Риса Кърк
Гордостта на Сара (6)

Шеста глава

Следващата сутрин, когато подкреплението пристигна, Пола бе затънала в работа. Окачваше рафтовете в дъното на магазина и й се стори, че чува вратата да се отваря. Но след недоразумението с Джон-Хенри снощи се бе поучила от грешката си. Остави дъската, която държеше, и погледна към входа. Там стояха двама мъже и се оглеждаха. Носеха зидарски колани и цяла чанта със сандвичи. Сигурно бяха сбъркали магазина. Тя избърса ръцете си и излезе.

— Кого търсите?

Пръв заговори високият слаб майстор. Той беше с бейзболна шапка, тежки работни обувки, а под отвореното му яке се подаваше избеляла тениска с емблемата на празненствата по случай стогодишнината на Оклахома.

— Вие ли сте Пола Трент?

— Да.

По-ниският се усмихна. Той беше облечен като колегата си, само че тениската му беше чисто бяла.

— Значи идваме при вас да помагаме — съобщи той и се огледа. — От тая дупка май ще се получи нещо, а?

— Чакайте малко — спря ги тя, като видя, че събличат якетата си. — Не разбирам. Трябва да има някаква грешка.

— Няма грешка — увери я високият. — Нали вие сте Пола Трент? А ние сме наети, за да ви помогнем да довършите магазина — той се огледа къде да сложи кошницата, не намери подходящо място и накрая я остави на пода. — Има ли някакъв проект, или — той се ухили, за да подчертае, че се шегува — да го нахвърляме сега?

„Няма да го нахвърляме сега“, помисли Пола и усети, че въпреки усмивката на човека започва да се ядосва. Той за идиот ли я мислеше? С Родни бяха направили план, който лежеше на масата, затрупан със стърготини и разпилени пирони. Преди да усети какво прави, махна с ръка:

— Планът е ето там. Но почакайте! — спря ги тя, като видя, че и двамата се обърнаха. — Извинявайте, но не ви познавам. Сигурно е станала грешка.

Високият докосна върха на шапката си.

— Прощавайте, госпожо. Май трябваше първо да се представим. Аз се казвам Върл, а това е Емет.

— Добре, много ми е приятно, но както ви казах, трябва да има някаква грешка. Очевидно сте дошли да работите, но аз не съм наемала никого.

— Разбира се, знаем — намеси се Емет. — Друг ни нае. Тази сутрин се обади шефът и каза, че господин Хенеси иска да дойдем и да ви помогнем да довършите помещението. И ето — тук сме — той се усмихна. — А сега имате ли нещо против да почваме? Губим време, пък май работата е много.

Стъписана, Пола видя как разгъват плановете и се втурна към тях.

— Когато казахте Хенеси, Джон-Хенри Хенеси ли имахте предвид?

— Да, госпожо — кимна Върл. — Той се е обадил на нашия шеф, Чарли Расмусен. Познавате ли го? Е, господин Расмусен каза, че господин Хенеси е поръчал да правим каквото наредите.

— Разбирам — Пола се ядосваше все повече. Беше казала на Джон-Хенри, че може да се справи. Какво си въобразяваше той? Че само защото отиде с него на вечеря, сега може да й се бърка? Ако искаше зидари, щеше сама да ги наеме.

Усети, че двамата мъже я гледат с любопитство и се опита да се усмихне. В края на краищата те не бяха виновни. Трябваше да се разправя с някой друг.

— Защо не пиете по едно кафе, докато изясня нещата? — каза тя мило. — Няма да се бавя, обещавам.

Напъха ризата си в джинсите, изтупа праха, грабна палтото си и стремително излезе. Върл и Емет се спогледаха, въздъхнаха и се насочиха към термоса.

— Е — измърмори Върл, наля си чаша кафе и се разположи за дълга почивка, — по-добре да си го изкара на него, отколкото на мен. Като я гледам как й святкат очите, сигурно ще му вдигне скандал.

 

 

Колкото повече наближаваше кабинета на Джон-Хенри, толкова повече се ядосваше. Когато стигна до банката, съвсем не мислеше дали е облечена по най-подходящия начин. Интересуваше я само какво ще му каже и кипеше от възмущение. Той нямаше право така да се намесва. Какво като й е отпуснал заем? Тя можеше и сама да се оправи със собствения си магазин. Ако не наемаше допълнителни работници, то бе, защото си правеше сметка на парите. Бе пресметнала всичко до последния цент и в сметките й не влизаха зидари. За нея бе по-важно да купи качествени продукти за сладките, отколкото рафтовете да са добре подредени.

Зад бюрото седеше същата високомерна секретарка, само че този път облечена в тревистозелен костюм, който не подхождаше на яркото й червило. Тя вдигна стреснато глава, но днес Пола нямаше време за любезности и, без да й обръща внимание, се насочи право към асансьора.

— Момент! — извика разтревожено секретарката. — Не може…

Но Пола вече влизаше в кабината. Преди да се затворят вратите, мярна как секретарката се надигна от стола и посегна към телефона. Дано не викаше охраната!

„Нека само се опитат да ме спрат!“, помисли тя вбесено. Имаше да каже това-онова на господин Джон-Хенри Хенеси!

Джон-Хенри беше до бюрото си, когато чу гласове от кабинета на секретарката. „О, не! Пак ли?“, помисли той. Точно се чудеше дали му предстои да се срещне с още някоя представителка на семейство Трент-Баскомб, когато госпожа Адамс отвори вратата с примирен вид.

— Госпожица Трент иска да говори с вас. Много настоява.

Пола стоеше зад нея и той не можеше да види лицето й. Усмихна се очаквателно. Сигурно идваше да му благодари.

— Добре, поканете я — каза той.

Пола обаче очевидно не идваше да благодари. Когато секретарката се оттегли, Джон-Хенри разбра, че е ядосана.

— Искам да поговорим — каза тя.

— Разбира се — какво ли бе сбъркал сега? Каза на Чарли да изпрати двама добри работници. Мислеше, че тя ще се зарадва. — Защо не седнем?

Когато Пола го погледна с тези пламтящи очи, той за момент забрави, че е сърдита. Единственото, което можа да помисли, бе колко е хубава и как му се иска да я грабне в прегръдките си и да я целуне.

— Бих постояла права, ако нямате нищо против. Дойдох да поговорим за онези двама души, които сте ми изпратили в магазина.

Все още не разбираше за какво става дума. Усмивката му угасна.

— Ако не сте доволна от тях, можем да намерим други.

— Не искам да намирате други, Джон-Хенри! Искам да се справя сама!

— Да, помня, че казахте това, но мислех, че малко помощ…

— Не ми трябва вашата помощ! — прекъсна го тя. — Толкова ли не разбирате? Дадохте ми пари назаем и аз съм ви благодарна. Но, моля ви се, не ми казвайте как да ги харча!

Той настръхна.

— Изобщо не съм имал такова намерение.

— Защо тогава сте се обадили да ми изпратят тези хора? Мислите, че не напредвам достатъчно бързо ли? Искате да ускорите нещата, за да си получите обратно парите? Ако ми трябваха зидари, щях сама да си ги наема!

Той усети, че започва да се ядосва от несправедливите й обвинения. С усилие се овладя.

— Мисля, че не разбирате…

Тъмните и очи отново блеснаха:

— О, много добре разбирам! Вие мислите, че съм некадърна!

— За ваша информация, най-малко бих ви нарекъл некадърна.

— Защо тогава…

— Исках да ви помогна! — избухна той. — Толкова ли е лошо това? Ако съм ви обидил, съжалявам. Само се опитвах…

— Недейте! — вдигна тя ръка. — Не се опитвайте да правите нищо за мен! Отпуснахте ми заем. Това е достатъчно, но не ви дава право да ми се бъркате в живота.

Той нямаше такова желание. В миналото често бе страдал заради невъздържания си характер. Затова толкова се стараеше да се владее през последните пет години. Причината Камила да тръгне на това последно фатално пътешествие бе отново неговият гняв. След един ужасен скандал тя излетя от къщи и се метна на ферарито. Гумите изсвистяха и едва не запушиха от рязкото потегляне. Бе карала по този начин и друг път, когато се бяха спречквали — а това накрая им се случваше доста често. Разликата беше, че онази нощ тя не се върна.

Джон-Хенри се отърси от спомените си. Пред него стоеше сърдитата Пола и Камила бе последното, с което искаше да се занимава. Попита напрегнато:

— Значи мислите, че съм ви дал заем, защото очаквам нещо в замяна?

— Какво друго мога да мисля? Така ли се държите с другите клиенти? Наемате ли им работници, отбивате ли се да видите с какво можете да помогнете? Някак не ми се вярва, че компании като „Диджитрон Оптикс“ са удостоени с личното ви внимание. А на мен, господин Хенеси, то също не ми трябва. Ако си искате обратно парите, кажете. Ако не, оставете ме да работя, както аз намеря за добре.

Вбесена, тя се обърна и тръгна към вратата. Но преди да стигне дотам, той я хвана за ръката и я завъртя към себе си.

— Не, недейте! Не сте…

Забрави какво искаше да каже — тя се спъна, залитна и инстинктивно се вкопчи в него, той протегна ръка да я задържи и изведнъж се озоваха в прегръдка. Всичко стана толкова бързо, че тя нямаше време да се съпротивлява, а той се оказа неподготвен за внезапно обзелото го желание. Отдръпна се бързо. Никоя жена не го бе привличала толкова, дори Камила.

— Пола… — прошепна той.

Страните й порозовяха, а в тъмните й очи проблесна чувство, което той не посмя да назове. Джон-Хенри не можеше да отдели очи от лицето й. С цялото си тяло копнееше да я целуне, да я притисне към себе си. Чувстваше как всеки негов мускул трепери от усилието да се сдържи. „Какво лошо има?“, мина му през ума. Но беше прекалено рано… или прекалено късно, кой знае? Той знаеше само, че ако веднага не я пусне, след малко вече няма да може да се овладее. С усилие на волята отстъпи крачка назад.

— Извинявай… — промърмори той. — Не трябваше… Не беше…

Сам не знаеше какво иска да каже. Чувстваше се объркан и смутен, съвсем не като улегналия банкер, когото всички познаваха. Изведнъж осъзна, че образът, изграден с толкова труд, е само маска, къщичка от карти, която тази непозната жена може да събори с едно докосване. Излизаше, че изобщо не се е променил, само е натрупал пластове порядъчност с надеждата да задуши под тях човека, който някога е бил. Очевидно се бе провалил, след като една такава среща можеше да го обърка напълно. Нищо ли не бе научил от живота?

Пола се отдръпна.

— Аз… — започна тя и безпомощно притисна ръка към устата си. — Не трябваше да идвам. Съжалявам.

Той се опита да се овладее.

— Аз съжалявам. Не трябваше да се намесвам.

Пола събра смелост и го погледна в очите.

— Не, аз не трябваше толкова прибързано да съдя.

— Ако искаш, ще отменя заявката за майсторите. Но бих предпочел да приемеш помощта им като мой принос за твоя успех. Не че мисля, че не можеш да се справиш сама — добави бързо. — Но тъй като започвам програма за подпомагане на малкия бизнес, искам да смятаме това за един експеримент. Можем ли да направим така?

Какво можеше да отговори? Ако откажеше, би провалила шансовете на някой друг, който наистина има нужда от такава помощ.

— Ами… При тези условия май не мога да възразя — каза неохотно и усети, че прозвуча много неучтиво. — Благодаря — добави тя. — Много си великодушен.

„Не толкова, колкото бих искал“, помисли Джон-Хенри.

 

 

Джон-Хенри застана до прозореца, за да я види как се качва на малката си кола. Той имаше толкова много, повече, отколкото можеше да поиска или да използва, а Пола трябваше да се бори, за да преживее. О, ако само би му разрешила да й помогне! Отхвърли тази мисъл. Тя не искаше това, което той можеше да й предложи. Бе показала ясно, че няма нужда от неговата помощ. Единствената причина да приеме предложението му днес бе, че мислеше за тези, които ще дойдат след нея и може наистина да имат нужда от подкрепа.

Потънал в мисли, седна на бюрото и подпря глава на ръцете си. Каквото и да направеше за Пола, все излизаше лошо. Не бе свикнал с това чувство за неуспех.

Ако някога се бе провалял в нещо, това беше бракът му. Посърна при мисълта за красивата си надменна и своенравна жена. Навремето мислеше, че Камила го обича. Що се отнася до него, той със сигурност я обичаше. Тя беше толкова дива, толкова упорита. Разбра, че освен това е жестока и егоистична, едва когато вече бе твърде късно. Понякога през тези бурни години му се струваше, че тя обича единствено себе си.

Защо я бе обичал? Не можеше да преброи колко пъти си е задавал този въпрос. Дали го бяха привлекли красотата и чара й, или само искаше да притежава такова красиво създание?

Отново отпусна глава. Мразеше се. Не обичаше да си спомня за този период от живота си, когато очевидно е бил не по-малко повърхностен и безчувствен от Камила. И досега не разбираше какво го бе обладало тогава, но знаеше, че бе катастрофално.

Но Пола не беше като Камила. Дали не започваше да се влюбва в нея? Невъзможно! След Камила се бе заклел никога вече да не се влюбва. Любовта го превръщаше в човек, какъвто никога не би искал да бъде, караше го да говори и действа против волята си. Наистина, и Камила беше донякъде виновна — тя го омагьосваше с красотата си, надсмиваше му се с неясните си намеци, с ласките, които ту му даряваше, ту му отказваше. Но и той беше виновен. Ако не отказваше да признае, че тази пародия на брак е грешка, всичко щеше да свърши много преди фаталната катастрофа.

Бе се подготвил да живее без любов. Докато в живота му се появи Пола. А какво чувстваше сега? Можеше ли да се довери на влечението си към нея?

Каза си, че е още твърде рано да мисли за това. С Пола почти не се познаваха. И двамата бяха прекалено заети с други неща. Може би трябваше да върви стъпка по стъпка, да не бърза. А после, след време, можеше да реши какво да прави. Да, това изглеждаше разумен подход, решение, което банкерът Джон-Хенри Хенеси би взел. Нещата отново бяха под контрол. Пое дълбоко въздух. Беше време да се върне към работата си.

Зае се с документите, които преглеждаше, преди да дойде Пола. Започна да сумира авоарите на една компания, но след като събра едни и същи цифри четири пъти и получи четири различни резултата, ядосано заряза всичко. Очевидно бе разсеян. Всичко на бюрото го дразнеше. Накрая се предаде, напъха папките в едно чекмедже, облече си палтото и отиде при секретарката.

— Излизам, госпожо Адамс — съобщи той и неочаквано за себе си направи нещо, което никога не бе правил: — И няма да се върна.

— Да, господине — секретарката изглеждаше изненадана. — Значи ли това, че искате да отменя срещата ви с господин Кевъндиш? — попита тя нерешително.

Бе забравил за него. Трябваше днес следобед да се срещне с Кевъндиш, изпълнителен директор на компания за електронна техника. От няколко седмици се опитваше да намери време, удобно и за двамата. Поколеба се. Но последното, за което искаше да говори днес, бяха диоди, катоди и транзистори.

— Да, отменете я.

Госпожа Адамс отново се учуди. Това бе толкова необичайно за началника й! Погледна го загрижено:

— Да не сте болен, господин Хенеси?

Ето обяснението, което му трябваше!

— Май че… Нещо съм понастинал — съгласи се той, макар че рядко боледуваше. — Сигурен съм, че до утре сутринта ще се оправя. Защо не си тръгнете и вие? Госпожица Смидърс ще поеме телефонните обаждания, а с вас утре ще започнем по-рано.

Зарадвана от неочаквания отпуск, секретарката веднага изключи компютъра.

— Благодаря, господин Хенеси. Ще свърша някои дреболии.

Джон-Хенри кимна и излезе. Но като стигна до ягуара си, разбра, че изобщо не му се ходи в апартамента. Насочи се извън града. След малко видя табелата за отклонение към булевард „Мартин Лутър Кинг“ и, преди да се замисли, зави към Ремингтън Парк. Не беше ходил на хиподрума от години, но изведнъж се сети, че там има един състезателен кон, който е наполовина негов. Още не го бе видял, въпреки че обеща на Хеди. Паркира, слезе от колата, пое дълбоко въздух и осъзна, че точно това му е трябвало. Отдавна не се бе въртял около конете. Може би няколко минути с тези вихрени животни щяха да му помогнат да събере мислите си.

 

 

Хеди седеше до малката печка и прелистваше бюлетина за конните надбягвания. Отис я дръпна за ръката. Тя вдигна нетърпеливо глава, увлечена от списъка на състезанията и залаганията. Отис цяла сутрин влизаше и излизаше и й беше омръзнало да я прекъсва.

— Сега пък какво има?

— Кой е този? — посочи той към вратата.

Хеди погледна и очите й се разшириха от изненада. Мъжът, който вървеше между клетките с елегантно палто, костюм и лъснати обувки, имаше вид, сякаш целият парк е негов. Той пъргаво прескочи поредната локва и се огледа, без да забелязва Хеди и Отис, които надничаха от вратата.

— Това е господин Джон-Хенри Хенеси.

— Какво прави тук? — разтревожи се Отис. — Да не идва да ни каже, че разваля сделката?

— Не ставай глупак! — скастри го Хеди, макар че и на нея й бе минала тази мисъл. — Сигурно идва да види Гордостта на Сара. Казах му да се отбие, когато иска.

— Защо си му казала такова нещо?!

— Защото плаща разходите за коня. Не мислиш ли, че заслужава от време на време да го вижда?

Отис погледна неспокойно към празната клетка. Фернандо бе извел коня на разходка край състезателните писти. Гордостта на Сара още не беше готов да започне тренировки, какво остава за състезания, но мускулите му трябваше да се поддържат. Хеди и Отис благославяха неизчерпаемото търпение на Фернандо. Ако му кажеха, сигурно би завел коня до Кливланд и обратно.

— Но конят го няма! — прошепна Отис. — Какво ще кажем на господин Хенеси?

— Истината, разбира се.

Хеди отскубна ръката си и с приветлива усмивка излезе на алеята.

— О, господин Хенеси! — пресрещна го тя. — Каква приятна изненада!

— Ето къде сте били! — възкликна Джон-Хенри. — Вече бях започнал да мисля, че съм сбъркал. Много сте далеч от входа.

— Е, не сме съвсем в А група. Онези обори там отпред са за големите треньори, не за хора като нас, които се занимават само с един кон.

Джон-Хенри се обърна замислено.

— Ще трябва да я видим тази работа — промърмори той. — Не ми харесва да сте толкова далеч от всичко.

— А, много сме си добре тук — обади се Отис. Решил, че не може повече да се крие зад полата на Хеди, той пристъпи напред и протегна ръка. — Много ми е приятно, господин Хенеси. Много съм слушал за вас. Казвам се Отис Уингфилд.

— Наричайте ме Джон-Хенри — с усмивка каза Хенеси и стисна ръката му. — Наистина, малко е дълго. Колко пъти съм казвал на майка си…

Отис сърдечно се засмя. Хеди, която наблюдаваше отстрани размяната на любезности, веднага разбра, че тези двамата ще се спогодят.

— Според мен Джон-Хенри звучи съвсем добре. Можете само да се гордеете с такова име.

— И други са ми го казвали — той погледна съзаклятнически към Хеди, която още първия ден в кабинета му бе посочила връзката със знаменития адаш. — А къде е този кон, който ме разорява?

Отис се смути.

— Знам, че сметките изглеждат големи, но сме изчислили всичко и се опитваме да пестим, колкото можем.

Джон-Хенри го потупа по рамото в знак на извинение.

— Не се безпокойте, само така се казва. Не се оплаквам нито от сметките, нито от грижите, които полагате за коня — той се поколеба: — Занимавал съм се с коне и знам, че е нужно време.

— Радвам се да чуя това — въздъхна с облекчение Отис. — Някои собственици не го разбират.

— Аз разбирам.

— В такъв случай, наричайте ме Отис — усмихна се той широко. — Всичките ми приятели ми викат така.

В този миг се върна Фернандо. Хеди се опита да погледне през очите на Джон-Хенри и видя един голям як кон. Спомни си как за пръв път й показаха жалкото кльощаво и кокалесто създание и как й се струваше, че то никога няма да изглежда по-добре. Но дори и тя трябваше да признае, че след няколкоседмичните грижи на Отис конят съвсем не бе онова животно. Гривата и опашката му никога нямаше да станат дълги и буйни, но поне козината му лъщеше от всекидневното сресване и бе загубил нездравия си вид. Очите му блестяха, а ушите потрепваха. Цялото му същество излъчваше достойнството на състезателен кон.

— Виждам, че още има проблеми със задния десен крак — забеляза Джон-Хенри.

— Оправя се, оправя се — отговори Отис. — Това разтегнато сухожилие скоро ще мине, но за камъчето още нищо не може да се каже — хвърли бърз поглед към Джон-Хенри. — Хеди каза ли ви за това?

— Да, спомена.

Сега, когато конят бе пред тях, Отис бе възвърнал самоувереността си. Дори изглеждаше по-висок. Хеди го погледна с възхищение.

— Още ли му пари в крака? — попита Джон-Хенри.

— Понякога — кимна Отис одобрително. Само познавач можеше да зададе такъв въпрос.

— Какво казва ковачът?

— Всички казват едно и също. Може да се поразрови в копитото, но няма да има полза. Камъчето трябва да излезе само, но не се знае кога.

— Съгласен съм. В такъв случай трябва само да чакаме — Джон-Хенри потупа коня по шията. Гордостта на Сара веднага се огледа и пъхна муцуна в ръката му. Джон-Хенри се засмя и го погали по главата, но конят отново близна ръката му. — Какво иска? Морков или захарче?

Бузите на Хеди пламнаха. Тя погледна изразително към Отис и обясни:

— Търси сладка.

— Сладка ли? — учуди се Джон-Хенри и тогава си спомни последната точка в списъка на разходите. — А, да — кимна той и сдържа усмивката си, като се сети за необичайните възпитателни методи на Отис.

Сега бе ред на Отис да се изчерви.

— Знам, че не трябваше да го правя, но веднъж му дадох една сладка и глупавият кон я хареса. Сега само търси случай да си изпроси.

Джон-Хенри отново потупа коня.

— Съжалявам, момчето ми. Не помислих за това. Следващия път ще ти донеса цял плик — смигна на Хеди: — От кои да взема?

Хеди се смути още повече.

— Той обича само сладките на Пола. Опитахме с други, но не ги яде.

— Разбирам — каза Джон-Хенри сериозно. — А има ли любим вид?

— Предпочита шоколадови, но понякога хапва и от овесените със стафиди.

— А какво мисли Пола за това? — засмя се той.

Отис и Хеди се спогледаха. Той забеляза и кимна:

— Разбирам. Още пазим тайна.

— Още само малко — припряно каза Хеди. — Щом конят започне да се състезава, ще й кажем — изведнъж очите й блеснаха зад очилата: — Няма как тогава да не й кажем, защото ще делим печалбите с нея. Всъщност всичко е заради това, нали разбирате? Знам, че Пола ще има голям успех с магазина си, но така няма толкова да се безпокои за мен. Аз ще мога сама да се грижа за себе си и тя няма да е толкова притеснена. Вместо да се занимава с една стара жена, ще може да се погрижи за себе си и за собственото си бъдеще — тя отново погледна неспокойно към Джон-Хенри. — Разбирате, нали?

Той разбираше много неща.

— Да — отговори сериозно. — И мисля, че Пола е много щастлива, че има баба като вас.

Хеди се изчерви.

— Аз съм щастливата. Пола е чудесно момиче.

Нещо се промени в изражението на Джон-Хенри. Само за миг очите му станаха по-нежни. Изглеждаше още по-хубав, отколкото беше.

— Да — каза той. — Знам — усмихна им се: — Е, аз ще тръгвам. Радвам се, че се запознах с вас, Отис. Продължавайте все така да работите.

— Разбира се — обеща Отис. — Не се безпокойте.

— Ще дойдете ли пак? — попита Хеди.

— Не можете да ме спрете — усмихна й се той.

— Добре — каза Хеди със задоволство и му помаха за довиждане. Но щом внушителната му фигура се скри зад вратата, се обърна към Отис:

— Гордостта на Сара ще победи, нали?

— Не се съмнявай, момичето ми! — засмя се той и я прегърна през закръглените рамене. — Вярвай ми!

— О, вярвам ти — отвърна тя и замислено се загледа към пътеката, по която си отиде посетителят им. — Щом това вече е уредено, да видим какво можем да направим за Пола и Джон-Хенри.

— Ама, Хеди…

Но тя се усмихна и го потупа по рамото:

— Ти тренирай коня. Другото остави на мен.