лагера.

— И какво има в Моаб?

— Развалини от индиански селища. Има нелегален пазар, където на черно една старинна вещ струва сума пари. Татко обичаше да проучва и да изследва, но никога не взимаше нещо със себе си. Някой друг би могъл да натрупа цяло богатство.

— Значи смяташ, че са го отвлекли?

— Никога не съм мислила, че някой ще дойде чак в Аризона — изправи се тя развълнувано. — Но съм сигурна, че така е станало! Няма начин татко доброволно да се е съгласил да помага на търгаши. Нарича ги „грабители на историята“.

Дъсти прегърна Ханк и му благодари. Обеща му да доведе баща си. След това се качиха с Коди в джипа и незабавно потеглиха. Намаляваше скоростта само на острите завои, за да не се озове на дъното на каньона.

Най-сетне бе намерила ключа към загадката. Похитителите имаха нужда от баща й, за да им дешифрира записките си. Нямаше търпение час по-скоро да съобщи новината на Мигел. Подкара право към дома му.

Вратата обаче беше заключена. Тя почука неколкократно, но той не отвори. И през ум не й бе минало, че може да е излязъл. Откакто бе споделила с него историята за баща си, бе стоял винаги до нея, готов да й помогне и да я успокои.

Уплашена, тя трескаво зарови сандъчето с цветя, където Мигел й бе казал, че крие резервния ключ. Нямаше време да обикаля из целия град да го търси. Щеше да го види вечерта в ресторанта. Отключи вратата и забърза нагоре да приготви багажа си.

 

 

Мигел броеше пари и ги прибираше в касата, когато Дъсти влезе в „Ла Маргарита“. Извика го, но когато се обърна, лицето му бе застинало като маска.

— Мисля, че знам къде е баща ми.

Мигел не продума, дори не мигна.

— Спомняш ли си стария златотърсач, за когото ти разказвах — продължи тя. — Онзи, който пръв ми каза, че е виждал татко?

Мигел кимна и тя на един дъх му разказа какво бе научила. Изразът на лицето му обаче остана същия.

— Предполагам, че ще се втурнеш към Моаб, за да го търсиш?

— Имам страхотна идея! Досещам се къде може да са го замъкнали, на място, недостъпно за коли.

Той я погледна с явно неодобрение.

— Не мога да направя нищо друго, освен да ти пожелая успех — обърна й гръб Мигел и продължи работата си.

Дъсти го изгледа безпомощно. Това ли беше любовта?

— Добре — каза тихо. — Ще предупредя мама Роза, че напускам.

— Детето ми! — възкликна тя, щом чу съобщението на Дъсти. — Нали няма да тръгнеш сама? Мигел идва с теб…

— Та той не желае да разговаря с мен!

— Господи! В такъв момент — възрастната жена изхвърча от кухнята. Дъсти чу гласовете им. Говореха на испански. След минута мама Роза се върна в кухнята.

— Сама ли ще го търсиш? Няма ли да уведомиш полицията?

— Нямам никакви доказателства и само ще им загубя времето. Колкото повече се бавя, толкова повече старини ще разграбят.

Мама Роза заклати глава, изпълнена със съмнение:

— Няма да мога да го спася сама. Мисля, че знам къде може да ги е завел. Внимателно ще се добера до това място, за да разбера дали съм права, а след това ще съобщя на полицията.

— Освен това ще вземе и Коди — рече Мигел, който незабелязано се бе изправил на вратата на кухнята. — Разбра ли какво имам предвид, мамо? Няма за какво да се тревожим — гласът му бе леден. — Кога ще вечеряме най-после?

Без да дочака отговор, той излезе.

Мама Роза погледна след него, после се взря в Дъсти и вдигна безпомощно ръце. Мърморейки неразбрано на испански, тя понесе две димящи чинии яхния към трапезарията.

Мигел седна срещу Дъсти. Все още беше раздразнен. Бе от хората, които не се разгневяват лесно, но веднъж ядосани, трудно се успокояват.

Наложи се още веднъж Дъсти да разкаже какво се е случило, когато Кармен, Луиза, помощник-келнерите и момчетата, които миеха чиниите, насядаха около масата.

— Обади се Рамона — обясни накрая Дъсти. — Една нейна съученичка си търси работа, така че утре сутрин и двете ще дойдат, за да може да я обучи. Много ви моля да ме извините, че напускам по този начин.

— Не се притеснявай — рече мама Роза и протегна ръка да погали нейната. — Всичко ще се оправи! Една истинска дъщеря го дължи на баща си, но моля те, не тръгвай сама. Това е работа за полицията, не за младо момиче.

— Познавам каньоните като дланта на ръката си. Мъжете, които вероятно държат в плен баща ми, няма и да ме усетят, че съм там.

— Тя е свободомислеща млада дама, без никакви скрупули, мамо — намеси се Мигел. — Не са й нужни съветите ни. Никой не й е нужен. Извинявай, имах предвид жена, не дама — обърна се той към нея.

Дъсти грабна чашата мляко и отпи с надеждата да скрие обидата и болката, изписани върху лицето й.

— Доколкото си спомням — каза му тя, — за теб дама е всяка жена, която изпитва удоволствие от женствеността си, а този урок аз научих добре — тя замълча, изгледа го многозначително и продължи: — Но не съм съгласна, че една дама трябва да се подчинява безпрекословно на мъжа.

— О, Мигел, какво искаш от нея? — извика Кармен.

— Да спи в леглото му — отвърна вместо него Луиза.

Мигел се намръщи.

— Малко здрав разум и уважение към онзи, който… се тревожи за нея — рече той и се изправи, като остави почти недокосната чинията си с яхния. — Дори и да не е в състояние да отговори на чувствата му.

Дъсти скочи и гневно извика подире му:

— Ако наистина се тревожиш за някого, тогава ще уважаваш поне малко неговото мнение и няма да му нареждаш какво да прави!

Мигел вдигна рамене, но не се обърна. Гневът на Дъсти се изпари така внезапно, както се бе и появил.

— Не се притеснявай — каза мама Роза. — Мигел скоро ще се успокои. Прилича на баща си, упорит и горделив.

Дъсти се усмихна насила.

Цялата вечер се чувстваше крайно напрегната. Беше я страх да се приближи до бара с поръчките за напитки. Сърцето й се свиваше всеки път, щом Мигел я погледнеше.

Когато и последният клиент си тръгна, мама Роза и дъщерите й прегърнаха Дъсти за сбогом и й пожелаха късмет.

— Ще се върнеш ли? — попита я по-възрастната жена.

— Не знам — въздъхна тя и погледна Мигел.

Но той не помръдна. Тя запристъпва безпомощно от крак на крак. Не знаеше какво да каже. Гледаше го и се опитваше да запомни всяка бръчица по лицето му. Тъмната му коса, високото чело, големите тъмни очи, правият нос и извивката на устните му…

— Сигурно ще искаш да си вземеш дрехите.

— Не — поклати глава тя. — Взех ги днес следобед.

Всъщност би желала да не го бе правила. Ако останеха насаме у дома му, може би, би могла да го успокои, да се сдобрят и да се разделят като приятели.

— Довиждане тогава.

Дъсти замря. Как бе възможно сутринта да твърди, че я обича, а сега да я отблъсква така хладно?

— Благодаря ти — каза горчиво тя. — За всичко.

Стоеше безмълвна и го гледаше с надеждата да получи поне искрица топлина, нежност или съчувствие. Но той я гледаше безразлично като непознат. Накрая тя се обърна и си тръгна. Болката в сърцето й се усилваше с всяка стъпка, която я отдалечаваше от него.

Подкара към апартамента, където бе оставила Коди, преди да отиде на работа, и го изведе на разходка. Сложи му каишка. Същата каишка, която бяха купили заедно с Мигел. След това се прибра, опакова багажа си и го натовари на джипа. Написа кратка бележка на собственика, с която го уведомяваше, че освобождава жилището.

Строполи се изнемощяла в леглото, прегърнала Коди. Бе съжалила, че преди сутрешната си експедиция не бе оставила Коди у дома му. Толкова искаше да си намери извинение, за да го потърси. Бе останало нещо недоизказано между тях, нещо недовършено… Болката стана непоносима и тя се разплака. Разплака се за мъжа, чиято любов бе загубила, защото не му бе признала своята.

Коди се притисна към нея и близна лицето й.

— Какво направих? — говореше му тя. — Какво направих…

Не можеше да телефонира и да помоли да започнат издирването на баща й в Моаб. Дори и хората от спасителната служба да се съгласяха, едва ли би могла да им обясни как да стигнат до мястото, където сигурно бе баща й. Бе обещал да прекарат рождения й ден на същото място.

Знаеше, че е там. Бе уверена, че е в състояние да го открие, без да я забележат похитителите му. Ако Мигел бе проявил поне малко разбиране… Ако поне малко я обичаше…

Щеше да намери баща си и да се върне в Пайнкрийк при Мигел. Но беше ли нужно? От самото начало си знаеше, че това тяхното не беше никаква любов — само привличане на противоположности. Сбогуването им бе окончателно.

Поне от нейна страна.

И причината да се противопостави така остро на заминаването й за Юта бе чиста преструвка, целяща да замаскира желанието да му се подчини. Не можеше да живее така. Трябваше да прави това, което смята, че е длъжна да прави.

Но толкова я болеше… Никога вече няма да го види… Няма да чуе гласа му… Да усети топлината на тялото му до своето… О, Мигел…

Тя се въртеше в леглото и повтаряше името му. Бе съжалявала Уейн, когато Рейчъл го напусна, но не бе разбрала болката му.

Сега я разбираше.

Щом се прибере в Моаб, ще отиде при Уейн, реши тя. Ще поплаче на рамото му, както бе плакал и той на нейното. Трябва да свикне да живее без Мигел.

Събуди се с подпухнали и зачервени очи, чувстваше се съсипана, но се надигна и изведе Коди на двора. Прозяваше се и се движеше като замаяна след кучето. Надяваше се, че хладният утринен въздух ще поизбистри главата й, но уви, състоянието й с нищо не се подобри.

Изкъпа се и нахрани кучето, но самата тя не беше гладна. Събра спалния си чувал и огледа празната стая. В мислите й нахлу споменът за онази вечер, когато Мигел я бе придружил до апартамента и със съчувствие бе изслушал историята на живота й. Въздъхна, пое си дълбоко дъх и решително прекрачи прага на жилището.

— Тук! — извика на Коди и той послушно тръгна от лявата й страна. Щом приближиха джипа, песът внезапно затича към него, като лаеше бясно, опрял предните си лапи на вратата. Дъсти се опита да го успокои, но напразно. Тя прехвърли багажа в едната си ръка и се опита да отключи, но вратата се отвори сякаш от само себе си и от кабината се изтърколи Мигел. Беше сънен, косата му бе разрошена, а в ръката си държеше резервните й ключове. От изненада Дъсти изпусна сака.

Ала той се усмихна смутено и тя се хвърли в прегръдките му. Беше полудяла от щастие. Не бе очаквала, че ще го види отново.

— Съжалявам, мила — целуна я той. — Държах се като дете. Радваш ли се, че съм тук?

Тя се усмихна и отново се притисна към него.

— Да — отвърна. — Обичам те! Вече го знам със сигурност.

Той я стисна за кръста и я завъртя около себе си от радост. Коди заподскача около тях, изпълнен с желание да вземе участие в играта.

— И аз те обичам — призна Мигел. — И ще се науча да те възприемам такава, каквато си, както ме посъветва мама Роза — влудяващо независима! А може би ти ще се промениш малко?

Тя колебливо кимна, страхувайки се да не поиска да се откаже от пътуването до Моаб, но думите му я изненадаха.

— Тогава няма да възразиш, ако продължа да ти помагам да търсиш баща си?

— О, Мигел!

Бе едновременно възторжена и притеснена, защото Мигел не умееше да се катери по скалите като нея.

— А работата?

— Мама каза, че ще се справят и без мен. Съпрузите на Луиза и Кармен ще ходят от време на време да помагат в ресторанта. Освен това каза, че без теб ще бъда все намръщен и сигурно ще прогоня клиентите — погали той лицето й. — Както винаги, тя се оказа права.

Дъсти склони глава на рамото му. Дали да приеме предложението му? Макар да не бе специално трениран, Мигел бе в отлична форма. А и начинанието й се видя по-лесно, щом щеше да споделя трудностите с него. Внезапно разбра защо й се бе разсърдил.

— Няма да си го простя, ако ти се случи нещо, Мигел — не скри тя притесненията си.

— Да не стъпя накриво? — бе разбрал причината за тревогите й.

— Трябва да ми обещаеш, че ще ме слушаш. Ще ти намеря екипировка от едни приятели. Катеренето не е шега работа.

— Ти не само си независима, а и тиранин! Ще тръгваме ли?

Натовариха всичко в джипа. Коди се качи на задната седалка. Дъсти седна на шофьорското място, но не включи двигателя. Не бе доволна от това, че не й отговори.

— Ако не можеш да вървиш бързо, ще те изоставя, да знаеш…

— Няма да го направиш. Нали ме обичаш!

— Май не разбирам какво общо има любовта с работата.

— Общото е това, че след като приключим с тази история, ще се оженим, ще си народим деца и ще заживеем щастливо.

Дъсти рязко натисна спирачките.

— Къде? — Тя облещи очи в недоумение. — Къде ще живеем, глупчо? Ще оставиш ли ресторанта и семейството си, за да дойдеш с мен в Юта?

— Аз не съм просто барман, Дъсти — изненадата му бе красноречив отговор. — Помагам на мама и един ден той ще бъде мой… и на моите деца. Как бих могъл да напусна?

— Знам — промърмори тя, забила поглед право пред себе си. — Но така няма да стане.

— Толкова ли е ужасно да живееш в Пайнкрийк?

— В началото, може би не. Но след година, две? Не знам. Ти имаш нужда от съпруга, която ще се чувства доволна да си седи у дома, а аз ненавиждам този начин на живот. Затова напуснах майка ми, още щом станах на осемнайсет. Обичам те, но…

— Замълчи! — Той притисна показалец до устните й. — Щом има любов, всичко си идва на мястото. Малко по малко. Не можем да имаме всичко наведнъж.

— Да… — тя бе поразена от търпението му, взе ръцете му в своите и целуна дланите му. Бе свела очи и не можа да види тревогата в неговите.

По пътя към Моаб Мигел не спираше да се възторгва от промените в природата с настъпването на есента. Караха през известната с огромните си иглолистни дървета местност Флегстаф, после прекосиха резервата „Навахо“ и североизточната граница на Аризона. Дъсти непрестанно му показваше разни забележителности и му разказваше подробности.

Мигел я слушаше и я наблюдаваше. Тя беше изтъкана от противоположности. Безгрижните лета, прекарани с баща й, бяха контрапункт на училищните месеци, когато я учеха да се държи като дама. Дванайсет години по възрастна от най-големия й природен брат, след училище Дъсти бе помагала на майка си в готвенето и отглеждането на бебетата.

— Щом настъпваше пролетта, мама започваше да ми опява. Изпитвах чувство на вина. Как можех да искам да отида при татко, щом тя имаше нужда от мен? Тя обичаше да домакинства и очакваше от мен същото. Искаше да приличам на нея. Но аз не бях и не исках да съм такава. Всеки път, когато се връщам на изток, се чувствам така, сякаш отивам в затвора.

— Не мислиш ли, че грижите за нашия дом и за нашите деца ще бъдат по-различни?

— Сякаш слушам майка си.

— Освен това аз умея да готвя и да домакинствам, Дъсти.

— Знам — меко отговори тя. — Наистина искам да бъда с теб. Но какво ще стане, ако след време се почувствам като в капан? Ще бъда нещастна, а и ти няма да се чувстваш добре. И тогава ще се намразим. Както стана с родителите ми. Татко се опита да се застои на едно място, но не можа.

— Ти не си мъж.

— Не, но съм негова дъщеря.

Мигел замълча. Не знаеше какво да й отговори. Разбираше опасенията й, но не смяташе да се предава. Обичаше тази сексапилна свободомислеща млада жена и вярваше, че ще съумее да я убеди да живеят заедно.

Но как?