Риса Кърк
Гордостта на Сара (9)

Девета глава

Пола се ужасяваше от посещението при майката на Джон-Хенри, затова се опита да забрави за посещението до фаталния ден. Не беше трудно — дните и нощите й бяха толкова натоварени, че едва ли имаше време да мисли за нещо друго, освен за магазина.

Сега, когато вече работеше с пълна пара, тя не правеше никакви грешки. След много опити започна да пече още два вида сладки — с фъстъчено масло и с бял шоколад. И двата вида имаха незабавен успех. Всеки ден бързо се разпродаваха, а клиентите питаха за още. Скоро ги включи в постоянния асортимент.

Обнадеждена от триумфа си, реши, че е дошло време да осъществи още една своя идея. Бе замислила да пече и кифли, за да привлече сутрешната тълпа. След още няколко нощи и ранни утрини, прекарани над рецептите, предложи три вида: с лимон и маково семе, ръжени и с ядки. И трите веднага се харесаха. Скоро клиентите, които се отбиваха в обедната почивка, започнаха да идват и сутрин преди работа за кифли. Пола започна да дава по една безплатна кифла допълнително за всеки дванадесет, като я увиваше отделно, за да може купувачът да я изяде по пътя към работата си. Идеята се оказа толкова успешна, че я въведоха и за сладките. Родни отначало я предупреждаваше, че ще се разори, ако раздава така безплатно, но нейната „Сладкарска дузина“ се прочу и се оказа, че продава все повече.

Сега работеше върху нова идея — непромокаеми книжни пликчета, които да се закачат за колана или чантата, за да остават ръцете на клиента свободни.

Изведнъж се сети, че днес е събота, денят, в който е поканена на чай. Когато се втурна в единадесет часа да се приготвя, за щастие Хеди се оказа у дома. Пола се бе надявала, че някоя вечер ще намери време да си купи нова дреха, но макар безистенът да бе пълен с магазини, сякаш нямаше нито минута свободна.

— Нямам какво да облека! — проплака тя, след като трескаво разрови гардероба. Прегледа всичко с надеждата, че по някакво чудо може да е забравила, че има нов ленен костюм или копринена рокля. Отчаяна погледна Хеди: — Какво да правя?

— Облечи си оранжевата рокля — предложи баба й. — Подчертава тялото ти, а и цветът ти отива.

— Не искам да подчертава тялото ми! — ужаси се Пола. — Пък и тази рокля е поне от десет години.

— Те не знаят от колко години е — възрази Хеди. — Но ако не ти харесва, защо не си сложиш пола и блуза?

— Бабо!

— Тогава защо не опиташ това? — подаде й тя кутията, която бе донесла със себе си.

— Какво е това? — не разбра Пола.

— Отвори и ще видиш.

Озадачена, Пола разви кутията и ахна. Роклята в нея бе от такава мека коприна, че едва не се изплъзна от ръцете й.

— Бабо…

— Не казвай нищо. Знаех, че няма да имаш време да ходиш по магазините, а днес е важен ден за теб. Исках да облечеш нещо прилично.

— Прилично ли! — в гърлото й заседна буца. Никога не бе имала толкова хубава дреха. Наведе се и целуна баба си: — Благодаря, но не биваше… Сигурно е много скъпа…

— И какво от това! — вдигна ръка Хеди. — За какво са парите, ако не да ги харчим от време на време за някой, когото обичаме?

Пола понечи да каже нещо, но прехапа устни. Може би баба й беше права.

— Чудесна е — прошепна тя. — Не знам как да ти благодаря.

— Най-голямата благодарност за мен ще бъде да прекараш добре. А сега иди я пробвай. И двете ще се чувстваме много глупаво, ако не ти стане.

Но роклята й беше по мярка. Хеди седеше в хола и разглеждаше луксозната покана. Когато Пола излезе от спалнята, очите й светнаха:

— Толкова си красива! — възкликна тя. — Знаех си, че този цвят ще ти отива.

Пола трябваше да се съгласи с мнението на баба си. С току-що измитата си пусната свободно до раменете коса и с грим, какъвто никога не слагаше в магазина, в първия момент не позна женственото създание срещу себе си. Тъмнорозовата рокля подчертаваше кехлибарените искрици в тъмните й очи и свежестта на кожата й. Сложи си за късмет една брошка, която имаше още от майка си.

— Струва ми се, че съм готова.

— Готова си — съгласи се Хеди. — Освен това е време да тръгваш.

Пола отново се притесни. О, защо се съгласи да отиде! Знаеше, че ще се чувства съвсем не на място. А какво щеше да помисли майката на Джон-Хенри, когато види стария фолксваген?

— Ох, бабо! — простена тя и закърши нервно ръце. — Май не трябва да отивам. Какво ще говоря с госпожа Хенеси? Нали видя поканата? Сигурно това е пергамент. При това с водни знаци! А почеркът й! Толкова е красив, точно какъвто трябва да бъде.

Хеди погледна към поканата на масата.

— Значи си е купила хубави канцеларски материали — сви тя рамене.

— Не е там работата! — извика Пола. — Ще приличам на пълна глупачка.

— Ами! — разпалено възрази Хеди. — Бъди такава, каквато си, и всичко ще бъде наред.

— Такава, каквато съм!

— Ако не можеш, вземи пример от големите актриси от миналото — подхвана баба й любимата си тема. — Като Хеди Ламар, която е кръстена на мое име. Не можеш да си представиш по-изискана и елегантна жена от нея.

— Е, нали знаеш, че тази история е измислена — засмя се Пола и паниката й премина. — О, едва не забравих. И аз имам нещо за теб.

— За мен? Но…

— Не, не е рокля — донесе от кухнята хартиен плик. — Не искам да носиш на приятелите си в Клуба само счупени сладки. Затова специално за вас съм приготвила хубави, точно като тези, които се продават в магазина.

Хеди изглеждаше смутена.

— Но, Пола, няма нужда. Моите… Моите приятели в Клуба не се интересуват дали сладките са счупени. Важен е вкусът.

— Знам — Пола напъха плика в ръцете й. — Но сладките ги правя аз и мисля, че баба ми заслужава само най-доброто. Пък и никога не се знае откъде ще дойдат нови клиенти.

— Вече са дошли — промърмори Хеди.

— Какво?

— Нищо, нищо — отговори тя припряно и я целуна. — Благодаря, миличка. Всички в Клуба много ще се зарадват.

— Това ми стига — погледна към часовника. Трябваше да тръгне веднага, ако не искаше да закъснее. — Е, пожелай ми късмет.

— Няма да ти трябва — отговори баба й и махна с ръка за довиждане.

 

 

Хеди изчака бежовият фолксваген да се скрие зад ъгъла, взе си чантата, заключи зад себе си и се отправи към автобусната спирка. С всяка стъпка пликът на Пола натежаваше все повече. Искаше й се да го пъхне под някой храст и да го забрави. Трябваше да каже на Пола истината, пък да става, каквото ще. Трябваше да признае, че тези сладки не са за приятелите й в Клуба, а за Отис и Гордостта на Сара. Наистина имаше такова намерение. Но Пола бе толкова притеснена заради тази покана! Не можеше допълнително да я разстройва в такъв ден. А колко беше красива с тази рокля! С парите, които бе спестила, успя да й вдъхне самочувствие. Струваше си.

Хеди отново помръкна. Знаеше, че роклята не изкупува вината й, задето не казва истината. Започна да се ядосва на Отис. Това донякъде бе заради него. Преди колко месеца й каза, че конят скоро ще се оправи? И сега продължаваше да твърди, че това глупаво камъче всеки момент ще излезе. Конят обаче и до днес не изглеждаше по-добре, отколкото когато подписаха договора. Отис бе сигурен — или поне така казваше. Но тя започваше да се съмнява.

Е, днес щеше да каже на този стар глупак какво мисли за него. Той може би беше готов да чака цял живот, но тя трябваше да знае докога. Ако продължаваше да крие, щеше да й се пръсне сърцето. Пола все някога щеше да разбере и тогава би станало сто пъти по-лошо.

Раздразнението не я напусна през целия път. Тя слезе с пъшкане от автобуса, стисна здраво плика със сладките и махна на пазача. Вече познаваше обора почти колкото къщичката си през една пряка от жилището на Пола. Бе прекарала тук толкова време, че веднага усети някаква разлика. По това време на деня Гордостта на Сара или се разхождаше спокойно с предания Фернандо, или беше в клетката си и кротко пощипваше от огромната бала сено, което Отис всяка сутрин оставяше в яслата. Все едно, не беше нормално конят да стои на пътеката, а Отис да танцува около него. Хеди ускори ход. Очевидно нещо не бе наред.

— Какво има? — попита тя разтревожено.

Фернандо се обърна и широко усмихнат посочи нещо, но преди тя да успее да види какво сочи, Отис се втурна към нея, грабна я и я завъртя в лудешки танц.

— Отис, стари глупако! — извика тя, щом успя да поеме въздух. — Какво ти става?

Отис направи още няколко стъпки и се поклони.

— Ти не вярваше, че това ще стане, момичето ми — засмя се той ликуващо. — Но аз си знаех! Знаех, че съм прав! Сега ще кажеш ли, че съжаляваш, задето се съмняваше в моите способности?

— За какво говориш? — настоя тя и си намести шапката. Едва не си бе изпуснала чантата, а пликът със сладките бе измачкан.

Отис хвана пухкавата й ръчичка и буквално я домъкна до коня. Гордо посочи към задния му десен крак. Хеди се вгледа, но не забеляза никаква разлика.

— Какво…

— Ето! Не виждаш ли тази малка дупчица, точно където почва козината?

Хеди отново се взря. Може би трябваше да гледа много внимателно… Но не, пак не откри нищо.

— Не — каза тя — не виждам.

Отис повече не можеше да сдържа радостта си. Хвана я през кръста и отново я завъртя.

— Тази сутрин камъчето падна! — извика той. — Хеди, той е здрав като скала! От утре започваме да го тренираме!

Хеди бе толкова поразена, че почти се просна на земята, за да разгледа копитото. Отис също приклекна.

— Сигурен ли си? — не смееше да повярва.

— Толкова сигурен, колкото, че съм тук — отговори той и разцъфна в широка усмивка. — Обадих се да дойдат да го подковат и от утре сме на пистата.

Хеди още не можеше да се осъзнае. Бе дошла да се кара на Отис, а сега се оказа, че няма нужда. Засмя се от радост и бръкна в плика.

— В такъв случай — пропя тя — ще празнуваме!

Дадоха първата сладка на коня, той внимателно я сдъвка и едва тогава Хеди видя, че му е дала овесена със стафиди. Ето защо я изяде толкова бавно. Хеди извади от плика друга сладка. Този път я схруска нетърпеливо. Е, той винаги бе предпочитал шоколадовите.

 

 

— С една бучка захар ли предпочитате чая, или с две? — попита Хенриета.

— Без захар, благодаря — отговори Пола. Как искаше ръцете й да не треперят!

— Джон-Хенри, знам, че ти го пиеш без мляко — каза Хенриета и му подаде чая.

Двамата с Пола седяха на един от диваните в стил „Кралица Ана“ близо до камината, а майка му — на един стол срещу тях. Полираният сребърен сервиз на масичката отразяваше лицето му и правеше очите му да изглеждат неспокойни. Всъщност той точно така се чувстваше, макар да не разбираше защо е толкова нервен. Пола бе съвсем спокойна. Но какво бе очаквал — че ще се държи пред майка му като глупачка? Ако някой приличаше на глупак, това бе той. Не можеше да се отпусне. Сигурно защото искаше двете най-важни жени в живота му да се харесат, помисли той и реши, че засега нещата вървят много добре.

Пола бе прекрасна. Носеше розова рокля от копринена материя, която загадъчно шумолеше при всяко движение. Не можеше да отдели поглед от лицето й. Винаги бе мислил, че е красива, но днес бе изключителна. Кехлибарените отблясъци в големите й очи се подчертаваха от цвета на роклята. Косата й бе разпусната, без конската опашка и ужасната шапчица, която носеше в магазина, падаше свободно по раменете и приканваше за ласка. Несъзнателно стисна дръжката на чашата.

— Бисквита, Джон-Хенри? — попита майка му и го върна на земята.

Мразеше десертните бисквити, които Хенриета бе поръчала за чая, но си взе, за да не я обиди. Май беше изпуснал част от разговора. Майка му поздравяваше Пола за успеха, а Пола изглеждаше едновременно смутена и поласкана.

— Чух, че магазинът върви много добре — каза Хенриета с усмивка и остави чинията с бисквитите. — Моите поздравления. Не е лесно да се започне нов бизнес. Но да се постигне такова търсене след толкова кратко време е наистина голям успех.

— Благодаря, госпожо Хенеси — отговори Пола и погледна бързо към Джон-Хенри. — Имах късмет.

Хенриета огледа замислено красивата стая.

— Аз също — каза тя тихо. — Но успях да разбера, че е важно и какво прави човек с късмета си. Нищо не може да замени упоритата работа.

— Важното е да улучиш момента — усмихна се Пола. — Не знам дали щях да успея, ако не бях намерила последния свободен магазин в този безистен. Не мога да си представя по-добро място.

— Чувам, че вече разширявате дейността си. Сега и кифли, така ли?

— Откъде знаете? — изненада се Пола.

— О, имам си начини… — усмихна се Хенриета. — Особено, когато някой привлече интереса ми.

Джон-Хенри погледна учудено майка си. Тя рядко биваше толкова откровена, особено с хора, които вижда за пръв път. Но изглежда хареса Пола от самото начало. Той с облекчение забеляза, че този път го нямаше възпитаният, но сдържан поглед, с който удостояваше хората, които не успяваха да удовлетворят високите й изисквания.

Реши, че е време да се включи в разговора и остави изящната чашка.

— Търговията сигурно върви добре. Онзи ден чух, че си наела касиерка.

— Вярно е. Но кой ти каза?

— Не помня — изглежда се бе издал, че се интересува твърде много. — Сигурно някой в банката.

Пола го погледна замислено.

— Знаеш ли, имам доста клиенти, които работят в „Хенеси Банк“ — тя замълча многозначително. — Не е ли странно? Чудя се как се е получило така. Имаш ли представа?

Джон-Хенри видя как Хенриета скри усмивката си зад чашата с чай. Значи се бе досетила!

— Защо да е странно? — отговори той. — „Сладко изкушение“ вече е доста известен магазин. И съвсем заслужено, бих казал. Искаш ли още чай?

Стори му се, че Пола безкрайно дълго го гледа. Дали бе гузен, или наистина видя нещо в тези тъмни очи? Никога не й бе казвал за нареждането всичките му служители да купят сладки в деня на откриването, но не би се изненадал, ако отнякъде бе разбрала. Зад това прелестно лице се криеше бърз ум.

— Не, благодаря — каза тя и се обърна към Хенриета, която внимателно ги наблюдаваше. — Чаят беше чудесен. Много ви благодаря, че ме поканихте.

Хенриета също остави чашата си.

— Искате ли да разгледате къщата?

— Разбира се! — светнаха очите на Пола. — Стига това да не ви затрудни.

— Ни най-малко. Елате насам. Ще започнем от библиотеката.

Джон-Хенри толкова се изненада от предложението, че не успя да възрази. И той искаше да прекара малко време с Пола, когато най-после успя да я измъкне от магазина. Но двете жени вече бяха тръгнали по витата стълба. Чу как Пола каза нещо, на което майка му отговори с приглушен смях. Поклати учудено глава. Тя почти никога не показваше къщата си.

Имението Хенеси, построено преди сто години в периода на създаването на щата Оклахома, отдавна принадлежеше на семейството на Клод. Къщата се смяташе за местна забележителност и много хора, някои от които дори бяха гостували тук, често молеха Хенриета да я покаже. Тя обаче рядко извеждаше някой извън хола и трапезарията. Тази къща бе нейна и не искаше чужди хора, дори приятели и добри познати да я оглеждат. А сега сама предложи да разведе Пола. Джон-Хенри се засмя. Добре, добре… Той знаеше какво се беше случило с него. Но изглежда, че майка му също бе очарована от Пола. Убеди се, че е така, когато Пола си тръгваше.

— Много ми беше приятно, госпожо Хенеси — каза тя. — Чаят беше много хубав, а къщата ви е прекрасна.

Хенриета хвана ръката й.

— Значи трябва да идвате по-често. Винаги, когато имате време.

— Не знам кога ще ми се отдаде възможност — отвърна Пола със съжаление. — Както ви споменах, ако се разширя, ще бъда още по-заета.

— Ще се разширяваш?! — учуди се Джон-Хенри.

— О, засега нищо не е сигурно.

Той се надяваше да е така. И от единствения й магазин едва успяваше да я отдели, а ако станеха два, щеше да е страхотно заета.

— Мисля, че идеята е добра… — започна той, но майка му го прекъсна.

— Пола трябва да тръгва, скъпи. Не можем повече да отнемаме времето й.

— О, аз отнех от вашето време, госпожо — възрази Пола и погледна бързо към Джон-Хенри. — Още веднъж ви благодаря — добави тя, преди той да успее да каже нещо. — Наистина ми беше много приятно.

— Ще те изпратя до колата.

— Няма нужда.

— Има нужда! — каза той твърдо и я хвана под ръка, опитвайки се да не забелязва изражението на майка си, която затвори внимателно вратата зад тях.

Колата на Пола не можа да запали. Моторът изхърка немощно и замлъкна.

— Ох, не! — ядоса се тя. — Сега пък какво има?

— Дай да видя — предложи Джон-Хенри. Беше доволен. Ако нещо се бе повредило, Пола трябваше да остане повече и можеха да поговорят, без майка му да ги наглежда. Обичаше Хенриета, но понякога тя го дразнеше.

— Не, не, ще повикам такси — Пола се огледа тревожно наоколо. — Ако може да се обадя по телефона, ще поръчам да я изтеглят до сервиза.

— Мога да те закарам.

— Не искам да те затруднявам.

— Това не ме затруднява.

— Не, наистина, най-добре такси.

Той се облегна на колата.

— Защо не искаш да останеш насаме с мен?

— Не е това.

— Какво тогава?

— Ами… — очевидно не знаеше какво да обясни. Погледна към внушителната сграда. — Какво ще каже майка ти?

Той се засмя. Сякаш трябваше да иска от майка си разрешение за всичко, което прави!

— По начина, по който те гледаше, мисля, че ще ти даде да караш нейния кадилак.

— Съмнявам се — Пола погледна отново към имението и неволно въздъхна: — Красива къща!

Той хвърли един поглед през рамо:

— А, не знам. На мен ми се струва прекалено голяма и натруфена. Опитвам се да убедя майка ми да я даде на Историческия музей и да се премести в по-малко жилище.

— Но това би било ужасно! Тя я харесва.

— Изглежда, ти също.

— Кой не би я харесал? Ти не живееш ли тук?

— Не, разбира се — потръпна той. — Както ти казах, прекалено е голяма за мен. Изнесох се преди много години, много преди Камила… — внезапно замълча.

— Камила?

— Жена ми — обясни той. — Почина преди няколко години.

— Съжалявам.

— Аз също — но в момента не мислеше за Камила. Чудеше се как да се въздържи да не прегърне Пола. Тя бе дяволски красива на тази светлина. Но всъщност за него бе красива на всякаква светлина и във всякакъв вид, дори когато косата й бе скрита в онази шапка, а на носа й имаше брашно, както често я бе виждал в магазина. Опита се да се откъсне от мислите си. — Май и двамата сме загубили някого, а?

— Да, но Ренди ме изостави. Не е същото.

— Сигурно — съгласи се той и си каза, че не бива да си спомня колко меки и топли бяха устните й. Как е възможно да изоставиш такава жена! — Е, най-добре да тръгваме.

— Не, ще повикам такси.

— Мисля, че няма да можеш. Моята старомодна майка жив ще ме одере, ако не те изпратя до вратата, както се полага.

— Но…

— Никакви възражения!

Чудеше се как ще я закара до тях, без да кривне някъде, за да я целува, докато и двамата полудеят. Овладя се. Пола ясно му бе дала да разбере, че не е готова за сериозна връзка, а той също не бе сигурен, че е готов. Пола пробуждаше у него нещо, което вярваше, че е погребал заедно с Камила — едно безразсъдство, едно непрекъснато безпокойство. Знаеше колко поражения могат да донесат тези чувства и от пет години се опитваше да ги замести с порядъчен начин на живот. Той бе Джон-Хенри Хенеси, банкер. Не биваше да го забравя.

— Ами колата ми? — изтръгна го от мислите му Пола. — Не мога да я оставя тук.

— Аз ще се погрижа за това.

— Не.

Джон-Хенри не можеше повече да се бори със себе си. Пристъпи крачка напред и хвана ръцете й — опитваше се да не я прегърне. Погледна в тези красиви изразителни очи.

— Казах, че ще се погрижа — повтори той тихо. — Не ми ли вярваш?

— Не ставай смешен. Разбира се, че ти вярвам. Но… — гласът й трепна под настойчивия му поглед. — Само че… не искам… да ти създавам проблеми…

„Не знаеш ли, че вече си успяла?“, помисли той и се запита докога ще може да изпълнява решението си да бъде нов, разумен човек. То се бе разклатило още в първия ден, когато Пола влезе в кабинета му и помоли за заем. Оттогава, между другото, той стана съсобственик на състезателен кон, направи заговор с една осемдесет и две годишна баба срещу внучката й и предизвика брожение в банката, като се отклони от обичайните й правила. Да не би и да се влюбваше?

— Това не е никакъв проблем — каза той и с върховно усилие на волята я пусна, за да вземе колата си.

 

 

Следващата сутрин Пола се събуди рано. Въпреки че бе неделя, имаше много работа. Тогава си спомни, че няма кола.

„Повярвай ми“, бе казал Джон-Хенри. Но дори и той не можеше да прави чудеса. Кой майстор би оправил колата в неделя?

Погледна през прозореца. Фолксвагенът й бе паркиран до тротоара. Намери ключовете на входната врата. Този, който ги бе оставил, бе дошъл, без да го чуе. Това беше невъзможно. Би чула бричката си поне от една пряка. Дали не сънуваше? Отиде до колата. За нейна изненада тя беше дори измита. Прекара пръст по покрива, поклати глава и отключи. Джон-Хенри можеше да лъсне фолксвагена, но дори той не можеше да направи нищо с такъв стар двигател. Завъртя ключа, сигурна, че ще трябва да напомпа няколко пъти педала за газта и да поухажва стартера. Когато моторът оживя и замърка като котенце, от очите й бликнаха сълзи. Ако Джон-Хенри без никакви усилия можеше да направи нещо такова, какво ли още би направил за нея? Опря глава на кормилото и затвори очи. Чувстваше се толкова объркана, толкова нещастна, толкова… Не знаеше как се чувства.

„Повярвай ми“, бе казал Джон-Хенри…