Шерън Мейн
Верен ход (2)

Втора глава

Дъсти спря пред знака „стоп“ и се загледа надолу по уличката, която водеше към малък каньон. Виждаха се вадички, последица от краткотрайния, но пороен мусонен дъжд. Стръмнината щеше да подложи на изпитание както спирачките на колата й, така и нейните шофьорски умения.

Двигателят на светложълтия й джип мъркаше окуражително, докато тя се взираше в наклона пред себе си. Всичко бе наред. Бавното спускане не би могло да причини прегряване. През 1948 година баща й бе преправил джипа, като му бе поставил американски двигател и четири задвижващи колела. Любителите на стари коли едва ли биха го одобрили, но тя го харесваше. Можеше да я отведе там, където с обикновена кола не би могла да стигне.

Не бе имала време да потренира из каньона. Съботната нощ в „Ла Маргарита“ щеше да бъде доста натоварена и тя не искаше да закъснява. За цялата седмица, през която прекара всяка свободна минута в изследване на старите планински пътища, не можеше да се похвали с кой знае какъв успех — нито откри следа от онзи нещастник, когото преследваше, нито можа да се спаси от нежеланите задевки от страна на Мигел.

Мигел я привличаше, призна си тя, но не възнамеряваше да се забърква с този Ромео, чийто поглед директно я приканваше към спалнята, а думите му я омайваха. Бе дошла в Пайнкрийк с една-единствена цел — да открие баща си, който се бе забил нейде из планините да търси злато и ни вест, ни кост от него. А каньонът изглежда бе примамвал не един златотърсач.

По едната му стена се спускаше водопад. И макар склонът да бе стръмен, вероятно водата бе наслагала златоносни пясъци долу в плитчините, където потокът се виеше сред буйна зелена ливада, най-доброто място за събиране на злато.

Тя натисна съединителя и включи на първа предавка. Колата запълзя надолу. Заредиха се табелки след табелки, писани на ръка.

„Вървете си! Не сте желани тук!“

„Махайте се!“

„Не купувам!“

„Обърнете се и вървете, откъдето сте дошли!“

Последната я накара да се разсмее. Дори и да искаше, не би могла да обърне назад. Джипът й едва се провираше по пътя и тя непрестанно се молеше да не й се изпречи каменен отломък или паднало дърво. Да задвижи колата нагоре на заден ход не й се струваше приятна перспектива.

Дървен мост прехвърляше ленивите води на потока. Специална табелка, избеляла, както и другите, предупреждаваше да не се минава по него с кола. Който и да ги бе писал, мислеше си Дъсти, било е много отдавна. Това бе идеалното място, което всеки златотърсач се надяваше да открие и да си построи тайно барачка.

Следите водеха вдясно от моста. Не бе първата, която не обръщаше внимание на знаците. Тя заобиколи, пресече потока и пое през ливадата към срещуположната страна на каньона. Скрита между високите дървета, се гушеше малка къщичка с ламаринен покрив. От комина се виеше тънка струйка дим, но не се виждаше добре познатият й камион. Вероятно бе скрит отзад, помисли си тя, и сърцето й тревожно заби.

Спря джипа, скочи и приближи бараката. Очевидно бе се устроил добре. Забеляза ръчна помпа за вода, а до нея вана на крачета. Зад плета се виждаше градина. Няколко пръснати пъна, вероятно бяха използвани за столове. Имаше и огнище с грил и скара за печене на месо. До дървата за огрев, събрани на купчини по дължината на бараката, щъкаха пилета. На малката веранда забеляза люлеещ се стол.

Но къде се бе дянал Коди? Тя стъпи на първото стъпало. Вратата бе отворена и нямаше начин кучето да не я чуе.

Надникна вътре. Изчака да свикне с тъмнината. Оскъдна светлина проникваше от единственото прозорче и очертаваше фигурата на спящ мъж, обърнат с гръб към нея. Твърде нисък, отбеляза машинално тя. В миг разочарование бодна сърцето й и тя отстъпи назад, като, без да иска, закачи люлеещия се стол. Мъжът се стресна и се извърна. Стискаше малка лопатка вместо пушка.

— Коя, по дяволите, сте вие? Не можете ли да четете? Това е частна собственост!

Той размаха лопатката и тръгна към нея. Дъсти отстъпи назад.

— Съжалявам. Търся един човек — измъкна тя една снимка от джоба на блузата си и му я подаде. — Моля, кажете ми, познато ли ви е това лице?

Възрастният мъж не обърна никакво внимание на снимката, а впери очи в нея. Бяха светлосини, скрити под черни ресници, макар бакенбардите му да бяха побелели също като косата му. Под ризата си носеше сива избеляла фланелка, която бе чиста, както и торбестите му панталони.

— Това е баща ми — меко произнесе Дъсти. — Джек Роуз.

Възрастният мъж бавно отпусна лопатка.

— Влез. Трябва да сваля бекона и боба от огъня. Не искам да ми загори вечерята.

Тя го последва. До едната стена имаше легло, покрито с одеяло. Овехтяла покривка бе метната върху сгъваема масичка. Мъжът разбута с трясък тигани и тенджери върху печката.

— Очите ми вече не са като едно време — обърна се той към Дъсти и я поведе към верандата, за да я огледа на светло. Взе от ръката й снимката. Пръстите му бяха загрубели от физически труд.

— Да. Виждал съм го. — Възрастният мъж й върна снимката, бръкна в джоба си и извади от джоба си тютюн за дъвчене. За нейно учудване, любезно й предложи, но тя отказа.

— Къде? Кога?

— Кучето му подплаши кокошките ми и те цяла седмица не снесоха и едно яйце. — Той бавно започна да дъвчи тютюна.

— Типично за Коди — промърмори под нос Дъсти, приседна върху най-горното стъпало и зарея поглед из обляната в слънчеви лъчи ливада. Въздъхна с облекчение. Слава богу, баща й бе жив.

— Да, така беше името му. Приличаше на престарял койот, но как виеше! Само чакаше Щастливият Джек да вземе китарата!

— Ти ги познаваш! — усмихна се Дъсти невярващо.

— Нима си помисли, че лъжа, момиченце? — Той изплю тютюна, който дъвчеше и се втренчи в лицето й.

— Не, не — побърза да го увери тя. — Вярвам ти, Джек и Коди не пеят за всекиго. Трябва наистина да са те харесали. И само татковите приятели го наричат Щастливия Джек.

— Разбира се, че ме харесаха! Коди виреше нос към луната и глухо виеше в тон с музиката.

— Кога стана това?

— Не си спомням със сигурност. Боледувах и ми се губят някои моменти. Може да е било преди две-три седмици… — Той замислено наведе глава.

— Няма за какво да се тревожиш, дете. Щастливия Джек може да се грижи сам за себе си. Добър човек е той. Направи кокошарник за пилетата ми, та когато идва, Коди да не може да ги плаши.

— И кога все пак беше това?

Старият мъж се замисли.

— Когато се затопли времето. Той искаше да разбере всичко. Първоначално помислих, че иска да ме обере, а после ми рече, че ще си заплати за информацията с работа и уиски. Добро отлежало уиски… — Очите му блеснаха. — Не като…

— Знаеш ли къде е? — прекъсна го Дъсти. Не й се слушаха пиянски истории. Трябваше да върви на работа.

— Не каза точно накъде се е запътил, но го посъветвах да опита от източния склон на планината.

— Можеш ли да ми го покажеш на картата? — тя се изправи. — Имам една в колата си.

— Разбира се.

Възрастният мъж се шмугна вътре, но скоро я настигна до джипа с лупа в ръка. Обозначи предполагаемите места и Дъсти сърдечно му благодари. Указанията на стареца стесняваха доста обсега на издирването.

— Дори не знам как се казваш — рече тя, като сгъваше картата. Протегна му ръка и мигом смръщи лице от болка, когато енергично разтърси десницата й.

— Хенри — рече той. — Но Джек ми казва Ханк. А ти си Дъсти, нали? Баща ти наистина много се гордее с теб. Като го откриеш, го доведи при мен. Ще си опечем пилета и ще си похапнем както се полага.

Дъсти зарадвано го прегърна.

Баща й винаги бе казвал, че мястото на момичето е до полите на майка му. След като родителите й се разведоха, тя наистина остана при майка си, но винаги съжаляваше, че не се е родила момче, за да бъде с баща си не само през лятната ваканция. И нямаше да бъде длъжна да посещава онова ужасно училище в Нюмарк, Ню Джърси.

Ханк окуражително я потупа по раменете.

— Всичко ще се оправи. Не се притеснявай! Само кажи на Джек да си донесе китарата, да доведе Коди и ще си прекараме дяволски хубаво.

— Ще донесем и от хубавото уиски — усмихна се Дъсти.

— Ето! Това е вече приказка! Добре те е възпитал Джек. А сега тръгвай!

Все още усмихната, Дъсти скочи в джипа и потегли.

В пет без десет тя влетя в кухнята на „Ла Маргарита“.

— Закъсняваш! — укори я веднага Мигел и я измери от глава до пети. Очите му с възхита пробягаха по голите й крака.

— Имам точно десет минути, за да се преоблека — Дъсти грабна работните си дрехи и профуча край него.

— Предпочитам да те гледам така, както си.

— Престани да ми гледаш краката! — укори го тя през рамо.

— Прекрасни са!

Дъсти се завъртя и го изгледа.

— Благодаря — усмихна се тя и измърмори: — Невъзможен си!

И се втурна през летящата врата в залата, където се хранеше персоналът.

Щом я зърна, мама Роза се изправи. Видът й бе гневен.

— Закъсня — рече тя, заобиколи масата и застана точно пред Дъсти, като я засипа с водопад от бързо изречени думи на испански, придружени с оживено жестикулиране.

— Казва, че си безотговорна — преведе Мигел, който тъкмо влизаше. — Притеснявала се, че Луиза ще трябва да обслужва масите и така ти си можела да станеш причина да загуби бебето си. Твърди, че благодарение на теб косата й ще побелее.

В интерес на истината косата на мама Роза бе черна като тази на децата й. Изглеждаше по-млада за годините си, бе закръглена, но не и пълна, защото непрекъснато пазеше разни диети, макар все да повтаряше на Дъсти, че трябва да се храни по-добре. И сега й го повтори.

Тя се приготви да излъже, че вече е хапнала, но Мигел я възпря:

— Мълчи! Така само ще я ядосаш още повече.

Дъсти се притесни. Не знаеше какво да направи. Освен това я притесняваше присъствието на Мигел. Той я прегърна през раменете и й зашепна на ухото. Топлината на дланта му пролази по цялото й тяло, а гласът му й прозвуча тихо и ласкаво, сякаш й говореше любовни слова, а не утешения.

Мама Роза замълча за момент. Дали очакваше отговор на тирадата си? Тя изгледа разтревожено Мигел, да не би да е пропуснал да преведе на Дъсти нещо. Той спокойно й отвърна, без да сваля очи от Дъсти.

— Мамо, трябва да знаеш, че тази Дъсти Роуз наистина ме интересува.

Рамона звучно се изсмя и Дъсти се извърна към нея. Приятелката й махна с ръка, но не й преведе. Никой не го направи.

Дъсти разбра само, че спомена името й.

— Тогава — усмихна се мама Роза, — няма да я уволня. — Но трябва да каже защо закъсня, така ще бъдем сигурни, че няма да си го позволи повторно.

Дъсти не желаеше да споделя историята за баща си, затова понечи да излъже, но езикът й някак не се преобръщаше.

— Спуках гума — рече накрая със сведен поглед тя. — Смених я и забързах насам.

— Следващия път се обади.

— Да, госпожо. Съжалявам.

— Вече е забравено, момиче. На всекиго може да се случи. Карлос, разчисти масата, а ти, Луиза, отключи входната врата. Кармен, върви в кухнята и се подготви за поръчките. Рамона, ти ще поемеш първите поръчки на Дъсти, докато се нахрани.

— Не, няма да ям. Само ще се преоблека.

— Първо ще се нахраниш! Не е здравословно да работиш с празен стомах. Пък и ако съвсем отслабнеш, как ще привличаш погледите на мъжете?

Дъсти набързо изяде вечерята си, но мама Роза не бе приключила с нея.

— Днес е събота — каза й тя. — Празничен ден. Ела у дома. Трябват ти специални дрехи и малко белило, и червило…

Когато по-късно прекосиха двора на път за ресторанта, Дъсти бе вързала косата си с розова панделка, бе леко гримирана, а на ушите й се поклащаха златни висулки. Бе изслушала цяла лекция от госпожата какво би трябвало да направи една млада дама, за да се хареса на някой мъж. Дори лудото свирукане на момчетата, заети с миенето на съдовете, не оправи настроението.

— Чувствам се като на заколение — прошепна тя на Рамона. — Да не си посмяла да се смееш.

— А мога ли да се усмихвам? — Рамона й подаде купчина салфетки.

— Защо не е наплескала и твоето лице?

— Аз не съм снаха в перспектива.

— Какво?

— Говори по-тихо, всички ще те чуят.

Дъсти забеляза как устните на приятелката й се извиха в усмивка. Тя се приближи до нея. Рамона бе най-високата от семейство Сантяго, но Дъсти се извисяваше с цели петнадесет сантиметра над момичето.

— Ако не ми кажеш, още сега какво имаш предвид — просъска Дъсти, — ще те съборя на пода.

— Дамите никога не се бият. — Очите на Рамона проблеснаха закачливо.

— Кой е казал, че съм дама?

— Точно така изглеждаш в момента.

— Тя ще ме уволни ли, ако си измия лицето?

— Не, ако Мигел я помоли да не го прави.

— Какво общо има Мигел с всичко това?

— Мама прекъсна тирадата си, за да го попита дали се интересува от теб — намигна й Рамона. — Двамата бяхте прекрасна двойка, застанали един до друг. Тъмнорусата ти коса до неговата черна… А и ти гледаше тъй замечтано!

— Не е вярно. Той само ми превеждаше.

— Отстрани изглеждаше така, сякаш ти шепне нещо мило и на теб това ти доставя удоволствие.

— Не е вярно!

Рамона отново се засмя. Дъсти съзнаваше, че не е честна. Близостта на Мигел наистина й бе доставила удоволствие.

— И какво каза Мигел?

— Да, разбира се, че се интересува. Защо мислиш, че си още тук?

Поглеждайки бегло Рамона, Дъсти взе една салфетка и несъзнателно я смачка в юмрук.

— Няма да се правя на клоун всяка вечер! А тези обеци са толкова тежки, че ще ми разтегнат ушите до коленете.

— Слушай, Мигел не е чак толкова лош. Дай му поне веднъж възможност.

— Не… ме… интересува… — едва чуто, но отчетливо произнесе Дъсти и тръгна към бара.

Както обикновено, щом я видя, Мигел се ухили, престори се на изненадан и каза:

— Не мислех, че е възможно да се добави още нещо към твоята хубост.

Дъсти изкриви устни в усмивка.

— Мигел, би ли се приближил малко?

— Твоите желания са заповед за мен — пристъпи той към нея. — Удоволствие е да чуя името си, произнесено от устните ти. Правиш го за пръв път, а вече цели седем дни работиш тук.

— Още по-близо, моля — каза тя и се наведе над плота.

— Бих искала — гласът й премина в шепот, — да се продъниш вдън земя!

— Каква страст! — промърмори той и преди тя да успее да се отдалечи, взе лицето й в ръце и я целуна по устните.

Мъжете, приседнали в другия край на бара, изръкопляскаха. Дъсти се отскочи възмутена.

— Мога да те съдя за сексуално насилие! — просъска тя, като бършеше устните си с ръка.

— А аз бих могъл да те уволня за неподчинение, но стана твърде интересно, за да приключвам точно сега — тъмните му очи сякаш танцуваха. — Хей, успокой се, Дъсти! Аз само флиртувам. От какво се страхуваш?

— Не от теб, това е сигурно — вдигна тя гордо брадичка.

— Май се боиш повече от себе си. Страхуваш се, че ще вземеш да ме харесаш, ако ме опознаеш, не е ли така?

— Нищо подобно!

Той отново се усмихна. Обидите й не достигаха до него. Тя разтърси глава и се обърна.

— Дъсти! — извика той след нея.

С нежелание, тя извърна глава.

Той бавно взе една книжна салфетка, избърса устните си и й я подаде.

— Червилото ти се е размазало.

Тя взе салфетката и се отдалечи, като гневно триеше устни, сякаш с червилото можеше да заличи и спомена от допира на устните му върху нейните.

Към седем часа ресторантът и барът вече бяха препълнени. Група посетители чакаха търпеливо да се освободят маси. Дъсти нямаше време да помисли за себе си, но мама Роза три пъти й припомни да си сложи червило. Когато и да се приближеше до бара, Мигел не пропускаше възможността да се втренчи в устните й и да се ухили.

Когато в полунощ и последната маса се освободи, Дъсти имаше желанието да събере всички празни бутилки и да ги счупи в главата му. Може би не всички, реши тя, след като мама Роза я побутна енергично към бара за чашка преди сън. Няколко бутилки с удоволствие би пръснала в главата и на майка му.

— Традиция е всяка събота вечер да се събираме за малко — настоя възрастната жена, но Дъсти забеляза, че Луиза и Кармен навличат якетата си и си вземат довиждане с брат си. Рамона вече си бе тръгнала, защото очакваше свои приятели на гости, а мама Роза по всяка вероятност щеше да се оттегли скоро, след като ги събере.

— Имах дълъг ден — твърдо заяви Дъсти. — Уморена съм.

Тя измъкна раницата си, която бе захвърлила под бара.

— Ще се видим във вторник вечерта — рече Дъсти и се усмихна на мама Роза, на чието лице бе изписано недоумение.

Навън бе хладно, а тя не си бе взела якето сутринта, когато излизаше. Разтрепери се. Септемврийските дни в Аризона бяха топли и приятни, но през нощта температурата бързо падаше. Тя се вмъкна в джипа, пъхна ключа в стартера и се опита да запали двигателя. Той изхърка два-три пъти и замря.

— Хайде, проклетнико! — Дъсти отново завъртя ключа. — Студено ми е. Да се стоплим двамата.

Двигателят отново изхърка и млъкна.

— Не можеш да ме изоставиш! — отчаяно рече тя. На паркинга бе останала още една кола — електриковосиня мазда кабриолет. Не бе нужно да си Шерлок Холмс, за да се досетиш чия е. Не й се искаше да разреши на „ресторантския Ромео“ да я спасява.

Пое си дълбоко дъх, за да се успокои и да разсъди трезво. Надяваше се, че става дума за обикновено замърсяване на филтъра, тъй като през последните дни бе карала само по запрашени пътища. Извади фенерче и набор инструменти, слезе от джипа и отвори капака. Намери необходимата отвертка и свали филтъра. Оказа се, че не е замърсен.

Намръщи се и треперейки от студ, провери свещите, а след това вакуумните връзки. Нищо. Нямаше и петна от изтекло масло под колата.

С нарастващо съмнение, че проблемът ще се окаже нерешим за нея, тя затегна всички болтове и винтове, които й попаднаха под погледа. Затвори капака и отново влезе в кабината. Потри една о друга измръзналите си ръце, като се молеше двигателят да запали. Нищо подобно. Със сигурност повредата беше в системата, която подаваше горивото. Дано да не беше помпата! Или още по-лошо — карбураторът?

Почувства се ужасно нещастна, но така или иначе, нищо не можеше да се направи. Задаваха се плащания. За гараж. За ремонт. А следният ден беше неделя, така че се налагаше да почака до понеделник.

Двата й свободни дни пропадаха. А смяташе да ги прекара в търсене на баща си. Вместо това щеше да стои в стаята си и да се взира в четирите стени на едностайния апартамент.

Как можа джипът да й погоди този номер? След изпълнения с емоции ден Дъсти нямаше повече сили да се пребори с обзелото я отчаяние.

Стресна я почукване по прозореца. Едва чуто някой произнесе името й. Извади носна кърпа от раницата си, избърса носа и очите си и вдигна глава.

— Дъсти, как си?

Загриженото лице на Мигел се мъдреше в рамката на прозореца.