Шерън Мейн
Верен ход (10)

Десета глава

На следния ден издирването бе толкова безуспешно, колкото и предния. Дъсти удържа на думата си и отиде с Мигел в ресторанта. Щом влязоха, цялото семейство ги наобиколи. Дори Рамона беше дошла по-рано.

Най-напред заговори мама Роза:

— Прочетохме за баща ти във вестника. Всички знаем какво означава да загубиш любим човек. Много, много съжаляваме.

Тя прегърна Дъсти, след това вдигна крайчеца на престилката си и избърса очи.

— Полицията е обявила награда, ако някой съобщи нещо по случая — уведоми я Рамона. — Сигурна съм, че ще го открият. Ако не си в състояние да работиш, аз съм насреща.

Дъсти не можа да продума и когато Кармен и Луиза й изказаха своето съчувствие и я прегърнаха. Дори момчетата, които миеха чиниите, й казаха по две-три успокоителни думи.

Развълнувана от вниманието им, Дъсти мъчително преглъщаше. За жена, която ненавижда плача, по ирония на съдбата бе докарвана до сълзи неколкократно през изтеклата седмица.

— Благодаря ви — успя да промълви накрая и потърси ръката на Мигел.

— Синът ми — рече на испански мама Роза с очи във вплетените им ръце, — успокоява ли те?

— Пита как се държа с теб — обясни й Мигел.

— Добре — отвърна Дъсти, уверена, че възрастната дама бе доловила промяната в отношенията им. — Мигел ми оказва всестранна помощ.

— Добре — мама Роза избърса ръце в престилката си. — Като най-голям от децата ми, той наистина разбира какво означава да загубиш любимия си баща. В такива трудни мигове едно момиче има нужда от сърцето на някой силен мъж.

— Много съм му благодарна — изчерви се Дъсти при спомена за всичките милувки, с които я бе дарил.

— А сега трябва да се нахраниш и да ни разкажеш всичко — мама Роза я поведе към масата. — Но както каза и Мона, не си длъжна да работиш, ако не си в състояние.

— Ще работя — обърна се Дъсти към Рамона. — Ти трябва да учиш.

— Толкова си силна, Мигел има нужда от момиче като теб.

През следващите дни Дъсти разбра, че мама Роза я бе приела за член на семейство Сантяго. Както бе предрекъл Мигел, работата я успокояваше и тя забравяше, поне за няколко часа, грижите си. Но за съжаление, по никакъв начин не можеше да си обясни изчезването на Джек и с всеки изминал ден страховете й нарастваха. Няколко души се обадиха, след като излезе съобщението в пресата, но разказите на всички бяха свързани с времето, когато бе живял в къмпинга.

Щом се връщаха, всеки ден мама Роза излизаше пред вратата на ресторанта и острите й очи прочитаха съобщението в очите на Дъсти. Тя я прегръщаше и я повеждаше навътре да я нахрани. Дъсти подозираше, че дължи вниманието на мама Роза не само на симпатия, а по-скоро на нейното одобрение на любовта между нея и сина й.

Дори и да искаше да я запази в тайна, не би могла. Те не само пристигаха и си тръгваха заедно, но Мигел не пропускаше нито една възможност да бъде близо до нея. А и тя не можеше повече да отказва да приема галантните му жестове, когато задържаше вратата, за да мине или стоеше прав, докато тя не заемеше мястото си на стола. Той правеше всичко това толкова естествено, че скоро тя свикна да приема вниманието му с мила усмивка и благодарност.

Започнаха да й правят и различни подаръци — соли за вана, лосион и парфюм от мама Роза, бельо от Кармен и Луиза.

— Трябва да се поглезиш малко — казаха й те. — Това поддържа духа на жената.

Мигел бе очарован от коприната и дантелите, които откри същата нощ по тялото й. Тя го дразнеше, че не разбира радостта му, след като веднага сваля всяко парче плат от нея. И все пак тя бе открила ново удоволствие и забавление.

Меката милувка на коприната до кожата… загоряла на слънцето и поддържана с крем. С Мигел тя откри цял един нов свят — този на секса и разбра, че собственото й тяло може да бъде извор на безкрайно удоволствие.

В петък, когато Рамона дойде на работа, веднага забеляза промяната у Дъсти.

— Изглежда връзката с Мигел ти се отразява чудесно — каза й тя, щом останаха насаме.

— Имаш право. Той е прекрасен мъж — рече тя и за да избегне гримасата на Рамона, се престори, че старателно сгъва салфетки.

— Ще дариш ли брат ми със синове, които да продължат името Сантяго? — тихо попита на испански момичето.

Дъсти я изгледа подозрително.

— Думите ти приличат на онова, което ми говори майка ти, толкова много, че чак ме е страх да те попитам какво значат.

— Мигел е последният мъж, който носи името на семейство Сантяго. Чудех се дали ще го дариш със синове. Мама ще бъде много щастлива — усмихна се Рамона в очакване на отговор.

— Малко раничко е да се говори за женитба — измърмори Дъсти. — Още повече за деца, не мислиш ли?

— А за любов?

— И за нея. Та аз го познавам само от няколко седмици! — Дъсти не смееше да вдигне очи от салфетките.

— Не признаваш ли любовта от пръв поглед?

— Няма такава.

— Сигурно някой ти го е внушил?

— Родителите ми — кимна Дъсти. — Никога не биха се оженили, ако мама не е очаквала бебе. Бях свидетел на не една словесна битка помежду им на тази тема и смятам, че между мъж и жена трябва да има нещо повече от сексуална връзка. Майка ми и баща ми се извиняваха с мен, но щом тръгнах на училище, мама реши да застави баща ми да промени начина си на живот. Той не можа и тя един ден ме взе със себе си и го напусна. А едно дете се нуждае от сигурност и закрила.

— Не мислиш ли, че майка ти е била права?

Дъсти замълча. След дългите години на пререкания с майка си тя за пръв път се опита да се постави не нейно място. Опита се да си представи какво би чувствала, ако има дете.

— Сигурна съм, мога да я разбера, но… — гласът й пресекваше от вълнение. — Никога, освен при баща ми не съм се чувствала по-защитена и по-закриляна. Той…

— … те обича — завърши вместо нея Рамона и Дъсти премигна, за да спре сълзите си. — Не е нужно да говориш за това. Разбирам те.

Но Дъсти изпитваше нужда да говори.

— За мен винаги имаше усмивка… и приказка. Винаги е намирал подслон, дрехи и храна. При това не живеехме близо един до друг…

— За баща си говориш, нали? — прегърна я мама Роза.

Дъсти кимна.

— Продължавай! — каза й тя и я притисна към себе си.

— Той можеше да се справи с всичко… Но просто не понасяше мисълта да бъде затворен в някоя канцелария като в клетка. А за мама това означаваше, че е неспособен да ни осигури защита и закрила. Много е сръчен и находчив. Винаги успяваше да си намери някаква работа, косеше сено в парка или нещо подобно…

Дъсти не съзнаваше защо толкова й се искаше тези две жени да възприемат баща й според нейната гледна точка, не според тази на майка й.

— Той е честен и с чувство за отговорност. Никога не пропускаше да плати издръжката или самолетния билет, когато ходех при него през лятото. Но никога не е печелел много, това е истината.

— Майка ти затова ли се разведе с него? — попита мама Роза.

— Каза, че начинът му на живот не подхожда за едно нормално семейство.

— Тя е постъпила така, както е смятала, че ще е най-добре за двете ви — предпазливо изрече мама Роза. — Но щом той се е грижел за теб и ти е осигурявал всичко необходимо, не мисля че е била права. Убедена съм, че щом обичаш някого, то е заради него самия, такъв какъвто е, а не какъвто искаш да бъде.

— Мамо, ти вярваш ли в любовта от пръв поглед? — попита Рамона.

— Как можеш да обичаш някого, щом не го познаваш? — поклати глава Роза.

— А ако се познавате, но ти търсиш нещо различно в живота си? — попита я Дъсти.

— В такива случаи човек прави компромиси, защото разбира, че най-силно желае да живее с човека, когото обича. И дано никога не съжалява за това — рече тя и се обърна назад. — Луиза вече подрежда една от масите на Рамона. Време е да се залавяме за работа.

— Мамо Роза — спря я Дъсти, — откъде знаеш, че любовта ще продължава вечно и си струва компромиса?

— Трябва да повярваш в себе си и в… — Тя мило се усмихна — … в мъжа, когото обичаш. Не се тревожи. Моят Мигел ще се грижи добре за теб и за децата ти — потупа я тя окуражително по бузата и се върна в кухнята.

Изглежда, очакват само аз да направя компромис, възнегодува Дъсти. Беше свикнала да се грижи за себе си, а Мигел вече бе показал склонност да й нарежда какво да прави и какво не, наричайки това „закрила“. Склонността можеше да се превърне в постоянно поведение при евентуална женитба.

Дали любовта можеше да компенсира загубата на независимостта?

Спомни си за Уейн и болката, която го измъчваше цяла година след като Рейчъл го напусна. Това ли я чакаше и нея, ако се върне в Моаб?

Трябваше да намери отговорите. С всеки изминал ден вещите й в къщата на Мигел се увеличаваха. Постепенно бе пренесла почти всичко. А само преди час, когато тръгваше с джипа за работа, той й предложи да освободи апартамента си.

Не й поиска нищо в замяна, нито пари, нито любов. Само каза, че ако пожелае да наеме друго жилище, хазаинът й по всяка вероятност няма да разреши да вземе кучето със себе си, а дори и да се съгласи, Коди едва ли ще има двор за игра.

Все прекрасно обмислени аргументи. Ако имаше къде другаде да отиде, не би се чувствала зависима от него. Не че не искаше да живеят заедно. Но означаваше ли това, че го обича?

— Клиентите те чакат — прекъсна мислите й Рамона. — Остави мечтите и се залавяй да изкараш малко пари.

На другия ден Мигел не поднови разговора за преместването. Издирването на Джек Роуз продължаваше повече от седмица. Сержант Кели разшири обхвата на търсенето дотолкова, че се наложи шерифът да отпусне и хеликоптер. Джиповете бяха стигнали до непроходими местности. Том Пауъл арестува неколцина бракониери, но нито един не бе виждал Джек.

Следващия понеделник Дъсти и Мигел отидоха до лагера, но го завариха опустял. Край малък огън седяха само двамина и грееха ръцете си. През пушека тя различи чертите на сержант Кели и помощник-шерифа Том Пауъл. В задълженията им влизаше да останат в лагера, докато не се завърне жив и здрав и последният участник в издирването.

— Съжалявам, че закъсняхме — скочи Дъсти от джипа и се приближи до тях. Те не помръднаха, само пъхнаха ръцете си в джобовете и я погледнаха мълчаливо. Нещо бе станало! Тя трескаво се огледа в очакване да види, не дай боже, тялото…

— Кажете ми! Без заобикалки!

Мигел стисна раменете й и я побутна към мъжете.

— Прекратявам издирването — заяви направо полицаят. — С помощта на хеликоптера претърсихме стотици мили. Не го открихме нито наоколо, нито…

— Значи е мъртъв — грубо го прекъсна Дъсти. — Това си мислите, нали?

Съзнаваше, че гласът й звучи истерично, но не я бе грижа.

— Дъсти — плъзна Мигел ръка по кръста й, но тя го отблъсна.

— Помислихте ли, като решихте да се оттеглите? Не ви интересува, че някъде наоколо има човешко същество — гневно посочи тя с ръка планините.

— Съжалявам, Дъсти — меко каза сержант Кели. — Той е изчезнал от почти шест седмици. Ще продължаваме да публикуваме съобщения в бюлетина на полицията, но не може повече да задържаме толкова хора — посрещна той разгневения й поглед. — Направихме това, което зависеше от нас.

Той се обърна и се отдалечи. Тя умолително изгледа Том Пауъл, но и той тъжно поклати глава.

— Бих искал да можехме да направим повече, но ни остава надеждата някой ден той да слезе от планината и да ни засрами.

— Благодаря ви — обади се Мигел, тъй като Дъсти не продумваше. — Благодаря ви за всичко, което направихте. Предайте благодарностите ни и на сержант Кели.

Том кимна и потупа Мигел по гърба. Обърна се към Дъсти, но тя сведе очи и скръсти ръце пред гърдите си.

— Грижи се за нея — рече Том на Мигел. — Тя има нужда от теб.

Мигел чакаше търпеливо, докато Дъсти стоеше неподвижно, вперила очи в огъня. Чакаше я да се обърне. Щом го стори, той обви с ръце кръста й и я придърпа към себе си. Поне приемаше ласките му. Тръпки разтърсиха тялото й.

— Да си вървим у дома — каза й нежно той.

Тя го погледна, сякаш пробудена от дрямка.

— Баща ми е някъде там… — очите й блуждаеха между сенките на дърветата. — Ще го намеря!

— Вече е тъмно — и той намираше по-нататъшното търсене за безполезно, но не смееше да го изрече на глас.

Загаси огъня и я поведе към джипа. Помогна й да се качи в кабината и се настани зад волана. Тя му подаде ключа.

Когато се прибраха, Дъсти се движеше автоматично, като робот. Нахрани Коди и го погали. Предложи да помогне при приготвянето на вечерята и наряза зеленчуците, които той бе набрал. Нахрани се автоматично, благодари му, отнесе съдовете в машината за миене на чинии и заяви, че отива да се измие, а после си ляга.

Мигел се поколеба, но я последва и застана пред вратата на банята. Предположи, че подобно на ранено животно, тя търси усамотение. Леко открехна вратата, но освен шума от течащата вода не чу никакъв звук.

Облегна се на вратата и зачака. В този миг той мразеше Джек Роуз, ненавиждаше го заради страданията, които причиняваше на дъщеря си.

Бе преживял тежко загубата на собствения си баща, но всичко бе станало изведнъж. Целувка за сбогом сутринта с обещание за подарък вечерта. И телефонният звън след обяд.

Но Джек може би не бе имал време да се сбогува… Оставаха само тъгата, съмненията и въпросите, на които никой не можеше да отговори…

Щом спря шуртенето на водата, Мигел затвори вратата и се отдалечи. Все още се бавеше нещо. Предположи, че тя продължава да обмисля планове как да намери баща си, като таи надежда, че ще й хрумне нещо.

Мигел приседна на ръба на леглото. Част от него се възхищаваше на силата й, а другата го караше да скочи, да я разтърси и да я накара да прозре, че баща й е мъртъв. Бе се уморил да прекарва дните си в безполезно бродене из горите. Щом петдесет души не можаха да открият Джек Роуз, как можеше да вярва, че баща й е още жив?

Мигел бе нетърпелив да задълбочат връзката си. Чувствата му бяха станали по-дълбоки и той искаше да разбере дали той има същото значение за нея, каквото тя имаше за него. Искаше да се облегне на рамото му и да му позволи поне да я успокоява, докато плаче.

Трябваше да измисли начин да я накара да приеме загубата и да продължи да живее нормално. С него.

— Чакаш ли ме? — появи се на вратата на спалнята тя, облечена в огромна фланелка. — Ако знаех, щях да побързам.

— Няма нищо спешно — не забеляза следи от сълзи. Очите й бяха сухи, макар и зачервени.

— Аз съм добре, Мигел. Не е нужно все да обикаляш около мен. Разочарована съм, че сержант Кели прекрати издирването, но не съм се предала.

— Може би той има право — изрече Мигел едва чуто.

Очите й се разшириха и тя затаи дъх. Той се изправи и се приближи, но тя не му позволи да я докосне.

— И ти ли? И ти ли смяташ, че просто трябва да изоставя всичко?

— Какво би могла да направиш сама там, където петдесет души не се справиха?

— Ще измисля нещо — упорстваше Дъсти, макар да нямаше никаква идея какво би могла да направи.

— Почини си няколко дни. Да се наспим утре и после ще отидем с колата в някое пусто местенце. Ще се попечем на слънце, ще оставим вятърът да си поиграе в косите ни… — тя не го погледна, но поне го слушаше. Мигел се окуражи. — Можем да си вземем храна и да си направим пикник.

— Ще си помисля — наведе се тя и го целуна по челото. След това се мушна в леглото.

Мигел бързо се изкъпа, но когато влезе в спалнята, Дъсти вече спеше. Той легна до нея и я целуна. Надяваше се, че утрото ще излекува болката й.

Мигел не знаеше от какво точно се пробуди. Просто усети, че Дъсти не е до него. Тя тъкмо излизаше от банята. Беше призори и светлината проникваше през леко дръпнатите тежки кадифени завеси. Дъсти бе напълно облечена.

— Какво ще правиш?

— О, ти си буден!

— По дяволите! Къде си тръгнала? — той стана и й препречи пътя.

— Ще отида до къмпинга на татко. Сигурно съм пропуснала да забележа нещо.

— И смяташе да се измъкнеш, без да ми кажеш?

— Щях да ти оставя бележка.

— Бележка! — ръцете на Мигел се свиха в юмруци. Той гневно удари вратата. — Не ти ли мина през ума, че ще се тревожа за теб?

— Мога да се грижа сама за себе си. Защо да те безпокоя? Помислих, че е по-добре да те оставя да поспиш.

Искреното й учудване го вбеси.

— Защото те обичам, затова се притеснявам! И каквото и да е станало с баща ти, не желая да ти се случи нещо лошо. Нали казваше, че можел да се грижи за себе си, а ето на — изчезнал е от почти месец! — избухването му я изненада. Той нямаше право да обвинява баща й. — Какво мислиш ти казвах на испански, когато се любехме? — Мигел не понасяше тишината. — Че те обичам. Никога не съм казвал тези думи на друга жена. — Той замълча, молейки се тя да се приближи до него и да приеме обичта му, но Дъсти остана неподвижна. — Кажи нещо, моля те!

— Аз… не знам какво да ти кажа, Мигел — затрепери гласът й.

Тя прекоси стаята и седна на леглото.

— Защо не ми кажеш, че и ти ме обичаш? — прегърна я той.

Очите й бяха огромни, но в тях нямаше и следа от радост заради признанието му, както се надяваше. Само несигурност.

— Не знам какво точно представлява любовта между мъж и жена — прошепна тя. — Наистина сме близки, Мигел, но точно сега единственото, за което съм в състояние да мисля, е баща ми. Трябва да изляза и трябва да съм сама.

Мигел поклати глава горчиво. Най-сетне бе намерил жена, която би могъл да обича до края на дните си, а тя му бе заявила, че са близки, но… Каква ирония!

Мона май щеше да излезе права, че този път той щеше да е раненият. Бавно пусна Дъсти и се извърна.

— Всичко ще бъде наред. Моля те, не се тревожи за мен. Ще взема Коди.

— Чудесно — изсмя се той остро.

— Мигел…

Той отиде до прозореца и грубо изкрещя:

— Тръгвай! Прави каквото искаш!

И тя излезе.