Шерън Мейн
Верен ход (7)

Седма глава

— Искам да се любим — тихо рече Дъсти и извърна лице от екрана на телевизора.

Мигел седеше на другия край на канапето. Коди се бе проснал помежду им с глава върху скута й. Бяха вечеряли и бяха почистили кухнята. Тя не можеше да се концентрира и да гледа спокойно филма. Мислите й тревожно блуждаеха ту около баща й, ту около Мигел.

Мигел бавно се обърна към нея. Въпреки откритото й предложение, тя не посмя да срещне погледа му. Следеше адамовата му ябълка, която се движеше нагоре-надолу.

— Сигурна ли си, че тъкмо това искаш? — бе предрезгавял.

— Да, сигурна съм.

В този миг го погледна открито. Очакваше да я целуне, но той не помръдна. Дали не бе сгрешила? Може би не я желаеше?

Мигел бавно се изправи и протегна ръка.

— Да вървим, скъпа.

С усмивка Дъсти плъзна длан в неговата. Коди се накани да я последва и скочи от канапето.

— Чакай тук! — заповяда му Мигел и двамата забързаха нагоре по стълбите, но Коди сякаш не разбираше от дума и ги последва.

Влязоха в спалнята и Мигел запали нощната лампа. Покани с жест Дъсти на леглото. Тя стоеше и мълчаливо го наблюдаваше как просва една завивка на пода, за да легне кучето. Дъсти започна да съжалява за прибързаното си решение. Цялата трепереше. Мигел се приближи и пое лицето й в ръце.

— Не съм много опитна — сведе тя поглед смутено.

— Не съм и мислил, че си — повдигна той брадичката й и я целуна. — Плени ме в мига, в който те видях. Изглеждаше силна и уязвима едновременно и още щом целунах ръката ти… Странно, но се почувствах неуверен…

Той обсипа лицето й с целувки, но Дъсти не отвори очи.

— Всеки път, щом се опитвах да флиртувам с теб, от погледа ти струеше такава невинност и смущение, въпреки че се правеше на силна и независима…

— А аз не знаех какво да си мисля за теб — чак сега го погледна тя. — Реших, че си от онзи тип… „ресторантски Ромео“, който опитва късмета си с всяко ново момиче.

— Пожелах те още в първия миг — каза Мигел сериозно. — Но трябва да знаеш, че не съм плейбой или както там ме нарече… Чувствата ми са нещо повече от мимолетен флирт. Не спя с всяка срещната, Дъсти!

— Вярвам ти.

— Прекрасно! Очите ти са с цвят на разтопен шоколад, знаеш ли? — прошепна той и отново я прегърна, — а косата ти е тъй златиста, като карамел… — прокара той пръсти през нея.

Докосването му предизвика тръпки на желание, които я разтърсиха. Мигел плъзна ръка под хавлията й.

— И кожата ти е прекрасна — шепнеше той. — Матова, кадифена… — хавлията й се свлече на пода и той я притисна към себе си. — А гърдите ти…

Дъсти усети как зърната им се втвърдяват под пръстите му. Започна да разкопчава едно по едно копчетата на ризата му, след което разкопча и ципа на джинсите му.

На фона на загорялата от слънцето кожа се открояваха слиповете му. Но това, което я порази, бе гледката на мускулестия му гръден кош, сякаш изваян от скулптор — толкова бе съвършен. Увлечена да го съзерцава, тя не отвърна на ласките му. Инстинктивно прозрял нуждата й да проучи тялото му, Мигел стоеше спокоен под тръпнещите й пръсти, които се спуснаха от раменете по гърдите му. Щом докоснаха стомаха му, Мигел рязко си пое дъх, протегна ръце и я притисна силно. Целуна я и потърка бедра в нейните. Положи я на леглото и почувства силния й копнеж да бъде обладана на мига. Той се отпусна върху нея, като не спираше да я целува в упоение. След миг се отдръпна и свали слиповете си.

Леглото бе широко и те се търкаляха от единия до другия му край, преплели тела, изгарящи от желание. Дъсти простена от напрежението, което усещаше. Мигел протегна ръка към нощното шкафче и издърпа чекмеджето. Дъсти целуна гърба му и той се извърна. Отново я покри с тялото си и пъхна крак между бедрата й, като страстно я милваше. Започвайки от шията й, устните му се спуснаха надолу и я обсипаха с най-интимни целувки. Дъсти застена от удоволствие, като се молеше по-бързо да проникне в нея и да утоли страстта й.

Не намираше нужните думи, за да изрази молбата си, но Мигел, сякаш прочел мислите й, приседна и разкъса целофанената опаковка на презерватива, който бе измъкнал от чекмеджето.

Проникна в нея бавно, но тя го притисна силно към себе си и двамата се сляха в единен ритъм. Вълните на страстта ги заливаха, сякаш щяха да ги пометат в безпаметното им неутолимо желание. Дъсти извика името му, а той замря за миг, пулсиращ в нея, споделил несравнимото удоволствие с нейното.

Шептейки на испански неразбрани думи, Мигел се отдръпна встрани и се отпусна до нея, отметнал глава. Дишането им постепенно се успокои. Тя положи глава върху широките му рамене. Усещаше се лека като перце. Усмихна се щастливо.

— Представи си, ако съм вампир… — изви вежди тя и облещи очи, протягайки устни към врата му, след което се разсмя звънко.

Мигел отвърна на шегата й и изпъна врат.

— Госпожице, можете да правите с мен всичко, което пожелаете. Ваш съм!

Дъсти понечи да се хвърли върху него, но в този миг той се измъкна от леглото и тя разочаровано въздъхна. Явно не му се играеше.

— Не ставай, ей сега се връщам — целуна я по върха на носа той и влезе в банята.

— Та докъде бяхме стигнали? — появи се той само след миг и се пъхна под завивките.

— Ти изцяло зависиш от моята милост — побърза да се приюти в прегръдките му тя.

— Да-а-а — въздъхна Мигел доволно. — Харесвам жените, които се смеят в леглото.

Дъсти отново се разсмя.

— Не мога да спра — призна тя. — Помислих, че си се обидил.

— Да се обидя? Защо? Когато човек се люби, би трябвало да е щастлив.

— Не мога да кажа, че преди съм се чувствала много щастлива — престори се Дъсти, че приема мнението му. — Но тъй като ти си експертът, по-добре знаеш.

— Експерт?! Да-а-а — развеселен заудря той с юмрук гърдите си.

— Макар че опитът ми не е толкова богат, че да съм абсолютно сигурна.

— Тези неща се усещат, скъпа!

— Дори и така да е, понякога една прекрасна любовна нощ може да е просто щастлива случайност.

— Може и да си права.

От изненада Дъсти премигна.

— Вероятно трябва да опитаме отново, за да разберем истината — продължи той.

— Но само за да сравним резултатите — съгласи се Дъсти и Мигел сериозно кимна.

— Готов съм да понеса страданията в името на експеримента!

 

 

Дъсти се пробуди, преди да се съмне. Измъкна се от леглото, отиде в банята и се изкъпа. Чувстваше тялото си олекнало, различно отпреди. Усмихна се при спомена за изтеклата любовна и чувствена нощ и разтърси глава. Новият ден принадлежеше на баща й.

Щом излезе от банята, Коди се приближи до нея и я близна, за да я поздрави. Мигел още спеше. Тя приседна до него, изпълнена с обожание и гняв едновременно, защото искаше да се събуди. Косата му се открояваше в ярък контраст върху белотата на възглавницата, а ръката му бе протегната върху нейната част от леглото. Коди сложи лапа върху рамката на леглото и доближи муцуната си до лицето му. Мигел промърмори недоволно и се зави през глава. Коди излая.

— Какво по дяво… — Мигел седна в леглото. Замрежените му от съня очи се спряха на Дъсти, а после и върху Коди.

— Би могла да измислиш по-добър начин, за да ме събудиш — оплака се той. Излегна се и погали кучето, което лизна бузата му. — Говорех на стопанката ти.

Дъсти се усмихна и поклати глава.

— Време е да вървим.

— Къде? Та слънцето още не е изгряло.

— Сержант Кели каза, че ще започнат издирването щом пукне зората. Не искам да ги изпусна, а трябва да се отбия до апартамента и да се преоблека.

— Мислех си, че ще могат да се справят и без нас — внимателно изрече Мигел.

— Това означава ли, че не искаш да дойдеш? — Дъсти се постара гласът й да не издаде чувствата й, но бе вбесена. Дали все пак нямаше да се окаже, че първоначалното й мнение за Мигел е вярно? Нима, след като я бе повалил в леглото си, възнамеряваше да си измие ръцете и да се отърве от нея?

— Нямах това предвид — той се размърда и завивките се смъкнаха от тялото му. Дъсти не издържа и протегна ръка, за да го погали. Кръстоса ръце пред гърдите си.

— Сержант Кели има моя телефонен номер, както и твоя — отбеляза той. — Щом разбере нещо, ще се обади. Знам, че е трудно да седиш и да чакаш, но това е най-доброто, което можем да направим. Ние не сме професионалисти и само ще им пречим да си вършат работата.

— Говори за себе си — гласът й прозвуча хладно. Нямаше намерение да прекара целия ден в леглото, вместо да търси баща си. — Аз не само имам професионална подготовка за подобни спасителни операции, но вероятно знам и много повече от сержанта за оцеляването в дивата природа. Можеш да си поспиш. Съжалявам, че те събудих — тя тръгна към вратата.

— Чакай! Да си направим по едно кафе и да поприказваме — Мигел скочи от леглото, настигна я и я хвана за ръката. Тя се опита да се освободи, но не можа.

— За какво да приказваме? — просъска му. — Ти не искаш да дойдеш и аз не те обвинявам. Да се друсаш по неравните пътища не е развлечение за никого. Оценявам високо вчерашната ти помощ, но и не очаквам нищо повече.

Това си беше лъжа и тя го съзнаваше. Не само предполагаше, че няма да я изостави и в този ден, но и разчиташе на присъствието му.

— Не съм казвал, че не искам да дойда — възрази Мигел. — Нека се облека и докато пием кафе, ще ти обясня всичко.

Дъсти нетърпеливо го изчака да обуе слиповете си, да си сложи ризата и джинсите, а след това го последва в кухнята на долния етаж. Седна мълчаливо до масата, а Мигел приготви кафето. По нейното мнение губеха напразно ценно време.

— Ще ме откараш ли поне до дома, та да си сложа чисти дрехи? — попита го, щом той постави пред нея чаша кафе.

— Разбира се — той се настани от другата страна на масата. Тя отвърна очи. Разкопчаната му риза й напомняше за миговете на интимна близост… и за глупостта й да му се довери. — Не мисля, че трябва да участваш в издирването.

Дъсти застина и бавно остави чашата, която бе приближила до устните си.

— Много мислих снощи — продължи Мигел. — Разбирам колко много искаш да намериш баща си, но не знаеш в какво състояние е той. Не би ли искала да запазиш спомена за него от последната ви среща, вместо да видиш онова, което спасителният отряд би могъл да открие?

— Той е жив! — Дъсти гневно удари с юмрук по масата. Кафето се разля. — Не си прави труда да си търсиш глупави извинения. Не си длъжен да идваш. Мога и сама да се справя — тя стана.

Мигел също се изправи, хвана я за раменете и я накара да седне на мястото си. Тя го гледаше.

— Знам добре какво означава да загубиш баща си — каза й. — Моят бе изхвърчал през предния прозорец на колата. Мама настояваше тя да го идентифицира и години наред след това имаше кошмари. Не можеш ли да проумееш, че се опитвам да те защитя?

— Нямам нужда от защитата ти — извика Дъсти. Ако баща ми е мъртъв, бих искала да знам как е умрял. Не съм пеленаче, нито дамичка, към която трябва да се отнасят така, сякаш е расла в саксия. И това, че съм била в леглото ти, не ти дава право да ми нареждаш какво да правя!

Колкото повече растеше гневът на Дъсти, толкова по-спокоен ставаше Мигел.

— Не, ти си крайпътно цвете, красиво на вид, но с много остри бодли.

— Какво значи това? — Дъсти прие с подозрение промяната в настроението му.

Той я привлече към себе си.

— Не се дърпай! — прошепна й. — Това означава, че ти си победителят. Ще отидем да помагаме в издирването, но ти няма да ходиш никъде без мен. Ясно ли е?

— Защо? — стъписана от обрата на нещата, тя се вкопчи в него.

— Защото искам да съм до теб, ако новините са лоши.

Дъсти занемя, не знаеше какво да каже и затова се надигна леко на пръсти и го целуна.

— Трябват ми точно пет минути, за да взема един душ, и тръгваме към апартамента ти, за да се преоблечеш и потегляме. Така добре ли е?

— Страхотно — Дъсти още не бе дошла на себе си. Бе спечелила спора, но знаеше, че е загубила битката.

 

 

Макар че розови и златни отблясъци прорязваха хоризонта, когато Мигел зави по Форест Сървис Роуд, той продължаваше да се движи със запалени дълги светлини. Напрежението на Дъсти бе повече от осезаемо. Бе се привела напред, стиснала облегалката, сякаш можеше само с усилията на желанието и волята си да увеличи скоростта. Но Мигел шофираше внимателно, тъй като не познаваше пътя. Често клоните на дърветата шибаха в предното стъкло на камиона и засенчваха и без това приглушената светлина на настъпващото утро.

Лицето на Дъсти, озарено от светлините на таблото, издаваше безпокойство и нетърпение. Бе изчезнало прекрасното чувство на любовните преживявания от предния ден.

Бяха се отбили до апартамента й, където тя се преоблече в дънки, риза и удобни за катерене ботуши. Мигел прекрасно разбираше нетърпението й да открие баща си, но не бе в състояние да проумее защо тя свързва това с необходимостта да изостави него самия.

За утешение тя би се обърнала по-скоро към Коди, отколкото към него. Бе предположил, че Коди ще се чувства по-добре, ако остане в неговия двор, но тя бе настоявала да го вземат и той, отново се бе предал. За разлика от другите жени, с които се бе свързвал преди, Дъсти не полагаше никакви усилия да му доставя удоволствие и това определено го дразнеше.

Кучето бе легнало между двамата, с глава върху скута й. Тя не отделяше очи от пътя пред себе си, но непрестанно го милваше. Когато Мигел протегна ръка към нейната, с нетърпелив жест тя я отхвърли и отново замилва животното.

Не мислеше, че жестът й е преднамерен, но се почувства засегнат. Навеждаше на някои неприятни мисли. Не го ли използваше? Бе го обвинила, че бил решил да й помогне, само и само да я вкара в леглото си. А той би се хванал на бас, че е легнала с него, за да му се отплати.

Не бяха приятни тези мисли. Никак. Но пък и не я познаваше добре. Това бе и проблемът, нарушил интимността им. И все пак… Привличането, магнетизмът помежду им бе така силен… Поне от негова страна.

Дали мълчанието й не бе знак, че съжалява? И тази идея не му се понрави. Просто не я познаваше и не знаеше какъв е начинът й на мислене. Бяха двама чужденци. Но това, закле се той, щеше да се промени.

— Давам паричка, за да узная мислите ти.

Тя трепна. Гласът му прозвуча чужд и непознат, дори и за неговите уши.

— Мисля си, че татко е някъде там, ранен… Сигурно се притеснява за Коди — гласът й бе пресеклив. — Колко ли време е сам? Колко може да издържи?

Не много, помисли си Мигел.

— Той има спален чувал и раница — Мигел спомена и двете неща, които бяха от особена важност за нея и вероятно поддържаха надеждата й. Отново протегна ръка към нейната.

— Да — този път тя не я издърпа и потъна в мълчание.

Мигел не я притесняваше. Отговорът й му подсказа, че утрото бе утроило грижите й. Неговото притеснение му се струваше необичайно. За него Дъсти не бе една интересна жена, бе жена, за която той искаше да се грижи, която искаше да защитава. Искаше да се облегне на него, да почувства нужда от помощта му, както и да го пожелае като мъж.

Това също не бе обичайно за него.