Риса Кърк
Гордостта на Сара (5)

Пета глава

През следващите дни Пола нямаше много време да мечтае за Джон-Хенри. Оказа се, че с Родни има по-голям късмет, отколкото е очаквала. Откри, че е много сръчен и обича да се занимава с ремонт. Заеха се заедно с магазина. Макар че бе готова за тежка работа и не се страхуваше да си изцапа ръцете, струваше й се, че четиринадесетчасовият работен ден няма край и се слива със следващия. Понякога мислеше, че ако трябва още един път да вдигне чука, ще се разплаче. Вечерта, когато с Родни останаха до късно, за да завършат монтирането на фурните, от изтощение виждаше всичко двойно. Отгоре на това още не бе започнала да преработва рецептите за промишлено производство. Толкова труд, а не можеше дори да изпече една пробна серия сладки!

— Никога няма да свършим — оплака се тя на Родни, когато най-после сглобиха последната от трите големи фурни. Дните летяха все по-бързо, а тържественото откриване изглеждаше толкова далеч.

— Ами, просто си нетърпелива — отговори той и се облегна на алуминиевия капак, който бе лъскала няколко часа. — Много скоро ще ти писне от всички тези печки. Слушай какво ти казвам, минал съм през това.

— Де да беше така — огледа се тя. Магазинът не й се струваше много по-различен, отколкото когато подписа договора. Подът бе покрит със стърготини и парчета от дъски. Навсякъде бяха разпилени боклуци и инструменти. Като добавък се търкаляха пластмасови чинии и чаши от ужасните готови храни, които ядяха.

Чувстваше се виновна за това. В началото се опитваше да носи храна от къщи, защото мислеше, че е длъжна да осигури на Родни прилично ядене, докато й помага. Оказа се обаче, че след четиринадесетте часа в магазина няма сили да готви и накрая се съгласи с предложението му да купуват от закусвалните в безистена. Свикнал с готовите храни, той бързо откри, че близо до тях правят сандвичи, а на ъгъла предлагат вкусни салати. Сега обедът и вечерята бяха уредени. Но тя настояваше да плаща всичко, въпреки че обикновено бе прекалено уморена да яде. С Родни поне нищо не се губеше. Колкото и да не можеше да гледа от умора, винаги се възхищаваше от количествата, които той поглъщаше, като обикновено изяждаше и нейната порция. Не можеше да разбере как остава толкова слаб и често се шегуваше, че ще го назначи за главен дегустатор на сладките.

— С най-голямо удоволствие — отвръщаше той и посягаше към следващия сандвич или плик с пържени картофи. — Но ако търсиш истински специалист, трябва да се обърнеш към сестра ми Мери-Лу в Арканзас. Това момиче знае как да яде!

— И сигурно е кожа и кости като теб?

— В нашето семейство всички сме като клечки. Трябва да е от гена… Я ми кажи, ще доядеш ли този сандвич? Ще бъде жалко да го хвърляме.

Тази вечер Пола имаше чувството, че само си губи времето. Докато Родни свърши с фурните, тя се занимаваше с щанда, но като че ли без особен успех. Въздъхна. Когато нае тази „секция“, тя й се струваше много малка. Как можеше да погълне толкова време и усилия?

Родни чу въздишката й и погледна през рамо:

— Не се безпокой. Всичко ще си дойде на мястото.

— Наистина ли мислиш така? — вече бе толкова отчаяна, че не можеше да му повярва. — И кога?

— Е, сигурно е, че няма да е тази вечер — засмя се той. — Знаеш ли какво мисля? Най-добре да заключим и да си ходим. Работата не е заек да избяга. Утре ще продължим.

— Точно от това ме е страх — въздъхна тя отново и тръсна глава. — Не, ти си отивай. Аз ще остана още малко и… ще поразчистя.

Родни огледа безпорядъка.

— Докато разсипеш всичко ли?

— Е, след като вече си включил фурните, може да ги изпробвам.

— Ти се преуморяваш, знаеш ли?

— Ти също. Ако не си забелязал, работиш толкова, колкото и аз.

— Това е друго.

— Защо?

— Защото аз съм мъж. Мъжете могат да работят повече от жените.

— Така ли? — тя се изправи войнствено с ръце на кръста и погледна заканително. — И кой ти го каза?

— Това всички го знаят — подразни я той. — Във всяко списание го пише.

— Нямам време да чета списания. Имам си достатъчно работа — погледна към часовника. Минаваше осем, а бяха започнали в шест сутринта. — Сега изчезвай, преди да съм размислила.

Родни още се колебаеше.

— Не мога да те оставя сама.

— Никой няма да ме открадне. Освен това няма да седя много.

— Сигурна ли си?

— Съвсем. Сега върви.

— Нека поне да ти донеса нещо за ядене.

— Не, благодаря — намръщи се тя. — Твоята представа за хубаво ядене е двоен сандвич със сирене и повечко пържени картофи. А ако видя още един картоф, ще започна да ги сънувам.

— Но ти не си вечеряла!

Не беше и обядвала, но нямаше защо да му го казва. Макар да се познаваха отскоро, той се държеше много покровителствено, сякаш й бе по-голям брат. Понякога това й харесваше, но не и тази вечер.

— Ще взема нещо по пътя, като си отивам — отговори тя и започна да го избутва към вратата. Безистенът бе още отворен. Той предпочиташе и тя да излезе оттам. Не му харесваше мисълта, че ще отиде сама на тъмния паркинг отзад. — А сега си тръгвай! Ще се видим утре.

Не му се искаше да я оставя сама, но я познаваше достатъчно, за да знае, че на този тон не се възразява. Мърморейки, че ще капне от работа, той излезе и внимателно затвори зад себе си облепената с вестници врата.

Останала сама, Пола усети как умората я надвива. Докато имаше компания, можеше да забрави колко е изтощена. Но сега нищо не я развличаше. Може би трябваше да послуша Родни и да си тръгне. За момент се изкуши да го направи, но тръсна глава. Дори с помощта на Родни подготовката се оказа много по-дълга, отколкото бе очаквала. Вече имаха ток и можеше поне да пробва фурните, докато се занимава с рафтовете в дъното на магазина. Ако поработеше още един час, нямаше да се чувства толкова виновна, че си отива преди полунощ.

Въпреки умората усети лек трепет, когато реши да включи фурните. Всяка малка стъпка я доближаваше до целта. Щом градуираше термометрите, можеше да започне с изпробването на рецептите.

С внезапен прилив на сили закопча около тънкия си кръст тежкия зидарски колан, взе чука и се отправи към дъното на магазина. Двамата с Родни бяха издигнали стена между работилницата и помещението, което щеше да бъде търговска зала. В момента, в който стигна до рафтовете, чу как вратата се отваря. Явно Родни в края на краищата й бе донесъл сандвич. Без да се обръща, извика:

— Добре де, ако толкова искаш да вечеряме, ще отидем на някое прилично място. Омръзна ми тази суха храна.

Отговорът не закъсня.

— В такъв случай какво ще кажете за „Уотърфорд“?

Ресторантът на хотел „Уотърфорд“ бе един от най-изисканите в града. Но не това я изненада толкова, че изпусна чука и едва не премаза пръстите на краката си. Тя позна този глас, но това не бе гласът на Родни. Обърна се рязко и срещна развеселения поглед на Джон-Хенри Хенеси.

— Ако не ви харесва „Уотърфорд“, можем да опитаме в „Орлово гнездо“ на кулата — усмихна се той. — Или някъде другаде. Където предпочитате.

В момента предпочиташе да потъне вдън земя. „Какво прави той тук?“, помисли трескаво и стисна очи, сякаш можеше да го накара да изчезне.

Но той не изчезна. Когато отвори очи, бе още там. Видът й беше ужасен — рошава, прашна, раздърпана, покрита със стърготини. Беше толкова смутена, че се ядоса. Какво все пак правеше тук?

— Не исках да ви стряскам — каза той и вдигна чука. Подаде й го, тя погледна неразбиращо, сякаш не знаеше какво е това, и накрая го взе.

— Е, стреснахте ме — усети, че прозвуча грубо и поклати глава. — Извинете, може би съм малко изморена.

— Няма нищо. Може би трябваше първо да се обадя.

Тя огледа хаоса наоколо.

— Телефонът не е свързан, но все едно нямаше да го намеря. Както виждате, още не съм готова да започна бизнес.

— Но виждам, че напредвате.

— Няма нужда да ми правите комплименти. Знам, че тук е голям безпорядък — тя погледна чука, който здраво стискаше в ръка. С усилие на волята разтвори пръстите си и го остави. — Аз… Не обръщайте внимание на това, което казах преди малко. Сбърках ви с друг.

— Много ми е неприятно да чуя това. Нали не искате да кажете, че няма да вечеряте с мен?

Сигурно се шегуваше. Не можеше да излезе с него в този вид, дори да искаше. Пък и не искаше.

— Съжалявам — отговори тя, без да го погледне. — Не мога.

Той не изглеждаше обиден от резкия отказ, само разочарован.

— Много съжалявам.

— Ами… — внезапно се сети, че не е проверила фурните. Това бе добро оправдание да се измъкне от неудобния разговор. — Извинете ме.

Джон-Хенри я последва внимателно.

— Работата изглежда много — забеляза той. — Май ви трябва помощ.

Пола не знаеше защо реагира толкова войнствено. Може би защото я бе изненадал с предложението за вечеря.

— Имам си помощник.

Той погледна многозначително към тежкия зидарски колан.

— Изглежда не е достатъчен. Няма нужда сама да правите всичко това, нали?

Изведнъж й се стори, че широкият кожен колан с инструменти тежи цял тон. Искаше й се да го скрие зад гърба си. Но гордостта не й позволяваше да го пипне.

— На мен не ми пречи! — заяви тя предизвикателно. — А на вас?

В същия миг съжали за думите си. Защо се държеше толкова лошо с него? Не намираше отговор. Знаеше само, че е уморена, че има сенки под очите, че не е яла, че… Че изобщо не изглежда така, както би искала той да я вижда. Ако въобще искаше да я вижда. Но не искаше. Можеше да си мисли за Джон-Хенри Хенеси, това обаче съвсем не означаваше, че желае да има нещо общо с него, дори ако такова нещо беше възможно. А не беше.

— Извинявайте — каза той малко сковано. — Не исках да ви се бъркам.

Почувства се още по-зле. Явно го бе обидила. Защо ли?

— Мислите, че правя всичко не както трябва, нали?

— Не съм казал такова нещо. Някакъв дявол я караше да продължи.

— Няма нужда да го казвате. То ви е изписано на лицето.

— Единственото, което е изписано на лицето ми, е възхищение от упоритата ви работа. А сега, ако трябва, защо да не продължим този разговор по време на вечерята? Не мислите ли, че ще се чувстваме много по-удобно?

Пола не вярваше, че някога ще се чувства удобно с този мъж. Откакто се бе появил, с всяка минута се чувстваше по-объркана. Какво ставаше с нея? Защо се държеше толкова грубо и заядливо? Това не бе в нейния стил. Сигурно беше поуморена, отколкото предполагаше.

А той бе по-хубав, отколкото го помнеше от първата им среща. При тази мисъл отново се вбеси. Какво ако бе хубав? Какво значение имаше? Те нямаха нищо общо. Бе дори подстриган по-добре от нея. Носеше костюм по поръчка, обувки по поръчка и вносна копринена вратовръзка, докато тя се опитваше да не забелязва колана на кръста си и полепналите по джинсите стърготини. Ако нещо драматично подчертаваше разликата помежду им, помисли тя раздразнено, това бяха прическите и този глупав колан.

— Или — обади се той, като не дочака отговор, — ако вече сте вечеряли, може да изпием по едно кафе.

— Не мога — повтори тя упорито. — Не съм свършила тук.

— Тогава ще ви помогна да свършите.

— Не, това е невъзможно! — възкликна ужасена, че той наистина ще го направи.

— Защо?

Пола започна смутено да разкопчава колана.

— Дайте да ви помогна — протегна той ръка към катарамата на гърба й.

— Не, мога да се справя и сама — възрази тя.

Залитна и неочаквано се озова в прегръдките му. Ръцете им се срещнаха и тя го погледна. Бяха толкова близо, че можеше да долови парфюма му — остър и предизвикателен аромат, който не би трябвало да подхожда на изискания му вид, но ухаеше много приятно. Джон-Хенри бе доста по-висок от нея и й се струваше огромен… Или просто чувстваше твърде силно физическото му присъствие. Усещаше топлината на тялото му, която разпалваше кръвта й. Стресната, отскочи назад.

— Аз… мога сама — прошепна тя и наведе очи.

Започна да се бори с токата. Вече мислеше, че трябва да скъса проклетия колан, когато закопчалката най-после поддаде и коланът падна на пода с трясък от разпилените гвоздеи, отвертки и инструменти. Изрита го ядосано настрани.

Но преди да успее да измисли какво да каже, Джон-Хенри се наведе и се вгледа в лицето й.

— Кога за последен път ядохте нещо?

Пола не искаше да отговори на това. Трябваше да каже нещо по-важно.

— Не помня. А сега, господин Хенеси, моля ви…

— Наричайте ме Джон-Хенри.

— Господин Хенеси — повтори тя твърдо, — знам, че сте много любезен с мен и съм ви благодарна. Но наистина не искам да пия кафе. Имам толкова много работа и нямам…

— Тогава ще ви помогна — заяви той и за неин ужас започна да съблича палтото си.

— Какво правите?! — извика тя.

— Нищо.

— Не е нищо — тръсна яростно глава. — Не можете… Няма да позволя… Не е редно.

— Тогава да вървим — заяви той и се облече.

— Не, нали ви казах — никакво кафе.

— Ще отидем някъде наблизо да хапнем. Бледа сте като призрак. Очевидно имате нужда да ядете.

— Това, от което имам нужда, е да свърша тук.

— Добре, тогава ще поръчаме да ни донесат нещо за ядене и през това време ще работим. С какво да започна?

— Защо се държите така с мен!? — възмути се Пола. — Така ли правите с всичките си клиенти?

Това го спря.

— Не — произнесе той бавно. Изглеждаше изненадан. — Не правя така — усмихна й се: — Но това не значи, че ще ви оставя да работите сама.

Тя видя, че той говори сериозно. Предаде се:

— Добре, но не искам да ходим в луксозно заведение. Не съм облечена подходящо.

Изражението му се промени.

— Според мен изглеждате чудесно — каза тихо той.

Какво можеше да отговори? Изми си ръцете, изтупа стърготините и след пет минути вече седеше в лъскавия черен ягуар. Докосна меката кожена седалка и въздъхна от толкова много лукс.

— Къде искате да идем?

Отговори, че няма значение — можеше и в най-близката закусвалня. Искаше само да свършат възможно по-бързо. Той я заведе в едно от новооткритите мексикански ресторантчета само през две-три преки. По това време заведението беше почти празно — няколкото посетители приключваха с кафето и десерта си. Собственичката ги настани в едно сепаре далеч от входа и след малко се върна с царевични питки.

— Сервитьорката идва — съобщи тя и се усмихна на Джон-Хенри. Той обаче не я забеляза, докато не го попита дали ще желаят нещо за пиене.

— Пола?

Последното нещо, което й трябваше, бе алкохол. Чувстваше се толкова уморена, че можеше да заспи от първата глътка.

— Не, благодаря. Ако искате, вие си поръчайте.

Но той поклати глава и жената си тръгна. Пола се обърна към него.

— Не трябваше да се отказвате заради мен.

— Няма значение — вдигна той рамене. — На времето съм изпил повече, отколкото ми се полага.

Пола не знаеше какво да прави, затова взе една питка — топла, хрупкава и леко солена. Когато посегна за следващата, усети колко е гладна. Опита и от соса в купата на масата и забеляза, че Джон-Хенри я гледа.

— Ето — побутна чинията към него. — Хубави са, вземете си.

Той разсеяно взе една питка, но продължи да не сваля очи от нея.

— Защо ме гледате така?

— Гледам ли ви? Извинявайте — посегна към менюто. — Какво ще искате за вечеря?

Пола взе листа от ръцете му, но не го погледна.

— Господин Хенеси — каза тя, — защо дойдохте тази вечер?

— Моля ви, наричайте ме Джон-Хенри. Или Джон. Или дори… Не, не Хенри. Иначе аз ще трябва да ви наричам госпожица Трент, а така звучи много официално. Как предпочитате?

— Предпочитам да разбера защо дойдохте в магазина. Не бяхте сигурен, че има магазин ли?

— Какво искате да кажете? — стъписа се той.

— Е, в края на краищата не ме познавате. Може би си мислехте, че съм взела парите и съм изчезнала с тях. Може би дойдохте, за да видите лично дали аз…

Той избухна в смях.

— Ако за миг бях помислил, че сте мошеник, щях да накарам да ви изхвърлят от банката.

— Не виждам нищо смешно — ядоса се тя. Мразеше да й се смеят. — Наистина можех да ви излъжа. Нямаше как да разберете.

Той видя, че е засегната и едва сдържа смеха си.

— Знаех, че не ме лъжете.

— Откъде?

— Ще ви кажа нещо, госпожице Трент — усмихна се, без да иска: — Никога недейте да играете покер. Лицето ви не става за това.

— Какво му е на лицето ми?

— Нищо — неочаквано сериозно отговори той и без предупреждение хвана ръката й. — Само мисля, че то е най-изразителното лице на света.

Пола почти не го чу. Усещаше само пръстите му. Искаше да си издърпа ръката, но сякаш не можеше да помръдне. Изведнъж болезнено осъзна, че иска повече, отколкото само да го държи за ръка. Наведе очи. Чувстваше, че се изчервява.

Само толкова ли й трябваше — ръката му върху нейната? Никога никой мъж не й бе действал така, дори Ренди, преди да се оженят, когато и двамата бяха млади и кръвта им кипеше. Но сега беше по-възрастна, по-зряла. Трябваше да контролира чувствата си, а не да се оставя да я водят. Дали причината не беше, че отдавна не е била с мъж? Не, това нямаше нищо общо. Бе виждала достатъчно мъже, след като Ренди я остави. Знаеше, че е достатъчно да завърже разговор или да се усмихне по определен начин, и вече няма да е сама. Но никога не бе изпитвала и най-малкото желание да направи нещо такова… досега.

Бавно вдигна очи, погледна Джон-Хенри и веднага разбра, че и той се чувства по същия начин. Дори в лекото докосване на ръката му се усещаше колко я желае, виждаше се в изражението на очите му, във внезапното потрепване на едно мускулче на лицето. Бе напрегнат не по-малко от нея. Пръстите му конвулсивно се свиха върху нейните.

„Не съм готова за това“, помисли тя с внезапен страх. „И не знам дали някога ще бъда.“ В този миг някой каза:

— Извинявайте, че се забавих. Готови ли сте?

Пола премигна и погледна към момичето, което сякаш бе изникнало от дън земя. То стоеше пред тях с химикалка и бележник и ги гледаше очаквателно. В първия миг Пола не можа да разбере какво искат от нея. После се сети, че това е тяхната сервитьорка. А тя дори не бе погледнала към менюто. Обърна се безпомощно към Джон-Хенри, който изглеждаше също толкова объркан.

— Оставям на вас да изберете — каза тя. Бе прекалено смутена, за да избира. Какво се беше случило току-що?

Джон-Хенри май също не знаеше. Но явно можа да се овладее по-бързо или във всеки случай така й се стори, защото той успя да даде поръчката. Сервитьорката се отдалечи, развявайки пъстрата си униформена пола. Пола установи, че се чувстваше по-спокойна, ако не беше само с него… Сега, когато момичето го нямаше, тя не знаеше какво да каже. Наистина ли и той се чувстваше по същия начин, или от умора въображението й се бе развинтило?

— Горещо ли е, или само на мен така ми се струва? — попита Джон-Хенри, разхлаби вратовръзката си и се огледа.

— Малко е топло — съгласи се тя и бързо посегна към водата.

Той също взе чашата си. Сякаш съжаляваше, че не поръча нещо по-силно.

— Разкажете ми за магазина.

— Е, както видяхте тази вечер, няма много за разказване — веднага отговори Пола с облекчение, че отново е в безопасни води.

— Но вие имате планове.

— Вярно е. Но ви разказах всичко, когато исках заема.

— Разкажете ми пак — наведе се той към нея.

Дори от това леко движение й се стори, че се е приближил прекалено много. Несъзнателно се отдръпна и преглътна.

— Ами, веднага щом с Родни завършим обзавеждането на магазина…

— Родни?

— Родни Куин. О, той е истинско бижу! Не знам какво щях да правя, ако не го бях срещнала… — засмя се и добави: — Сигурно още щях да се лутам в онзи прашен склад и да се мъча да стигна до печката.

Колкото и да бе смутен от обрата на разговора, Джон-Хенри не попита за печката. Сякаш много повече го интересуваше „бижуто“, което е намерила.

— Този… Родни… Отдавна ли го познавате?

— Родни? Не, само… — започна тя и млъкна. Може би я питаше дали тя и Родни имат нещо общо? Трепна от тази мисъл, но реши да не става смешна. — Не, не отдавна — но не можа да се сдържи да не попита: — Защо?

— Просто така, интересувам се.

Кой знае защо Пола усети разочарование. След това се ядоса. Какво очакваше — той да изгаря от ревност, защото тя се среща с друг мъж? Каза си, че така й се пада и отговори:

— Родни е бил хлебар в казармата. Срещнах го, когато пазарувах за магазина и като разбрах какъв опит има, го наех за помощник.

— Няма нужда да ми обяснявате.

— Знам, но искам да ви обясня. Родни толкова ми помага и аз съм му много благодарна… — без да усети, въздъхна дълбоко: — Струва ми се, че времето лети. Трябва да довърша магазина и да започна да изпробвам рецептите си, но работата върви много по-бавно, отколкото очаквах, а всяко забавяне… — усети нервността в гласа си и рязко спря. — Извинете. Сигурно наистина съм много уморена. Вас не ви интересуват моите проблеми.

— Интересуват ме. Знам какво значи това за вас. Разбрах го още в деня, в който влязохте в моя кабинет.

— Наистина за мен това е много — оживи се тя отново. — За мен това е всичко!

— Защо?

Сервитьорката донесе яденето. Пола отмести чинията си.

— Ако ставаше дума само за мен, нямаше да е толкова важно. Но аз трябва да мисля и за баба си. Казах ли ви за нея? — попита тя, без да забелязва реакцията му и се усмихна нежно: — Казва се Хеди и е най-прекрасният човек на света. Нямам други роднини и се чувствам отговорна. Ако нещо се случи… — тя потрепна и отново го погледна: — Затова толкова бързам да открия магазина. Искам да съм готова… Не че очаквам нещо да стане — добави тя. — Баба е на осемдесет и две години, но не бихте й ги дали. Тя е по-енергична от мен.

— Да… — измърмори Джон-Хенри.

— Моля?

— Продължавайте, разкажете ми за… Как се казваше? Хеди?

— Да, Хеди Баскомб. Както ви казах, тя е единствената ми роднина и аз съм й много задължена. Винаги е била до мен, особено когато Дени загина…

— Дени?

— Брат ми — обясни тя и гласът й леко трепна. Дори сега, дванадесет години след инцидента, понякога й се струваше, че едва вчера е научила за нещастието. — Той беше с една година по-голям от мен. Загина в нощта, когато празнуваше двадесет и първия си рожден ден. Един пиян шофьор връхлетя върху колата му. Дени загина на място — в гласа й се прокрадна горчивина.

Джон-Хенри замълча за миг и после съвсем искрено каза:

— Много съжалявам.

— Аз също — тя се опита да се отърси от спомените си. — Дени ми беше не само брат, но и един от най-добрите ми приятели.

— Все пак сте била щастлива, дори за малко. Аз никога не съм имал нито брат, нито сестра.

— А, единствено дете — с удоволствие смени темата Пола.

— Да, но не нарочно. Майка ми казва, че би искала още деца, но човекът, за когото се омъжи, беше много по-възрастен от нея… Клод твърдеше, че аз съм по-буен от стадо диви коне.

— Сигурно е преувеличавал — засмя се Пола. Не можеше да си представи Джон-Хенри като непослушно дете.

— Не много — каза той тъжно. — Знаете ли, не съм бил винаги банкер.

Това събуди любопитството й.

— Така ли?

— Разбира се — помръкна и се загледа в далечината. — Всъщност детството беше много различно от по-нататъшния ми живот. Преди майка ми да се омъжи за Клод, ние живеехме… доста трудно — поклати глава, сякаш не искаше да продължи, и се усмихна: — Но нали говорехме за вас?

Пола отново се озова в центъра на вниманието и се размърда неспокойно на стола.

— Да, но вашата история звучи много по-интересно от моята — възрази тя.

— Добре тогава, какво ще кажете за нещо по-неутрално? — предложи той, забелязал притеснението й. — Разкажете ми за магазина. Говорехте, че нямате търпение да го откриете. Имате ли насрочена дата?

Колкото и да копнееше да чуе и да научи всичко за мъжа, който я интересуваше, веднага се запали от въпроса за бизнеса.

— Имах дата — каза тя и отново се намръщи. — Но, както изглежда, ще трябва да я отложа.

— Няколко седмици нямат кой знае какво значение, нали? — каза той и сбърка.

— Имат значение! — Очите й пламнаха. — Имат голямо значение!

— Защо?

Тя бе мислила затова почти непрекъснато. Чудеше се защо толкова се притеснява.

— Никога не съм предполагала, че съм амбициозна — произнесе тя почти учудено. — Но вече знам, че е така. Сега мога да осъществя мечтата си и нищо няма да ме спре. Аз ще успея и го казвам не защото ми дадохте заема. Знам, че ще успея. Чувствам го.

— Тогава ще успеете. Но…

— Но какво?

Той поклати глава.

— Вие нямате нужда от моя съвет.

— Имам нужда! — тя се наведе към него. — Кажете ми!

Джон-Хенри се поколеба.

— Виждал съм хора, които стават роби на мечтата си да успеят. Не позволявайте на амбицията да ви промени или да ви отведе по-далеч, отколкото искате да стигнете.

— Това няма да се случи с мен! — заяви тя твърдо.

— Надявам се — отговори той и направи знак да донесат сметката.

Пола мислеше за този разговор по пътя към къщи, след като Джон-Хенри я остави на паркинга до колата й. Накрая и двамата се бяха умълчали, погълнати от собствените си мисли. Докато гледаше как черният ягуар се отдалечава, тя за пръв път си зададе въпроса докъде би стигнала, за да осъществи мечтата си…

 

 

Джон Хенри също бе замислен, докато пътуваше към апартамента си. Много по-късно, всъщност много, след като часовникът удари три, той все още седеше в кабинета, мислеше за Пола и топлеше с ръце коняка, който си бе налял с надеждата, че ще го приспи. Никога не бе срещал човек като нея — толкова открит, толкова откровен и прям. Беше очарован от изразителността на това красиво лице, от бързо променящите се чувства в тези тъмни очи. В един миг те горяха от вътрешен огън, в следващия, когато говореше за брат си, бяха толкова тъжни, че му се искаше да я утеши в прегръдка.

— Това е смешно — промърмори той и се облегна. Новата поза обаче не му помогна да се отпусне.

След това се сети за Хеди и се намръщи. Почти се бе издал, когато Пола заговори за баба си. Защо, по дяволите, изобщо даде това глупаво обещание да се прави, че не се познава с нея? Само веднъж се бе срещал с Пола извън банката, а това вече усложняваше нещата.

Изражението му стана още по-замислено. Остави чашата. Всичко ще се промени, реши той. Независимо от всякакви обещания, дадени на разни стари дами, бе намерил Пола и нямаше намерение да й позволи да си отиде. Беше правил номера по-рано, можеше да ги прави и сега.

А що се отнася до Пола, той имаше план. Тя можеше да е упорита колкото си иска, но тази история нямаше да продължи. Не можеше да й позволи да се преуморява до смърт. Тя сигурно би донесла от девет кладенци вода, за да му възрази, но това нямаше да промени мнението му. Щеше да й помогне, независимо дали иска, или не.

Сети се, че след пет часа има среща с представители на „Милуоки-Уокеша“ и реши, че за момента е направил всичко възможно. Подсвирквайки си при мисълта колко доволна ще е Пола от неговия план, той загаси лампата.