Шерън Мейн
Верен ход (1)

Първа глава

— По един коктейл „Неповратлив удобен винт“!

На Дъсти Роуз й се стори, че поръчката проехтя из целия ресторант, заглуши акордите на китарата и прекъсна разговорите на посетителите. Тя си записа по навик. След четирите зими, прекарани покрай масите на различни курорти, Дъсти бе сигурна, че е чувала доста странни имена на коктейли: „Космат пъп“, „Стара вещица“, „Скимтящ оргазъм“, „Секс на плажа“…

Но… „Неповратлив удобен винт“…

Тя се покашля и попита момчетата от колежа за уточнение. Всички те бяха родени в една и съща година и честваха двайсет и първия рожден ден на групата си:

— Какво точно влагате в това наименование?

Запази спокойствие, като се преструваше, че не забелязва как се побутват с лакти и се кикотят.

На двайсет и пет тя вече не се притесняваше, нито се обиждаше от цинизми. И все пак мисълта, че трябва да поръча коктейлите на Мигел… Стисна устни, за да не изругае на глас.

Мигел Сантяго — барман и син на собственика на ресторанта. Около трийсетгодишен, с тъмнокафяви, почти черни очи, лъскава черна коса и чувствен дълбок глас. Мъж, а не момче.

Когато ги бяха представили един на друг, той бе поел ръката й с две ръце, вдигнал я бе до устните си и бе я целунал. Дъсти мигновено го дамгоса с нарицателното „Вечният Ромео“, винаги готов да се промъкне в леглото на някое момиче.

По време на двудневното й обучение непрекъснато бе усещала изгарящия му поглед върху себе си, но за разлика от другите ресторантски плейбои, той не й направи публично предложение, което тя да бъде принудена да отхвърли и така всичко да приключи. Вместо това той не преставаше да полага усилия да я очарова със старомодната си галантност.

Какво би могла да направи, когато той задържаше вратата отворена за нея или издърпваше стола й? Когато й правеше високопарно комплименти? Или й предлагаше да носи тежките табли вместо нея?

Не можеше да си позволи да бъде груба или неучтива с него. Имаше нужда от тази работа, а и Пайнкрийк, Аризона, не беше ски курорт, където бъкаше от ресторанти и барове. Тук, в планините, на два часа път на север от Феникс, през есента и зимата бизнесът замираше. Бе пристигнала в края на септември и бе открила, че почти всички ресторанти бяха затворени и никой не наемаше нови служители.

А сега, само това й липсваше! Точно през първата вечер, в която работеше самостоятелно.

Едно от момчетата се зае да й обяснява:

— Неповратлив, разбирай силен джин.

Дъсти се отърси от мислите си и се зае да записва съставките на коктейла.

— Удобен — бренди „Галиано“. Винт — портокалов сок…

Дъсти кимна и погледна останалите поръчки. Две мексикански бири, два коктейла „Маргарита“ и този… Само напитки.

— Нещо друго? Царевични тортили със скариди? Много са вкусни…

— Не. Още една порция пържени картофи с доматен сос.

Дъсти кимна. Не се учудваше, че групата ще се задоволи само с това. Макар и малък „Ла Маргарита“ не бе от най-евтините мексикански ресторанти. Изборът на предястията далеч надхвърляше обичайното меню от сандвичи и енчилада. Масите бяха с бели ленени покривки и върху всяка имаше кристален свещник. Подът бе застлан с мек мокет в бургундско червено, а стените и таванът бяха облицовани с дърво. Из просторната зала се забелязваха множество картини с маслени бои — творби на местни художници.

Тя се впусна да изрежда менюто, макар да предполагаше, че колежаните ще се спрат на по-евтини ястия, за да запазят парите си за пиене.

— За вечеря главният готвач би ви препоръчал специалитета „Вера Крус“. Запечено месо от костенурка, подправено с лимон, домати, зелени люти чушки, чили, сладки чушки, чесън и лук… — тя млъкна, за да си поеме дъх и продължи: — Скаридите са…

— Ще помислим за вечерята, след като си изпием питието — прекъсна я едно от момчетата и Дъсти с неудоволствие тръгна към бара.

Добре че Мигел беше сам. Нямаше клиенти, които да чуят как поръчва онзи коктейл. Тя стисна зъби, като се постара да гледа по-нахакано и пристъпи напред. Мигел я поздрави с усмивка и зъбите му блеснаха ослепително на фона на мургавия му тен. Тя плъзна листа с поръчката към него, без да каже дума, но той не го погледна.

— Направо казвай поръчката, както прави Луиза. — Тъмните му очи проблеснаха окуражаващо.

Тя отвори уста и в миг я затвори. Винаги започваше с фразата: „Приготви…“ Как да му каже „Един неповратлив удобен винт“?

— Две „Маргарити“ — каза вместо това, — две мексикански бири и… — нечуто измърмори последния коктейл, докато Мигел слагаше лед в шейкъра, текила и лимонов сок.

Дъсти си отдъхна, като помисли, че той знае за какво става дума и няма намерение да я дразни. Тя натри с лимон ръба на чашите и ги потопи в солта. Мигел извади две бири от хладилника.

Дъсти ги взе и ги постави върху таблата, докато той наливаше двете „Маргарити“.

— И какво беше последното?

Дъсти се втренчи в черната му папийонка. Не я беше разбрал. Налагаше се да повтори.

Погледни го право в очите, каза си тя, и повтори поръчката. Нека сам си блъска главата. Няма да ти е за пръв път да поставиш един ресторантски Ромео на мястото му.

Тя сведе очи. Не можеше да го направи. Нещо я караше да бъде сдържана с Мигел и това я изпълваше с тревога.

Забила поглед в широките му гърди, ни в клин, ни в ръкав, се питаше дали носи кръст на златната верижка, която проблясваше на врата му. Той просто не бе нейният тип. Защо се поддаваше? И защо непрестанно си мислеше за блясъка на златото върху смуглата му кожа?

Очите й се плъзнаха още по-надолу към пояса от червен сатен, който обвиваше тънкия му кръст.

— Силен джин, портокалов сок и „Галиано“ — изреди тя.

— Нарича се „Неповратлив удобен винт“! — В гласа му се прокрадна раздразнение. — Създават ли ти проблеми онези момчета?

Твърде стъписана, за да намери сили да отговори, тя се втренчи в лицето му. Тъмните му очи продължаваха да я гледат окуражително.

— Ако е така, само ми кажи и ще ги изхвърля — приближи се той до падащия плот на шублера.

— Не, те са още момчета, макар и пълнолетни — бързо изрече Дъсти. От келнерската си практика знаеше, че собствениците на ресторанти не се интересуват как посетителите се отнасят със сервитьорките, стига да плащат сметките си. — Всичко е наред.

— Да, личи, че са на достатъчно години, за да пият алкохол, но въпросът ми беше дали те тормозят? — приведе се той към нея и я изгледа в очакване.

— Не — твърдо отвърна Дъсти. — Мога да се справя с тях.

Ти си този, който ме изважда от релсите, добави тя наум и го погледна в очите.

Частично задоволен от отговора й, Мигел се захвана да смесва коктейлите. Ала Дъсти продължаваше да се ядосва. Последното нещо, което й бе притрябвало бе още един досадник. Вече си имаше един. Всъщност бе дошла чак в Пайнкрийк, за да го открие. Само да го пипнеше, не знаеше дали ще го целуне, или ще го убие, но колкото повече време минаваше, толкова повече му натрупваше.

В този миг поведението на Мигел беше като капак на всичко, макар в „Ла Маргарита“ сервитьорките да бяха задължени да се обличат в къси поли, което никак не й се нравеше. Надипленият волан на полата й предизвикваше сърбеж по краката — или може би това се дължеше на стегнатия гаден чорапогащник? Набраната дантела около врата на блузата, ушита в селски стил, жулеше неприятно врата й, а ръцете й под мишниците бяха прежилени от ластиците на ръкавите.

Тя предпочиташе широките черни три четвърти панталони, бялата блуза и черната панделка, които носеше из заведенията на зимните курорти. Да не говорим, че там печелеше по-добре, още един повод за недоволство. Пайнкрийк бе отдалечен от шумните центрове град и възрастните граждани, които съставляваха по-голямата част от клиентелата на „Ла Маргарита“, изглежда намираха десетте процента бакшиш за предостатъчни.

Мигел рязко прекъсна мислите й, поставяйки коктейлите върху таблата.

— Не бива да обръщаш внимание на празни приказки — рече й той. — Това е семеен бизнес. Ние не толерираме грубото държание на клиентите, така както не го правим и с хората от персонала. Ясен ли съм?

— Мога да се справя с тях — повтори Дъсти и понесе таблата. През целия си живот сама бе водила битката за оцеляването си и й бе неприятно, че той поставяше под съмнение способността й да се справи. Но неговата загриженост бе нещо необичайно и неочаквано, за което всъщност трябваше да му бъде задължена.

— Благодаря ти все пак — додаде тя и бързо се отдалечи, защото се чувстваше все по-смутена в негово присъствие.

Мигел я гледаше как върви и балансира с умение кръглата табла, отрупана с чаши. Не можеше да отдели очи от нея. Дори сестрите му бяха забелязали неговите пристрастия към новото момиче и нападките им започваха да го дразнят. Но не можеше да си забрани да я харесва.

Бе роден и израсъл в ресторанта. Бе наблюдавал посетителите откакто се помнеше и добре ги познаваше — мимиките, изражението на лицата, фигурите им.

Бе се убедил, че спонтанните реакции и жестове много повече издават същността на човека, отколкото правеха това думите. Бедата бе, че не съумяваше да разгадае що за момиче е Дъсти Роуз. Само около десетина сантиметра по-ниска от него, тя се извисяваше над сестрите му. Движеше се с неповторима грация, леко поклащайки бедра, така че полата й се повдигаше предизвикателно нагоре и излагаше на показ добре оформените й крака.

Бродираната престилка с широк розов колан подчертаваше тънката й талия и ханша. Прелестните й гърди изпъваха блузата, а голите й ръце бяха пристегнати в буфаните на ръкавите. Имаше стегнати мускули, резултат от работата й като ски инструктор и сервитьорка. През лятото тя водеше групи през каньоните в Националния парк в района на Моаб и в Юта. Любими нейни занимания бяха спускането по въже над река и алпинизма. Не се предаваше лесно.

Лицето й обаче имаше деликатни черти: огромни кафяви очи, заобиколени от тъмни гъсти ресници, фин нос, високи скули и пълни устни. Меднорусата й коса бе дълга почти до кръста.

Всичко това подсилваше нейния чар. Не злоупотребяваше с козметика, нито носеше бижута. Обувките, с които обикновено идваше на работа, бяха солидни, очевидно много удобни и… доста грозни. Щом бе забелязала как й се възхищава, лицето и сякаш се бе вкаменило и тя бе извърнала очи, но той не бе пропуснал да забележи известна боязън в тях.

Мигел усещаше нещо странно в излъчването на това непресторено момиче, струваше му се някак недосегаемо, непорочно, дори девствено. Това, последното, реши той, не бе за вярване на нейните години и като се вземе предвид начина й на живот, ала той бе готов да заложи долар срещу поничка, че не бе изпитвала страст в мъжка прегръдка. Усещаше ги тези неща. Той бе мъжът, предопределен да я посвети. Смръщил лице, Мигел продължи да лъска плота, като не преставаше да си мисли за Дъсти, като за една невероятна наслада: косата й с цвят на карамел, очите й от разтопен шоколад и лицето й с бронзов загар. Да, можеше да си позволи едно любовно пиршество с момиче като нея.

— Мечтаеш ли, Мигел, а? — прекъсна мислите му сестра му Рамона. — Или вече си определил среща на Дъсти?

— Никога не си определям срещи с момичета, които работят за нас, Мона — възрази той и подаде на дребната брюнетка кочан с фишове. — А ти закъсняваш. Трябваше да си тук в пет, не в пет и четвърт. Дъсти е претрупана с работа — има четири маси, а освен това й досажда онази глутница колежани.

— Казах на мама, че ще закъснея. А ти не ми отговори! — очите на Рамона святкаха закачливо. — Мама толкова много иска да има внуци, тъй че не вярвам да възрази Дъсти да й стане снаха.

— Кармен има вече две деца, а сега и Луиза е бременна, така че не бери грижа. Заеми се с работата и върви да помогнеш на Дъсти.

— Но само твоите деца ще носят фамилията Сантяго.

— Което означава, че мама би желала тяхната майка да е мексиканка — рече Мигел и на свой ред изгледа победоносно сестра си, уверен, че последната дума е била негова, но тя поклати глава:

— Тя така се притеснява, че никога няма да се задомиш, че е готова да приеме за снаха и цветнокожа, стига тя да ти роди деца.

— А защо една добра мексиканка като теб си губи времето да учи в колеж, вместо да се омъжи и да народи деца? — скастри я Мигел.

Рамона му се изплези в отговор, врътна се и изчезна в залата.

Мигел видя радостната усмивка, с която Дъсти посрещна най-малката му сестра. Да бе му се усмихнала и на него поне веднъж по същия начин. Нямаше правила, които да забраняват да определя срещи на персонала. Той си ги бе измислил. Освен това тя щеше да се връща в Моаб напролет. Какво лошо имаше да я опознае по-добре междувременно?

Лесно е да се каже, помисли си той, когато работата в ресторанта приключи и той й предложи нещо за пиене. Тя веднага отказа, ала сестра му започна да я увещава. После двете се наместиха на високите столчета пред бара, той им наля по чаша бяло вино, но те почти не му обръщаха внимание.

Рамона, чиято специалност в местния колеж бе еколог, обсипваше Дъсти с безброй въпроси за работата й в планинските курорти. Мигел подслушваше разговора им, преструвайки се на задълбочен в почистването и подреждането на бара.

— Като водач на група — обясняваше Дъсти, — трябва да разбираш от всичко по малко. Медицина, забавления, история, география… Това, да можеш да преодоляваш всякакви терени с туристическия джип, клиентите приемат като задължително умение…

— А не е ли опасно? — намеси се Мигел.

— Стръмните планински пътища наистина крият много неприятни изненади — отвърна тя, извърна се и понижи глас, — но не и колкото би ги поднесъл един ресторантски Ромео.

— Какво?! — сепна се Мигел и се втренчи в двете момичета.

Те на свой ред го изгледаха и избухнаха в смях.

— Стандартният маршрут включва лесни за превземане склонове, но някои предпочитат предизвикателствата на риска — продължи разказа си Дъсти, сякаш Мигел изобщо не бе се обаждал. Кафявите й очи подигравателно блестяха и той бе уверен, че смехът й бе насочен към него.

— Например склонът към Елефант Хил, стръмен и каменист, крие истински опасности. Върхът е почти плосък и всички въздъхват с облекчение, но след това… — тя драматично замълча.

Мигел искаше да я попита какво толкова влага в определението „ресторантски Ромео“, но бе така заинтересуван от разказа й, че забрави да я прекъсне.

— След това идва спускането… — тя отпи глътка вино. — Единственият тесен път минава над стръмни первази и процепи.

— Наистина е опасно! — възкликна Мигел и я погледна с възхищение.

— По-скоро вълнуващо — кимна Рамона.

— Значи през зимата работиш в ски курортите? — намеси се отново Мигел, опасявайки се, че сестра му пак ще обсеби цялото внимание на Дъсти. — А какво те доведе тук?

— Един приятел ми спомена за Пайнкрийк. Името ми прозвуча интригуващо — рече тя и избегна погледа му, като се зае да бърше чашите. Веднага щом свърши, грабна раницата, която й служеше за дамска чанта и се сбогува: — Трябва да вървя. Благодаря за питието.

Мигел я изпрати с поглед и попита Рамона:

— Даваш ли си сметка, че тя работи вече от седмица тук, а ние не знаем за нея нищо повече от това, което бе написала в молбата си за постъпване на работа? — той разхлаби възела на вратовръзката си, заобиколи плота и приседна до сестра си.

— Тя е добра сервитьорка и не се поддава на опитите ти да я свалиш. Това ме кара да я впиша в бележника си — кисело се усмихна тя на брат си, но той не вдигна очи. — Е, добре — въздъхна Рамона, — ако продължаваш да страдаш, ще понауча това-онова за нея. Тя е значително по-добра от всички онези вятърничави лесни момичета, с които си се срещал досега.

— А вие двете не е зле да вземете някой и друг урок от тези леки момичета по сърдечно и мило поведение.

— Искаш да кажеш да си загубим времето в лакиране на нокти и гримиране, така ли? Да се научим как да пърхаме с клепачи и да повтаряме: „О, Мигел! Какъв страхотен мъж си!“

— Преувеличаваш, Мона. Двете с Дъсти изпадате в крайности. Държите се доста независимо и се обиждате, ако някой случайно забележи, че сте жени.

— Искаме да се отнасят с нас като с равни.

— Равни, добре, но какво общо има това с разликата между половете? Благодарение на тази разлика е просъществувал човешкият род. Ако не отдаваш значимото на този факт, пропускаш една от малкото радости в този живот.

— Ти просто искаш да замъкнеш Дъсти в леглото си!

— Не — поклати глава той. — Тук става дума за нещо повече от секс. Когато отварям вратата на една жена, аз й засвидетелствам уважение. Не се опитвам да я прелъстя, нито да я обидя, мислейки я за неспособна да го стори сама. И вместо да се цупите, защо двете с Дъсти просто не кажете: „Благодаря“?

Рамона завъртя очи към тавана и отпи от виното.

— Погледни мама — не спираше Мигел, увлечен в красноречието си. — На петдесет и осем е, а е вдовица от двайсет години. Справя се сама с управлението на ресторанта и е отгледала четири деца, но и за миг не е забравяла, че е жена. И сега мъжете скачат да й отварят вратите, за да заслужат усмивката й.

— Но тя не се омъжи повторно.

— Не, защото не се е появила добра възможност. Ти си малка и не си спомняш баща ни. Те много се обичаха. За един жив мъж е почти невъзможно да си съперничи със спомена за един покойник, който приживе е бил прекрасен, а след смъртта си, е въздигнат още по-високо в нечие женско сърце.

— Да, тя винаги е поставял нас и ресторанта на първо място в живота си — рече Рамона и се загледа в чашата. — Бих била щастлива, ако си го спомнях. Може би това щеше да ме накара и аз да се омъжа.

— Животът на една жена не е пълноценен без мъж до нея.

— Същото важи и за мъжа — отвърна Рамона, досущ като майка си и вдигна чаша. — Да пием за нея, за мен и за теб! — отпи и я остави. — Наистина ми харесва как живее Дъсти.

— Като циганите, без да се задържа на едно място. Та тя е обречена да няма дом с това вечно скитничество! Ти би се чувствала самотна, Мона, ако живееше така.

— И все пак, ще ми се да опитам. Освен това аз имам семейство, при което мога да се връщам винаги, когато пожелая — вдигна тя рамене и смени темата. — Учудена съм, че толкова се интересуваш от Дъсти.

— Само искам да поспоря с момиче като нея за разликата между двата пола — подпря глава Мигел и невинно изгледа сестра си.

— Тя е предизвикателство за теб, това е! — отсече Рамона. — Не я ли чу като те нарече „ресторантски Ромео“? Няма да падне в мрежите ти, не се залъгвай!

— Ти смяташ, че го е забелязала и се държи така нарочно?!

Сестра му кимна.

— Ха, та това ме кара да се чувствам като истински плейбой! — той я изгледа, а тя му отвърна със скептична гримаса. — Да, вярно е, че жените са ми слабост — призна си Мигел, — но и те ме харесват. Приятно ми е с тях както в леглото, така и извън него. Винаги се съобразявам с тях. А от това, което знам, малцина от мъжете го правят, не приемат на сериозно чувствата, нито възгледите им… А аз го правя — отпи от бирата син се усмихна гордо. — Е, попадал съм и в ситуация да откажа на жена, не знам дали ми вярваш…

— Вярвам ти. Виждала съм те да се измъкваш през задната врата, за да избягаш от някоя натрапница, която цяла нощ ти се е сваляла на бара.

— Колкото повече остарявам, толкова по-придирчив ставам.

— Никога не си се задържал дълго при някоя жена.

Мигел с мъка се изправи и се огледа.

— Искал съм да се оженя — тихо рече той. — Да гледам как наедрява жена ми, докато носи детето ми в утробата си, да ме чака вечер да се прибера… — въздъхна и отпи отново. — Но когато осъзная, че чувствата ни се израждат в еднообразни действия, като си представя, че цял живот сутрин ще виждам една и съща жена, побягвам като дявол от тамян. Май ми трябва харем, а не съпруга. Доста съм разглезен от трите си сестри.

— Значи искаш да властваш — поправи го Рамона. — Търсиш жена, която да сложиш под чехъл. Не мисля, че Дъсти е най-подходящата за подобна роля.

— Никога не подценявай властта на мъжа над жената!

— По-скоро обратното. Мисля, че е по-вероятно тя да те тури под чехъл.

— Нали ме познаваш?

— Да, познавам те, но знае ли човек — не се предаваше Рамона и добави кротко, без да го предизвиква: — Не мисля, че ще ти се отрази зле една връзка с Дъсти. Сигурна съм, че няма да се отегчиш.

— Не се безпокой толкова за мен, сестричке! Аз съм голямо момче. А колкото до отегчението… — той замълча и разклати чашата си. — Пия за това!